ще ги чуе.
— Това е езикът на Боговете, господарю. Учил съм го, доколкото познанието за него се е съхранило в нашето съсловие.
Хуфу махна нетърпеливо с ръка на жреца да превежда.
— Надявахме се Голямата пирамида да повика нови Богове — заговори Асим, извил глава на една страна и затворил очи, изцяло съсредоточен върху превода. — Такъв беше нашият план, но не се получи. Вместо това дойдоха враговете. — Асим протегна здравата си ръка и посочи с пръст. — Дойдоха от небесата.
Хуфу погледна към тавана на кухината. Над него се простираше нощно небе. Нощта бе съвсем ясна, без нито едно облаче.
— Какви са тези врагове? — попита той, но Асим не го слушаше.
— Древният враг на Боговете — отвърна накрая. — Убиецът на всичко живо. Враг, надарен с търпението на… — Асим поклати глава. — Тази дума не ми е позната, но символизира търпение на камък, безкрайност. А най-точният превод на враговете е както когато се събират скакалците — рояк, гъмжилото.
Хуфу бе виждал рояци от скакалци, толкова гъсти, че превръщаха деня в нощ. Опита се да си представи какъв ще е този рояк, че да плаши дори Боговете, но не можа. Видението продължаваше да говори, с глас почти като песен на птица.
— Червеният камък — който наричат Главния страж — ще спре древните врагове — оповести Асим и в същия миг фигурата млъкна. — Екскалибур контролира силата на Стража. Докато мечът е в ножницата, Стражът не може да действа. Вие го извадихте и сега той е задействан. Главният страж ще се пребори с Древния враг.
Хуфу се обърна към жреца.
— Как ще го направи този Главен страж? И какъв е този Древен враг?
Асим гледаше нагоре. После посочи изображението на тавана, където се виждаше небето над пирамидата.
— Този враг, господарю.
Хуфу вдигна глава и се облещи. Високо в небето се виждаше тъмна точка, която бързо се увеличаваше. Докато се спускаше, тя постепенно придобиваше ясни очертания и Хуфу почувства, че стомахът му се свива от страх. Това беше грамаден черен летящ паяк — единственото, на което му заприлича. Имаше осем крака, стърчащи от овалното тяло. Беше толкова голям, че сянката му покриваше цялата пирамида.
— Как ще се пребори Стражът с това чудовище? — прошепна Хуфу.
— Като извади меча от ножницата, ти му възвърна силата — отвърна Асим. — Гледай мощта на Боговете, господарю мой.
На Хуфу му се искаше да го удуши, но не можеше да откъсне поглед от снижаващото се чудовище. Внезапно от върха на червения камък се отдели златиста сфера, прониза небето и се насочи право към паяка. Чудовището отскочи встрани. Хуфу не откъсваше поглед от него. Междувременно втора сияеща сфера литна нагоре. Яркочервени пламъци изригнаха от страната на черния паяк, който се стрелна нагоре, опитвайки се да избяга.
Трета сияеща сфера го застигна и го обгърна изцяло. Паякът се издигаше все по-високо, насочваше се на запад. Последва разтърсваща експлозия и Хуфу се олюля. Когато отново вдигна глава, небето беше пусто.
Златистото сияние в кухината загасна и Хуфу едва не се строполи на пода, усетил, че е на предела на силите си. Но подскочи, когато фигурата заговори отново.
— Сега вече сме в безопасност — превеждаше Асим. — Но… — той направи пауза, затворил очи, съсредоточен върху превода — тя не е в безопасност.
— Кое не е в безопасност? — настоя да узнае Хуфу.
— Голямата пирамида. Главният страж. Пирамидата не изпълни предназначението си. Тя повика Древния враг, а не Боговете. Щом враговете дойдоха веднъж, ще се появят и втори път. Това, което ги привлича тук, трябва да бъде разрушено.
Фигурата продължи да чурулика още около минута, но Асим мълчеше. Накрая тя млъкна, превърна се в тънка червена линия и се стопи.
