планината, откъдето се виждаше цялата брегова ивица. Западният бряг бе загубен безвъзвратно. Най- плодородната и продуктивна част от страната бе в ръцете на врага.
Тек Чонг се облегна на стената на окопа. Погледна часовника — намираше се тук едва от десетина минути. Като се имаха предвид темповете, с които настъпваше китайската армия, би трябвало вече да е зад силовото поле. Наведе се и взе миниатюрната клавиатура. Пръстите му бавно въведоха командата.
Тек Чонг загина в мига, когато бе взривена атомната бомба. Гигантската експлозия изпепели огромна част от намиращите се в околностите китайски части, достигна вътрешния периметър на силовия щит и отскочи от него като уловено в плен огнено цунами. Ефектът й се удесетори от затвореното пространство и само след трийсет секунди цялата китайска армия и оцелелите тайванци бяха унищожени.
Гарлин сложи короната на жреца върху главата на Дънкан. Бяха я завързали към изправената вертикално маса, с разперени ръце и разкрачени крака. Той излезе от стаята, но скоро се върна — тикаше количка, върху която имаше голям пластмасов контейнер. Дънкан следеше действията му, без да проговори. Вече знаеше, че я бяха упоили с нещо в храната. Събуди се едва когато вече я бяха завързали за масата. Стресна се, като видя, че контейнерът е опръскан с кръв, и попита:
— Какво е станало?
Гарлин не й обърна внимание, а дръпна заключалките на контейнера. Вътре беше кивотът. Гарлин вдигна капака и извади отвътре жиците. Приближи се и ги прикачи към короната. Изглежда, знаеше какво прави, което й се стори странно. Сякаш и друг път беше боравил с кивота.
„Но чия е тази кръв?“ — не спираше да се пита тя.
Какво ставаше?
Мислите й бяха прекъснати от остра болка, последвана от видението на красив бял град с великолепен дворец в центъра.
Гарлин се пресегна, стисна я за брадичката и я разтърси, за да привлече вниманието й.
— Искаме да узнаем откъде идваш.
Не беше никак лесно да говори, докато видението бе пред очите й.
— Какво искаш да кажеш?
— Знаем, че не си от Земята — отвърна Гарлин. — Кажи ни къде се намира твоят роден свят.
НАСТОЯЩЕТО
18.
Майк Търкот се отпусна на снега. Всичко, за което жадуваше, бе да заспи. Снегът бе мек и удобен, като легло. Той се изтегна назад и позволи на пухкавия сняг да го обгърне. Беше прекрасно.
Внезапно главата му бе пронизана от остра болка.
Дънкан.
Той седна и се отърси от покриващия го сняг. Отвори очи, но виждаше само размазана белезникава пелена. Болката не си отиваше.
Едва сега осъзна, че очилата му са напълно заскрежени. Вдигна ръка и ги отмести. Седеше в някаква заснежена вдлъбнатина. Небето бе невероятно синьо и красиво. Напомняше му за дома.
Дънкан.
Какво ставаше?
Нечия едра фигура се надвеси над него и закри планината. Търкот се облегна назад.
Лед. Сняг. Скали.
Дънкан.
Болката бе по-нетърпима от студа. Тя прогони желанието му да спи, да се отпусне и да се превърне в неразделна част от нищото, което го заобикаляше.
Планината.
Еверест. Вече знаеше къде се намира. На крачки от най-труднодостъпното късче земя на цялата планета.
Той се изправи. Муалама бе на десетина метра пред него и се катереше нагоре. Приличаше му на някакъв сфинкс. Мълчалив. Дебнещ. Очакващ.
Очакващ, но какво?
Лиза Дънкан.
Търкот погледна към върха. Пристъпи нагоре. На около сто и петдесет метра над тях хребетът ставаше още по-стръмен. По гърба му пробягнаха тръпки, не от студ, а заради онова, което ги очакваше горе.
„Асансьорът“, в който се превърна първото помещение, пое първо навътре, после и нагоре — доколкото Яков можеше да определи. Движеше се бавно, което му се стори необичайно за една толкова усъвършенствана машина. Беше очаквал светкавичен транспорт в пределите на кораба-майка, а вместо това асансьорът пълзеше като охлюв.
— Как мислиш, дали няма скрито табло за управление? — попита майор Бригс.
Стените на кабината бяха гладки и черни, без никакви обозначения.
— Възможно е — отвърна Яков. — Но и да има, не знаем какво да правим с него.
— Изглежда, се насочваме към… — почна Бригс, но млъкна, когато помещението неочаквано спря да се движи.
Тримата се обърнаха към вратата, но останаха изненадани, когато се отмести стената зад тях. Извърнаха се с готови за стрелба оръжия. Очакваше ги пуст коридор със стени от същия черен метал.
— Да вървим — подхвърли Яков и пръв пристъпи в коридора. Американецът и кюрдът го последваха. Коридорът извиваше леко наляво и Яков виждаше само на петнайсетина метра пред тях. Шумът от обувките им отекваше глухо в стените. Яков закова на място, когато коридорът се изправи.
— О, Боже! — възкликна застаналият до него майор Бригс.
Коридорът бе прав като стрела, почти до другия край на кораба. На равни интервали го пресичаха други коридори.
— Сега накъде? — попита Бригс.
Яков погледна листчето с указанията. Не можеше да разчита руническите символи, но горе-долу се ориентираше в схемата.
— Натам — посочи той. — Трийсет и осмото помещение вдясно.
— Според съобщението, което получихме — каза адмирал Кензи, — силовото поле се изключва, когато самолетите им излитат.
Командващият авиационната група се замисли върху думите му.
— Значи трябва да сме наблизо и да действаме бързо.
Кензи кимна.
— Това е единствената ни възможност да ударим корабите.
Според съобщенията, получени от „Сийулф“, Плененият флот се намираше на осемстотин мили югоизточно от тях. Новината за унищожаването на двете подводници бе допринесла значително за повдигане на бойния дух на хората, но пък всички знаеха, че вражеските подводници са били извън обсега на силовото поле.
— При първата атака ще участват половината от самолетите. Старт след пет минути. Другата половина остава в резерв, в случай че… — Той не довърши изречението.
— Хайде, момчета, на работа.
