това!
— Така е, господа, доколкото си спомням, така беше.
— Сега се явява едно малко въпросче. Не можете ли да ни съобщите — извънредно меко започна Николай Парфьонович — откъде сте намерили изведнъж толкова пари, когато от случая се вижда, като се пресметне времето дори, че не сте си ходили в къщи?
Прокурорът се понамръщи от въпроса, поставен така направо, но не прекъсна Николай Парфьонович.
— Не, не съм си ходил у дома — отговори Митя, наглед доста спокоен, но с поглед в земята.
— Позволете в такъв случай да повторя въпроса — продължи Николай Парфьонович някак подмолно. — Откъде сте могли изведнъж да намерите такава сума, когато според собственото ви признание в пет часа същия ден…
— Съм имал нужда от десет рубли и съм заложил пистолетите си при Перхотин, сетне съм ходил при Хохлакова да искам три хиляди рубли, но тя не ми е дала, и прочие и прочие — остро го прекъсна Митя, — и ето, господа, бил съм без пари, а изведнъж се явяват хиляди, а? Но знаете ли, господа, вие двамата сега се страхувате: ами ако не каже откъде ги е взел? Така е: няма да кажа, господа, познахте, няма да чуете това — отсече изведнъж Митя извънредно решително. Следователите помълчаха малко.
— Разберете, господин Карамазов, че за нас е изключително необходимо да знаем това — тихо и смирено рече Николай Парфьонович.
— Разбирам и въпреки това няма да кажа.
Намеси се и прокурорът и пак напомни, че разпитваният, разбира се, може да не отговаря на въпросите, ако смята това по-изгодно за себе си, и т.н., но като се има пред вид каква вреда може да си докара заподозреният със своето премълчаване и особено при въпроси от такава важност, която…
— И тъй нататък, господа, и тъй нататък! Стига толкова, тази песен вече я чух! — пак ги прекъсна Митя. — Сам разбирам колко е важно всичко и че това е най-същественият параграф, но въпреки това няма да кажа.
— Какво от това, то не е наша работа, а ваша, сам ще си навредите — нервно отбеляза Николай Парфьонович.
— Вижте какво, господа, шегата настрана — впери очи Митя и твърдо изгледа и двамата. — Аз още от самото начало предчувствувах, че по този параграф няма да се разберем. Но в началото, когато започнах да давам показания, всичко това беше в далечна мъгла, всичко плаваше и аз дори бях толкова прост, че започнах с предложение за „взаимно доверие помежду ни“. Сега сам виждам, че такова доверие не можеше да съществува, защото все пак щяхме да стигнем до тази проклета ограда! И ето че стигнахме. Не може — и толкова! Впрочем аз не ви обвинявам, и вие не можете да ми вярвате, разбирам това!
Той мрачно замълча.
— А не бихте ли могли, без да нарушавате ни най-малко вашето решение да премълчите най-главното, не бихте ли могли същевременно поне малко да загатнете: какви толкова силни мотиви биха могли да ви накарат да мълчите в този така опасен за вас момент на днешните показания?
Митя тъжно и някак замислено се усмихна.
— Аз съм много по-добър, отколкото мислите, господа, ще ви кажа защо и ще ви загатна, макар че не заслужавате това. Затова го премълчавам, господа, защото тук е позорът за мене. В отговора на въпроса: откъде съм взел тези пари, за мене има такъв позор, с който не би могло да се сравнява дори и убийството, и ограбването на баща ми, ако аз го бях убил и ограбил. Ето защо не мога да говоря. Заради този позор не мога. Но какво, господа, искате да запишете това?
— Да, ще го запишем — измънка Николай Парфьонович.
— Не би трябвало да го записвате, за „позора“. Казах ви го само от душевна доброта, а можех и да не го казвам, аз, така да се каже, ви го подарих, а вие веднага — черно на бяло. Но пишете, пишете, каквото искате — презрително и с погнуса завърши той, — не се боя от вас и… се гордея пред вас.
