Изминахме две трети от пътя до горе и излязохме на билото, но там бяхме принудени да спрем. Пътят ни препречваха две дузини мъже с черни наметала и дълги копия. Острите им наконечници лъщяха под светлините на палещото слънце. Зад тях, на една канара стърчеше някаква зловеща и заплашителна фигура. И друг път я бях виждал и сърцето ми трепна в предчувствие, че ще се случи нещо неприятно.
— Добре дошъл, мистър Бъртън — прокънтя гласът, потвърждавайки опасенията ми и аз почувствах тръпки по гърба си. Ал-Иблис. Той се приближи. — Е, сега ще ми кажете онова, което трябваше да чуя отдавна.
— Но аз не… — подхванах, ала той ме спря с жест и се наклони така, че само аз да го чувам.
— Искам да зная къде е Граалът. И ако отново са го върнали в Залата на познанието, както вече подозирам, трябва да разбера къде е ключът. Уверявам, ви, че ще ми кажете всичко, което ме интересува. — Той махна на хората си.
Един от войниците пристъпи напред и хвърли натъпкана кесия на Таяба.
— Можеш да си тръгваш вече — посъветва го Ал-Иблис. — Свърши, каквото се искаше от теб, и ти беше заплатено.
— Какво ще правите с него? — попита Таяба.
— Не е твоя работа.
Таяба положи ръка върху дръжката на закривената сабя.
— Аз делих с него храна и постеля.
— Бедуини — въздъхна с досада Ал-Иблис. — Омръзнахте ми с вашите обичаи. Това тук е моя територия, не ваша. Живея тук отпреди прадедите ти да научат какво е пустиня. Този човек е мой и ще правя с него каквото си искам. Беше ти платено — сега тръгвай.
— Ти ме излъга — не отстъпваше Таяба. — Каза, че само искаш да говориш с него и че след това мога да го отведа обратно в Акаба. — Той се обърна рязко и тръгна надолу по пътеката. — Право казва народът — подметна през рамо, — излъжеш ли, тъпкано ще ти се върне. — Той ме подмина и изчезна зад завоя.
Облизах пресъхналите си устни, усещайки вълни от непоносима топлина.
— Казин, нали? — попитах пресипнало. — И тя е с вас.
Той ме погледна насмешливо.
— Малка чаровница, а? Неустоима е. Знаех, че ще я харесате. И тя е Сянка като мен. Двамата преживяхме доста превъплъщения. Изида и Озирис. Мордред и Моргана.
— И през цялото това време „Мисията“ е била тук.
— Не. Това е едно от многото места, където се е разполагала. Били сме тук и преди и пак ще бъдем — в бъдеще. Отведете го — нареди той.
Двама от войниците ме сграбчиха за ръцете и ме поведоха нагоре по пътеката. Изминахме около петстотин метра и стигнахме един скалист зъбер, който стърчеше от билото на планината като грамаден нос на кораб. Ал-Иблис ни чакаше в основата на зъбера. Носеше пръстен като тези на Наблюдателите и вече го беше допрял до една вдлъбнатина в скалистата стена. Зад него се показа проход с широчина два метра.
Знаех, че вляза ли в този тунел, няма да изляза жив. Но какво можех да сторя? Войниците ме стискаха здраво с яките си ръце. Ал-Иблис прекрачи вътре и потъна в тъмнината, сякаш го бяха погълнали самите Адски врати.
Войниците ме побутнаха към отвора. Този отдясно внезапно извика и се завъртя, а от шията му рукна кръв. Секунда по-късно чух пукот от огнестрелно оръжие. Метнах се на земята и се претърколих вляво. Последваха още няколко изстрела.
Издърпах копието на убития и тъкмо навреме, защото върху мен се нахвърли друг войник. Промуших го в корема, като нанизана на шиш риба.
