Търкот спря в подножието на Втората стъпка и погледна нагоре. Близо стотина метра. Невъзможно. Той присви очи и изтри заскрежените си очила. Едва сега забеляза, че в стената са забити клинове — на около четири стъпки разстояние. Пресегна се, все още не вярващ на очите си, и докосна най-долния. Почти машинално посегна надолу, измъкна въжето и го закачи за клина. Проби си стъпало в заледената стена, издърпа се нагоре и се закачи за следващия клин.
Когато погледна надолу, забеляза, че Муалама го наблюдава от подножието на стената. Откакто бяха напуснали Щатите, африканецът бе странно мълчалив и потиснат. Заради огромното напрежение в планината Търкот не бе обръщал досега внимание на поведението на бившия Наблюдател. Струваше му се, че не е сега моментът да се тревожи за него. Той се обърна и продължи да се катери по стената.
Артад опря ръце на пирамидата и почти веднага бе погълнат от златистото сияние. Силите му се бяха приземили в Турция и вече приближаваха пещерата, където се намираше вторият кораб-майка и което бе по-важно — Главният страж.
Изненадващото използване на ядрено оръжие от американците в Южна Корея бе довело до затварянето на западния коридор. Все още отделни бойни части си проправяха път през източната долина, но доста по- бавно. Не това безпокоеше Артад. Цялата кампания служеше само за отвличане на вниманието. Както и в Тайван, където неговите войски притискаха постепенно тайванските сили. Съжаляваше само, че не е пратил Че Ю с кортадите на Арарат. Ето защо изпрати заповед подвижният генератор на силово поле да бъде разтоварен и прехвърлен върху наземен транспорт, а Че Ю да се върне в Циан Лин за негова лична употреба. Разполагаше с още „летящи дракони“, които можеха да бъдат сглобени от неговите кортади.
Артад знаеше, че хората обичат да воюват. Цялата им история бе изтъкана от войни и междуособици. Раса, воюваща със самата себе си, бе голяма рядкост в космоса. Много голяма, но Артад не беше изненадан.
Той продължаваше да следи положението.
Марс.
Най-сетне имаше отговор от аирлианците в Сидония.
Готови бяха да обмислят предложението му за съюз, стига да им обещае амнистия и да даде думата си на офицер от кортадите.
Щели да се съгласят само ако им даде дума?! Че какъв избор имаха? Артад овладя гнева си и се приготви да им прати отговор.
Яков се чувстваше като джудже — странно усещане, като се имаше предвид, че обикновено той стърчеше над околните. Но докато крачеше под корпуса на кораба-майка, руснакът си даде сметка колко е дребен човекът в сравнение с постиженията на аирлианците. Корабът-майка можеше да побере десет самолетоносача и пак щеше да остане свободно място. Освен това летеше — не само във въздуха, но и в междузвездното пространство. Опита се да си представи гледката на издигащия се към небесата колос. Забеляза, че към носа на кораба-майка е прикачен един „нокът“ — изглеждаше като дете в обятията на майка си.
— Къде е Главният страж? — попита майор Бригс. Яков извади записките, които бе взел от иранския генерал, и каза:
— Натам.
Китайците нахлуха в пещерата със стрелба, без да се интересуват дали избиват мъже, жени или деца. Кюрдите се сражаваха храбро, но бяха победени от числено превъзхождащия ги противник. Щом бе убит и последният кюрд, в пещерата влязоха кортадите, стиснали в ръцете си мечове. Те обезглавиха всички трупове и се насочиха към дъното на пещерата, където бе тунелът към кораба-майка.
Според схемата един от входовете към кораба-майка се намираше близо до носа, но Яков не виждаше никакъв отвор. Не очакваше да се справи лесно, след като американските учени бяха изгубили десетилетия в Зона 51, докато открият входа към първия кораб-майка.
Той провери още веднъж схемата, след това се пресегна и опря пръстена на Наблюдателя в указаното място. Появиха се очертания на врата, висока пет метра и широка два. След миг той стоеше на прага на малка стая.
— Идвате ли? — подвикна Яков на Бригс и Какел.
НАСТОЯЩЕТО
17.
Полковник Лин падна на колене, преви се и повърна. Беше достигнал крайната цел — Сеул, но победата му беше пирова. Той се олюля и погледна безлюдната улица. Тук-там се въргаляха трупове, което му се стори странно, след като се очакваше, че нервнопаралитичният газ ще избие милиони. Предполагаше, че повечето са успели да се скрият някъде, преди да издъхнат. Надигна се и тръгна несигурно напред. Беше сам, повечето от хората му бяха избити по време на престрелките в северния край на града, а после, когато на юг изникнаха зловещите атомни гъби, останалите се разбягаха в спускащия се здрач.
Но Лин продължи напред, съсредоточен върху целта, макар да знаеше, че навлиза в радиоактивен район. Предполагаше, че вече е получил летална доза облъчване. Бръкна под куртката, извади микрофона на радиостанцията и натисна копчето.
— Говори полковник Лин. До щаба. Вече съм близо до целта. Приемам.
— Разбрано. Продължавайте към реката. Край.
Зад следващия ъгъл видя река Хан. Вече знаеше, че е обречен и че атаката им е била пълен провал. Американците бяха затворили западния коридор с атомни взривове. Дори и сънародниците му да спечелеха войната, какво щяха да получат? Заразена земя и купища трупове?
Лин се сепна, забелязал нещо странно. Надпис на един малък магазин. Приближи вратата и я побутна. В предната част на магазина нямаше никого. Той смъкна автомата, заобиколи щанда и отвори задната врата. На пода лежаха две тела, притиснати едно към друго. Старец, прегърнал старица.
Лин коленичи до тях. Едва сега осъзна, че е стигнал до това място, воден от подсъзнателни стремежи. Беше запомнил адреса, докато се бе подготвял за тази акция.
Лин се наведе над стареца и измъкна портфейла от задния му джоб. Отвори го и веднага прочете и позна името: това беше чичо му, братът на баща му. Разделени повече от половин век.
Лин включи предавателя.
— До щаба, предава полковник Лин. Свърши се. Всичко се провали. Повтарям — провали се. — И прекъсна връзката.
В слушалките тъничките гласове на неговите началници настояваха да узнаят какво се е провалило. Лин ги смъкна и ги пусна да висят. Свали раницата с предавателя и я запокити в ъгъла. След това взе едно одеяло и внимателно покри телата.
Когато свърши, седна на пода до тях, сложи ръка върху одеялото и затвори очи.
Чанг Тек Чонг надникна от набързо изровения окоп, за да проследи придвижването на китайските сили. Намираха се на по-малко от половин миля. Стратегията, която бе измислил, вършеше добра работа, но и тя не бе достатъчна, за да спре вражеското настъпление. Сега бяха заели позиция на хълмовете в полите на
