Каншунгското лице се простираше вляво и надолу от мястото, където бяха спрели двата „тюлена“. Никога досега не беше изкачвано по простата причина, че се намираше встрани от всички известни подходи към върха. Макгро и Оливети бяха избрали най-лекия маршрут, за да стигнат до това място, но сега ги очакваха петдесетина метра страничен траверс по корниза близо до горната част на лицето.
Макгро заби един клин в стената, прекара през него осигурителното въже и тръгна по корниза над Лицето. Докато поставяше втория клин, Оливети вече го бе настигнал.
Лексина изгледа безстрастно вкочаненото тяло, облечено със старовремски дрехи. Намираше за забележителна, но глупава самоотвержената постъпка на тези човеци, Наблюдатели-изменници, стигнали дотук без никаква екипировка, с едничката цел да скрият Екскалибур. Това, че хилядолетие след това никой не бе успял да открие меча, се дължеше не толкова на техните усилия, а по-скоро на факта, че преминаването на Екскалибур в ръцете на една от враждуващите страни би довело до избухването на унищожителна война. А това трябваше да се избягва по една-единствена причина — защото не знаеха как се развива онази, другата война.
Неколцина китайски алпинисти я застигнаха, наобиколиха тялото и започнаха да разговарят развълнувано, но Аксу ги сгълча и те млъкнаха. Продължиха нагоре по ръба, докато не се изравниха с Каншунгското лице.
Лексина посочи над него и каза:
— Ето там трябва да стигнем.
Аксу кимна.
Ляв. Десен. Ляв. Десен. Спри. Дишай. Дишай. Дишай. Ляв. Десен. Ляв. Десен. Спри. Дишай. Дишай. Дишай.
Този ритъм бе като туптене на барабани в главата на Търкот. Някаква далечна част на съзнанието му се опитваше да го предупреди, че по пътеката може да има още мини, но изтощеното му тяло сякаш жадуваше за забравата и покоя на смъртта.
Свел глава надолу, той не виждаше на повече от пет стъпки пред себе си. Не смееше да се огледа, защото се боеше, че това ще изчерпи последните му резерви от енергия.
Ляв. Десен. Ляв… Търкот спря, вдигнал десния крак. Пътеката бе изчезнала — изчезнала бе цялата планина. Хребетът опираше във вертикална скала. Търкот бавно вдигна глава. За стената бе закачено въже. Той вдигна очи нагоре и видя, че по скалистото Лице се катерят двама души. Намираха се на около петдесет метра пред тях и първият от двамата тъкмо изчезваше зад ръба на корниза.
Търкот сграбчи автомата и го опря в рамото си. Опита се да се прицели, но кислородната маска му пречеше. Докато я смъкваше, и втората фигура се изгуби зад ръба. Едва сега забеляза, че Муалама е на няколко крачки пред него. Той премести мерника върху гърба на чернокожия археолог и докосна спусъка.
После отпусна оръжието на ремъка, хвана се за въжето и започна да се катери след Муалама.
Първите китайски десантници, които проникнаха в голямата пещера, бяха покосени от огъня на американските командоси. Стрелбата беше като клане и поне петнайсетина китайци останаха да се въргалят на входа.
После влязоха кортадите с насочени напред копия. Куршумите, които попадаха върху черните им брони, отскачаха. При всеки изстрел кортадите насочваха върховете на копията си към пламъчетата и изпускаха златисти импулси. Ярките златисти топки попадаха право в телата на американците, обгръщаха ги и ги поваляха на земята.
Боят свърши само след двайсет секунди.
Кортадите доближиха телата на повалените в несвяст американци и ги обезглавиха. Оцелелите китайски войници заеха отбранителна позиция.
— Трийсет и седем — отброи Яков.
— Трийсет и седем — потвърди майор Бригс.
Бяха изминали около половин миля по коридора на кораба. Когато наближиха следващата пресечка, Яков забави крачка.
— Трийсет и осем. — И той зави.
В средата на овалното помещение стърчеше висока седем метра тъмночервена пирамида, до която водеше тясна стълбичка.
Капитан Локхарт прие безстрастно съобщението за приближаващия се самолет. Целият Пленен флот бе под защитата на силовото поле. Повече я интересуваше подготовката на двете ескадрили изтребители на борда на самолетоносачите. Под крилете им се монтираха бомби с нановируси, а заразените пилоти получаваха заповедите чрез нановирусите в тях.
Не беше особено трудно да се локализира местоположението на Пленения флот. Командващият авиационната група (КАГ) нареди на самолетите да се издигнат на дванайсет хиляди метра — височина, от която дори гигантските самолетоносачи и танкерът между тях бяха само точици върху океанската повърхност.
Той раздели самолетите на три групи, всяка от които имаше за цел по един от големите кораби. Когато приближиха района за атака, самолетите започнаха да кръжат, очаквайки нови заповеди.
— КАГ, тук Алфа-едно. Приемам.
— Говори КАГ. Приемам.
— Виждате ли кораба в предния край на флота? Приемам.
Командващият вдигна бинокъла и го насочи към предната част на флота далеч под тях. Силуетът на водещия кораб му се стори странно познат, но същевременно не приличаше на никой от изучаваните по време на заниманията по разпознаване на корабни класове. Надстройките бяха… най-точно щеше да е да ги нарече старовремски. Но по кулите стърчаха установки, заредени с ракети „Томахок“, които датираха от времето на неговите самолети.
Изведнъж командващият позна кораба.
— Та това е „Аризона“! — възкликна той. Странно, но това не го изненада особено. По-скоро се ядоса, че пришълците бяха посегнали дори на този паметник на миналото, за да го обърнат срещу тях.
— Изтребители Алфа, Браво и Чарли. Придържайте се към определените ви първи цели. Сега най-важно е да потопим двата самолетоносача и танкера. Начало: веднага щом прехващачите им започнат за излитат.
Получи потвърждение от самолетите, заели позиции на три линии пред него. Всяка от групите се състоеше от дванадесет изтребителя с натоварени под крилете петстотинкилограмови бомби.
Локхарт даде заповед за излитане. Двата самолетоносача се обърнаха срещу вятъра и първите няколко изтребителя излетяха. В същия миг бе изключено и полето.
— Атака, атака! — извика командващият в микрофона. Всички изтребители се стрелнаха към определените им цели.
Локхарт забеляза снижаващите се самолети и неволно се усмихна, но усмивката й изчезна в мига,
