Капитан Локхарт се олюля, падна на колене и закрещя от болка, докато милионите микроскопични метални създания напускаха тялото й през всички отвърстия. Тя повърна и очите й се замъглиха от бликналите сълзи. Усещането беше ужасно мъчително, но за щастие — кратко. Само след минути тя разтърси глава, надигна се и се огледа.
Намираше се на мостика на „Аризона“ — свободна от контрола на пришълците. Сграбчи микрофона и нареди на изтребителите да се връщат.
Кортадите тичаха по главния коридор на кораба-майка към изхода. На следващата пресечка трима от тях свиха надясно, останалите продължиха напред и влязоха в контролната зала на кораба. Един от тях разглоби таблото и забоде вътре острието на копието, прекъсвайки връзката на Главния страж с „хищния нокът“, който бе прикачен за предния край на кораба.
Вторият застана до комуникационния пулт и включи късообхватния предавател. След това изпрати съобщение, че не са успели да завладеят Главния страж и поиска нови инструкции.
Артад също гледаше угасващото сияние на пирамидата. И той си помисли, че това е дело на Сянката на Аспасия или на някой от останалите участници в играта. Забеляза, че на пулта е пристигнало съобщение от кортадите, които бе пратил в Арарат: човеците бяха успели да се справят там, където се бяха провалили Артад и Сянката на Аспасия. Един от тях се намираше на борда на кораба-майка и бе поставил под свой контрол Главния страж. Всичко изглеждаше загубено.
След като прати необходимите разпореждания, Артад се обърна и повика шефа на кортадите.
— Ела. Имаме само една възможност.
Кортадът не си бе губил времето. В главната зала ги очакваше Чи Ю и още три точни негови копия, сглобени от частите в различните контейнери. Артад даде знак и войниците му се натовариха на борда на летящите апарати. Той се качи последен на един от драконите и седна в пилотската кабина.
Стражът от Марс също бе изключен, което доведе до прекратяване на всички строителни операции.
А работата почти приключваше. Почти. Огромната чиния бе завършена. Готови бяха и две от трите високи кули край нея.
Вътре в аирлианската база оцелелите пришълци следяха на екрани довършителните операции. Знаеха, че има само един начин да приключат с онова, което им оставаше.
На ръка.
— Моряци, вие извършихте забележителна работа — ехтеше гласът на адмирал Кензи от високоговорителите. — По-добре е нашите кораби… както и ние… да идем на дъното, отколкото да станем лишени от воля слуги на пришълците. Ето защо нареждам на вашите капитани да…
— Сър!
Кензи спря и се обърна към свързочния офицер. Той пусна копчето на микрофона.
— Какво има?
— Получихме съобщение от Пленения флот.
— От кой кораб?
— От „Аризона“, сър.
— От „Аризона“? Дайте го на линия.
В стаята отекна женски глас.
— Адмирал Кензи. Говори капитан Локхарт. Ние сме свободни, сър. Свободни от вируса. Флотът е под наш контрол.
Кензи се отпусна във фотьойла. След това отново включи микрофона.
— Капитан Локхарт. Променете незабавно посоката. Курс към Великденския остров. Ще ви чакаме край брега. Флагманска скорост.
По заповед на Гарлин кивотът продължаваше да прониква все по-дълбоко в скритите и потиснати спомени на Лиза Дънкан. Беше въпрос на време да се стигне до търсената от него информация.
Просната на масата, Дънкан трепереше и стенеше, докато ровичкаха в ума й. Подсъзнанието и въведената в нея програма полагаха отчаяни усилия да удържат по местата им поставените бариери, но имаше една малка част от съзнанието й, която също искаше да узнае истината.
Майк Търкот седеше, опрял гръб в скалата и заобиколен от замръзнали трупове. Ножницата на меча все още стърчеше от ледения под на кухината. Екскалибур бе в ръцете му. Той погледна острието, върху което трепкаха лъчите на залязващото слънце.
Чувстваше безкрайна умора. Толкова усилия му костваше да диша, че въобще не помисляше да се изправи. Знаеше, че кислородните му запаси са на свършване. Ефектът на амфетаминовите таблетки също се изчерпваше. Само едно нещо искаше да узнае преди студът и разреденият въздух да го отнесат в другия свят.
Той бръкна в якето и извади сателитния телефон. Копчетата изглеждаха невероятно малки за дебелите пръсти на ръкавицата, но той знаеше, че ако я свали, ръката му ще замръзне веднага. Най-сетне успя да извика на екрана списъка с телефоните и набра този, който му трябваше. Опря слушалката на ухото си и дръпна кислородната маска, за да може да говори.
Отговориха му почти веднага.
— Майор Куин.
— Успяхме ли? — попита Търкот.
— Майк! Добре ли си?
— Успяхме ли?
— Да. Успяхме, Майк. Яков изключи стражите. Главният страж е под негов контрол. Свалени са всички силови полета. Нановирусите престанаха да функционират. Сянката на Аспасия е безсилен.
Гласът на Куин звучеше от много далеч. Търкот се намръщи — опитваше се да разбере какво му казва.
— Значи победихме?
— Победихме, Майк.
— Добре — прошепна Търкот. — Това е добре.
— Майк? Къде си? Добре ли си? Връщаш ли се вече?
— А Дънкан? — прошепна Търкот.
— Нито следа, но продължавам да я търся.
— Но ние спечелихме? — попита още веднъж Търкот. Не можеше да повярва, че всичко е свършило.
— Да, Майк.