Асим отвори очи.
— Казаха ми какво трябва да се направи. Фараоне, върни меча в ножницата.
Хуфу изпълни нареждането.
— Ела, господарю. — Асим го подкани с ръка към тунела. — Чака ни много работа.
Фараонът бе така поразен от събитията, разиграли се пред очите му, че дори не възрази, че жрецът му нареждаше какво да прави. И последва Асим, стиснал прибрания в ножницата меч.
Останките на разузнавателния кораб изпопадаха в безлюдната западна част на Гиза. Сред тях имаше едно черно ядро, дълго приблизително петнайсет стъпки — металната му повърхност дори не бе надраскана от експлозията. Докато ядрото наближаваше земната повърхност, скоростта му започна да се забавя под въздействието на някакъв вътрешен механизъм, взаимодействащ с електромагнитното поле на Земята. Ала въпреки това падането бе достатъчно бързо, че от външната му повърхност да се отделя топлина, превръщайки го в сияещо тяло в небето. Макар и позабавило скоростта си, ядрото се удари в една дюна с достатъчна сила, за да се забие дълбоко в пясъка.
Около час след катастрофата към мястото, където бе паднало ядрото, се приближи камилар. Беше либиец, тръгнал за пазара в Кайро, зърнал от десетина мили падащата звезда. След като остави сина си да наглежда кервана, либиецът, теглен от любопитството си, се отправи към мястото, където бе паднала звездата.
Вече бе подминал няколко места, където се въргаляха изгорели останки, но знаеше, че светещият предмет се е забил надълбоко в пясъка. Още щом доближи високата шейсет стъпки дюна, камиларят забеляза разровения пясък на мястото на сблъсъка, спря камилата в подножието на дюната и скочи от седлото. Вятърът развя полите на наметалото му.
Той спря и се огледа. Имаше чувството, че го наблюдават, но наоколо не се виждаше жив човек.
Чу някакъв звук и се обърна. Приличаше на стържене. После всичко утихна и отново се чуваше само свистенето на вятъра. Либиецът доближи дюната, откъдето, както му се бе сторило, идваше звукът. Отново чу нещо, но сега сякаш бе само шумолене. Мъжът пристъпи още малко напред и застина неподвижно. Имаше чувството, че в дюната се спотайва нещо. Нищо не помръдваше и макар слънцето да печеше плещите му, по гърба му преминаха хладни тръпки. Либиецът измъкна кривия кинжал от пояса си. Шумът постепенно се усилваше.
Събрал кураж, камиларят пристъпи още няколко крачки напред и се озова в самото подножие на дюната. Звукът идваше съвсем отблизо. Либиецът заби острието на кинжала в пясъка — то не срещна никакво съпротивление. Удари отново и отново.
Накрая измъкна кинжала и завъртя глава. Нищо.
Изпод пясъка се показаха пипала, които обвиха краката му. Започнаха да го теглят неумолимо надолу, макар камиларят да удряше сляпо към онова, което се спотайваше долу. Писъкът му секна в мига, когато главата му изчезна под пясъците. Камилата подскочи уплашено и се втурна към пустинята.
Възцари се тишина.
На четвърт миля източно от дюната две черни очи бяха наблюдавали странната среща. Притежателят на тези очи изчака още няколко минути, без да откъсва поглед от мястото, където бе изчезнал либиецът, после тихо се спусна по склона на дюната към камилата, която го очакваше долу, и потегли към Гиза, откъдето бе дошъл. Слънцето се отразяваше от масивния пръстен, който мъжът носеше на дясната си ръка, и гравираното там отворено око лъщеше. Ръката с пръстена бе положена върху гривата на камилата, но трепереше толкова силно, че мъжът я вдигна, за да не обезпокои животното, което само налучкваше пътя към дома.
Същата нощ фараонът бе издал заповед никой да не излиза на платото, ала поданиците му и без това бяха уплашени заради страховития бой, разиграл се в небето. Хуфу и Асим стояха на покрива на храма в