Изправих се и в същия миг въздухът бе разцепен от бойните крясъци на бедуините. По пътеката към мен тичаше Таяба, следван от дузина от хората му. Останалите стреляха от скалите.
Войниците не можаха да издържат на устремния натиск на свирепите обитатели на пустинята.
— Побързай! — подкани ме Таяба.
Без да губя време се втурнах подире му. Над нас небето внезапно притъмня и над планината се извиха облаци. Прокънтя гръмотевица, блеснаха ослепителни светкавици. И всичко това за не повече от минута, след като през целия ден имахме само ясно, синьо небе. Неколцина от бедуините завиха уплашено, но Таяба ги сгълча и продължихме надолу по пътеката.
— Този човек беше наш гостенин! — обясни им накратко.
Бях съборен на земята, когато внезапна светкавица повали един от бедуините пред мен. Надигнах се, но спрях уплашен — от човека бе останало само черно, изгоряло петно.
Таяба изруга, вдигна старата си кремъклийка и стреля право нагоре в небето.
Нова светкавица и още един от номадите падна обгорен. Докато стигнем долината, останахме само аз и Таяба.
Качихме се на камилите и ги пришпорихме в пустинята, а бурята остана зад нас, сякаш не можеше да се отдалечи от планината.
Така и не мога да си обясня защо бях пощаден, но от този момент нататък бях изпълнен с дълбоката увереност, че съществува сила, по-голяма от тази на странните същества от други светове и техния черен Сфинкс. Сила, която ме запази горе, в планината, в онзи съдбовен ден.
Видял съм много странни и чудати неща през разпътния си живот, но никога няма да забравя този ден, защото тогава възвърнах вярата си не в живота след смъртта или в някоя религия, или в боговете, за които съм чувал, а в самия човек. Таяба се върна да ме спаси, защото вярваше в своите обичаи. Неговите хора загинаха заради тази вяра. Тогава си дадох сметка, че вярата на един човек е страшна сила.
Сълзи се стичаха по бузите на Че Лу. Тя си спомняше студентите от площада Тянанмън, които бяха загинали, защото вярваха в идеите си. Помнеше и онези, които не стигнаха до края на Дългия поход, но когато почувстваха, че губят сили, даваха храната си на другите.
Сателитният телефон в средата на залата прекъсна хлипането й с пронизителния си звън.
Професор Муалама се пресегна през рамото й и натисна копчето.
— Говори Търкот. Узнахте ли къде е разположена „Мисията“?
— Знаем нещо повече — къде точно е входът.
Търкот прочете последната част от превода на Бъртъновия ръкопис на екрана на монитора в скакалеца. Носеха се ниско над лазурните води на морето. Яков и Шерев четяха, надвесени над рамото му.
— Вече знаем къде е входът — заяви Търкот, когато стигнаха до края на превода. Той започна да проверява системите на скафандъра.
— Ще предам информацията на моите хора — надигна се Шерев.
Майор Куин не беше мигвал близо осемдесет часа и ръцете му трепереха, докато надигаше чашата с кафе. Намираше се в дъното на Куба и наблюдаваше на големия екран събития, които се случваха в най- отдалечени точки на света. Купища документи от различни периоди на съществуването на Зона 51, бяха натрупани пред него, но нямаше кой да ги прегледа, защото персоналът в Куба отдавна не достигаше.
Една тънка кожена папка с износени и захабени ръбове привлече вниманието му. Той се пресегна и я извади. Първото, което забеляза, бе пречупения кръст на корицата. Едва тогава се досети, че тази част от документацията Яков и Търкот бяха донесли от московските архиви. Документите вътре бяха на немски. Вероятно ги бяха пратили за превод в отдела по разузнаване, но тъй като той бе закрит, отново се бяха върнали при него.
Опитвайки се да посъживи спомените от четирите години немски колеж, плюс стажа в Щутгарт, Куин започна бавно да чете. Той веднага разбра, че документът в ръцете му се отнася за
