подножието на пирамидата. Нощта бе съвсем ясна. Червеният камък бе загаснал, а Екскалибур беше прибран в ножницата си, привързана за пояса на фараона.
Хуфу все още си представяше ясно черния паяк, спуснал се от небето. Макар да не знаеше каква е природата му, той не се съмняваше, че в него се крие заплаха. Съществата, които го командваха, несъмнено бяха достатъчно силни, за да карат дори Боговете да се страхуват.
— Какво чакаме?
— Когато мечът е в ножницата — отвърна Асим и спря търсеше подходящите думи, — колесниците на Боговете не могат да приближат червения камък. Трябва да го извадите, господарю.
Хуфу оголи меча. В същия миг камъкът се озари в ярко сияние. Асим продължи:
— Сега вече достъпът до камъка е открит.
— За кого? За колесницата на Боговете?
— Виж, господарю. — Асим сочеше на север.
Нещо се приближаваше в небето. Хуфу напрегна очи и изведнъж осъзна, че това е още един летящ паяк. Не, този предмет имаше формата на преобърната чиния, а сиянието му бе като онова, което бяха видели в подземната кухина.
— Колесницата на Боговете — прошепна Асим.
Нещото прелетя над тях и увисна над върха на пирамидата, на петстотин стъпки над тях. Ослепителен лъч бликна от основата му и обгърна Главния страж — същия, който бяха вдигнали там с неимоверни усилия едва миналата седмица. Макар да бе по-голям от блоковете, които изграждаха пирамидата, Хуфу знаеше, че е по-лек, а това вероятно означаваше, че е кух. Никой не знаеше от какво е направен, тъй като червеникавата му повърхност блещукаше и хората се страхуваха да я докосват.
Хуфу се отдръпна втрещено, когато Главният страж неочаквано се откъсна от върха на пирамидата и се издигна във въздуха, сякаш бе омагьосан. Следван от Стража, златистият обект започна да се отдалечава на север, в посоката, от която се бе появил. Хуфу го изпроводи с поглед, докато не се скри в нощното небе, после се обърна към Асим.
— Къде отива?
— На сигурно място, господарю. Където ще е отделен от ключа.
— Защо трябва да са разделени?
— Главният страж ще е в по-голяма безопасност, ако ключът не е при него. — Асим уморено потърка слепоочията си. — Мечът, който сега е у вас, някога е принадлежал на самите Богове. Чрез него те са управлявали Стража, а той е властвал над царството.
Хуфу огледа гладкото острие. Никога не бе виждал толкова фин метал.
— Значи това е могъщо оръжие — промърмори той.
— Така е — потвърди Асим. — Най-вече защото контролира силата на Главния страж. Който държи този меч, има голяма власт.
— И сега какво?
— Наредихте ли на войниците си да претърсят пустинята за останки от черния паяк, господарю?
— Не откриха нито следа от небесното чудовище, но въпреки това задържаха всички хора, които срещнаха в района.
Асим кимна.
— Задържаните ще вземат участие в това, което ще предприемем утре.
— Какво по-точно?
— Господарю, утре трябва да разрушим нещо, което твоя народ изграждаше в продължение на двайсет години. — Той посочи с ръка. — Облицовката на пирамидата трябва да бъде свалена.
— Защо?
— Тя изпраща сигнали, господарю, но не доведе Боговете, както се надявахме, а техните врагове.
Хуфу знаеше, че пирамидата се вижда от много далече. Опита се да си представи как ли е изглеждала откъм небето, когато я е зърнал черният паяк. Не му се искаше да дойде отново.
— Ще го направя.
Спотаен в тъмните сенки на купчина натрошени камъни, наблюдателят от пустинята бе проследил същата сцена, на която бяха станали свидетели Хуфу и Асим. Той си отбеляза внимателно посоката, в която бяха изчезнали златистият диск и Стража. Въпреки тъмнината успя да запише всичко това върху парчето пергамент, което носеше. Докато ръката му се движеше върху пергамента, пръстенът с окото отразяваше разпиляната звездна светлина.
Когато приключи, той се запрокрадва уверено към една малка колиба на брега на Нил. Щом стигна там, провери отново записките си, за да е сигурен, че всичко съответства, сетне ги нави и ги пъхна в цилиндричен калъф, който залепи с восък и накрая запечата с пръстена.
Скри калъфа под дрехите си и седна, скръстил нозе, на прашния под, в очакване да изгрее слънцето. Беше успял да заобиколи разпръснатите из пустинята войници на фараона, промъквайки се по потайни пътеки. Успя да забележи, че хората от кервана на камиларя бяха докарани в селището, оковани във вериги, и че изчезналият в пясъците мъж е сред тях.
Чакаше го един доста интересен ден.
Клането започна на зазоряване.
Великият фараон Хуфу, син на цар Шеферу и царица Хетпехерес, владетел на Средното царство, наблюдаваше с безстрастно лице реките от кръв, стичащи се по гладката фасада на Голямата пирамида.
Седеше на позлатен трон на плоския връх, където доскоро бе разположен Главния страж. Под него бяха поставени четири жертвени платформи, над които се трудеха жреците на Изида.
Асим работеше чевръсто, тъй като имаше още хиляди гърла за прерязване. Опашката от нещастници с превити рамене се виеше по дървеното скеле и стигаше до една малката платформа на самия връх, където Асим размахваше Екскалибур, меча на Боговете, местеше се от една платформа на друга и посичаше вратовете на обречените. Войниците се грижеха опашката да се движи равномерно. Тук бяха всички работници — дори тези, които само бяха надзървали в пирамидата. След като Асим приключеше с работата си, единствено Хуфу и той самият щяха да знаят какво се крие вътре.
Веднага щом поредният работник изкачваше върха, двама войници го сграбчваха за ръцете, хвърляха го по гръб на жертвеника и един жрец изпъваше главата му назад, за да дойде Асим и да му пререже гърлото. Бликналата от шийните артерии кръв се стичаше в специален улей, събираше се в тръба и накрая се разпръскваше по фасадата на пирамидата. Три от стените й бяха окъпани в червено и свещениците вече обръщаха тръстиковата тръба към четвъртата. Кървавото покритие придаваше зловещ вид на гигантската постройка.
Затъпели от годините изнурителен труд, обкръжени от войници, привикнали да се подчиняват безпрекословно на фараона и Боговете, мъжете чакаха безропотно на опашката. Понякога някой от тях се стрелваше назад в опит да избяга, но войниците го настигаха, намушкваха го с копията си и отнасяха тялото му на върха.
Не само работниците и жреците бяха обречени на смърт, но и тези, заловени предния ден в пустинята. Либиецът, който бе дръзнал да доближи пясъчната дюна, едва влачеше окованите си във вериги нозе. Когато дойде неговият ред и жреците извиха главата му назад, погледът му попадна върху Екскалибур. Внезапно покорството му изчезна и той започна да се бори с войниците. Асим прекара бързо острието през шията му, ала тялото на либиеца остана изпънато въпреки фонтаните кръв, които бликаха от прекъснатите артерии.
Асим отстъпи учудено, вдигнал меча пред себе си, сякаш за да се защити. Двамата войници, довели обречения, продължаваха да го стискат за ръцете.
Либиецът се освободи и с отсечени удари им скърши вратовете. Асим използва тази възможност, замахна и го промуши в корема.
Нечовешки крясък излетя от широко разтворената уста на прободения. Изправен зад редицата войници от личната си гвардия, Хуфу наблюдаваше сцената само от десетина крачки. Фараонът извика от ужас, когато Асим нанесе повторен удар и в същия миг тялото на либиеца се разпори отвътре. От окървавените му