— А не бихте ли ни казали за какво все пак се отнася този позор? — смотолеви Николай Парфьонович.
Прокурорът ужасно се намръщи.
— Не, не, c’est fini241, не се мъчете. Пък и не си заслужава да се мърся. И без това се омърсих от вас. Не заслужавате, нито вие, нито никой… Стига толкова, господа, прекратявам.
Това беше казано съвсем категорично. Николай Парфьонович престана да настоява, но от погледите на Иполит Кирилович моментално успя да забележи, че той все още не губи надежда.
— Не можете ли поне да кажете: каква беше сумата в ръцете ви, когато влязохте с нея при господин Перхотин, тоест точно колко рубли?
— И това не мога да кажа.
— На господин Перхотин, струва ми се, сте казали за три хиляди рубли, които уж сте получили от госпожа Хохлакова.
— Може да съм казал. Стига, господа, няма да кажа колко бяха.
— Ако обичате в такъв случай да опишете как тръгнахте за насам и всичко, което сте правили тук.
— Ох, за това можете да попитате всички тука. Но впрочем, моля, и аз ще ви разправя.
Той разказа, но ние няма да предаваме разказа му. Разказваше сухо и накратко. За възторзите на любовта си изобщо не каза нищо. Разправи обаче как решителността му да се застреля минала „пред вид някои нови факти“. Той разказваше, без да се мотивира, без да се впуска в подробности. Пък и следователите не го тормозиха много този път: ясно беше, че и за тях сега не е това най-важното.
— Ще проверим всичко това, ще се върнем на всичко това още веднъж при разпита на свидетелите, който ще стане, разбира се, във ваше присъствие — завърши разпита Николай Парфьонович. — А сега позволете да ви помоля да извадите тук, на масата, всички вещи, които имате у себе си, а главно всичките пари, с които разполагате сега.
— Парите ли, господа? Заповядайте, разбирам, че трябва. Учудвам се дори как не се поинтересувахте по-рано. Вярно, че няма къде да ида, ето ме пред вас. Заповядайте, ето моите пари, пребройте ги и ги вземете, това е всичко, струва ми се.
Той извади всичко от джобовете си, дори дребните пари, двадесет копейки извади от джоба на жилетката си. Преброиха парите, излязоха осемстотин тридесет и шест рубли и четиридесет копейки.
— Това ли е всичко? — попита следователят.
— Това е.
— Вие благоволихте да кажете преди малко, когато давахте показанията си, че в дюкяна на Плотникови сте оставили триста рубли, на Перхотин сте дали десет, на каруцаря двадесет, тук сте загубили на карти двеста, после…
Николай Парфьонович изброи всичко. Митя на драго сърце му помогна. Припомниха си и включиха в сметката всяка копейка. Николай Парфьонович направи набързо сметка.
— С тези осемстотин излиза, че първоначално сте имали общо към хиляда и петстотин рубли?
— Така излиза — отряза Митя.
— Защо тогава всички твърдят, че са били много повече?
— Нека твърдят.
— Пък и вие самият твърдяхте.
— И аз самият твърдях.
— Ние пак ще проверим всичко това от показанията на неразпитваните още други лица; за парите си не се безпокойте, те ще се пазят, където трябва, и ще бъдат на ваше разположение, след като привърши всичко… започнато… ако се окаже или, с други думи, се докаже, че имате неоспоримо право върху тях. Да, а сега…
Николай Парфьонович изведнъж стана и твърдо заяви на Митя, че е „принуден и длъжен“ да направи най-подробен, най-точен оглед „както на дрехите ви, така и на всичко друго“…
— Заповядайте, господа, ще си обърна всички джобове, ако искате.
И той наистина започна да си обръща джобовете.
— Необходимо е дори да си свалите дрехите.
— Как? Да се съблека? Фу, дявол го взел! Но претърсете ме така! Не може ли така?
