Фьодор Достоевски
Братя Карамазови
Посвещава се на
Ана Григориевна Достоевски
Истина, истина ви казвам: ако житното
зърно, паднало в земята, не умре, остава
си само; ако ли умре, принася много плод.
От автора
Начевам животописа на героя ми, Алексей Фьодорович Карамазов, малко смутен. От какво именно: от това, че макар да наричам Алексей Фьодорович свой герой, все пак добре си давам сметка, че никак не е велик човек, и поради това предвиждам редица неизбежни въпроси, като: какво толкова забележително е вашият Алексей Фьодорович, че сте го избрали за свой герой? Какво толкова е извършил? Кому и с какво е известен? Защо аз, читателят, трябва да си губя времето, за да изуча фактите на неговия живот?
Последният въпрос е най-решаващ, защото на него мога да отговоря само с това: „Може би ще ви стане ясно от романа.“ Да, но ако хората прочетат романа и не видят и не се съгласят, че моят Алексей Фьодорович е забележителен човек? Казвам това, защото го предвиждам вече със свито сърце. За мен той е забележителна личност, но много се съмнявам ще успея ли да докажа това на читателя. Въпросът е там, че той в същност е дейна личност, но някак неопределена и неизяснена дейна личност. Впрочем учудващо би било да се иска от хората яснота във време като нашето. Но едно е все пак почти безспорно: той е странен човек, дори чудак! Но странността и чудачеството по-скоро са минус, отколкото да дават право на внимание, особено когато всички се стремят да обединят частните случаи и да намерят поне малко общ смисъл в цялото безсмислие. А чудакът в повечето случаи е частен случай, нещо своеобразно. Нали така?
Но ако не се съгласите с последната теза и отговорите: „Не е така“ или „Не винаги е така“, тогава вече може би ще се окуража душевно по въпроса за значението на моя герой, Алексей Фьодорович. Защото не само че чудакът „не винаги“ е частен и своеобразен случай, а напротив, понякога той именно носи в себе си в някои случаи сърцевината на общото, а всички други хора от неговата епоха — всички, под напора на някакво мощно течение, са се откъснали временно от него…
Впрочем аз не бих се впускал в тези твърде безинтересни и мъгляви обяснения и бих започнал направо без никакви предисловия — на който му хареса, и без това ще го прочете; обаче лошото е, че животописът е един, но романите са два1. Главният роман е вторият — това е дейността на моя герой вече в наше време, именно в нашия настоящ, текущ момент. А първият роман е за неща, станали още преди тринадесет години, и дори почти не е роман, а само момент от най-ранната младост на моя герой. Нямаше как да не напиша този пръв роман, понеже иначе много неща във втория роман щяха да са неясни. Но с това още повече се усложнява моето първоначално затруднение: щом дори аз, тоест самият биограф, намирам, че и един роман е може би много за такъв скромен и неясен герой, каква е тогава логиката да бъдат два и с какво да си обясним подобно изсилване от моя страна?
Като не мога да разреша всички тези въпроси, ще си позволя да ги отмина, без да ги разреша. Разбира се, прозорливият читател отдавна вече е разбрал, че още от самото начало бия натам, и само се дразни, че напразно хабя безплодни думи и скъпоценно време. На това ще отговоря вече съвсем определено: изхабих тези безплодни слова и скъпоценното време, първо, от учтивост и, второ, от хитрост: сиреч, предупредил съм все пак предварително за някои неща. Впрочем аз дори съм доволен от това, че романът ми се раздели от само себе си на две истории „цялостно единни по същество“: като се запознае с първата история, читателят вече сам ще може да реши — заслужава ли си да се занимава с втората. Разбира се, никой не може да го накара — може да захвърли книгата още на втората страница от първата история и да не я отваря повече. Но пък нали има и такива деликатни читатели, дето на всяка цена ще искат да я дочетат докрай, за да не сгрешат в безпристрастната оценка; такива са например всички руски критици. Та точно пред тях ми поолекна на сърцето: въпреки цялата им акуратност и добросъвестност аз им давам все пак най-основателен предлог да зарежат историята още на първия епизод от романа. Е, това е целият предговор. Напълно съм съгласен, че е излишен, но тъй като е написан вече, нека остане.
А сега да започнем.
Част първа
Книга първа
Историята на едно „семейство“
I. Фьодор Павлович Карамазов
Алексей Фьодорович Карамазов беше третият син на помешчика от нашата околия Фьодор Павлович Карамазов, толкова известен на времето (а и сега още споменаван тук) покрай трагичната си и загадъчна смърт точно преди тринадесет години, за която ще разкажа, когато му дойде ред. А сега ще кажа за този „помешчик“ (както го наричаха при нас, макар че цял живот почти никак не беше живял в имението си) само това, че беше странен тип човек, който обаче се среща доста често, именно тип на човек не само нищожен и развратен, но заедно с това и загубен — обаче от ония загубени хора, които прекрасно умеят да уреждат имуществените си въпроси и комай само тях. Фьодор Павлович например беше започнал почти от нищо, беше съвсем дребен помешчик, обикаляше чуждите трапези, все гледаше да е на прехрана някъде, а същевременно в момента на смъртта му у него се намериха към сто хиляди рубли суха пара. И в същото време той все пак през целия си живот остана един от най-загубените смахнати в цялата ни околия. Пак ще повтаря: не става дума за глупост — повечето от тия налудничави хора са доста умни и хитри, — те са именно загубени, и то по един особен, национален начин.
Той беше два пъти женен и имаше трима синове — най-големият, Дмитрий Фьодорович, от първата съпруга, а другите двама, Иван и Алексей — от втората. Първата жена на Фьодор Павлович беше от доста богатия и знатен род на дворяните Миусови, също помешчици от нашата околия. Как се беше случило, че момиче със зестра, пък и красиво, и на това отгоре от ония живи умници, които вече често се срещат в днешното ни поколение, но са се появявали и по-рано, е могло да се омъжи за такъв нищожен „мухльо“, както всички го наричаха тогава, няма да обяснявам твърде. Аз например познавах една госпожица, още от миналото „романтично“ поколение, която след няколкогодишна загадъчна любов към един господин, за когото впрочем всеки момент можеше да се омъжи най-спокойно, накрая сама си изпосъчини разни непреодолими пречки и в една бурна нощ се хвърли от висок бряг, подобен на скала, в доста дълбоката и бърза река и загина в нея просто от каприз, единствено за да прилича на Шекспировата Офелия2, и то до такава степен, че ако тази скала, тъй отдавна избрана и обикната от нея, не беше тъй живописна, а на нейно място имаше само прозаичен плосък бряг, може би изобщо нямаше да се самоубие. Този факт е истински и вероятно в нашия руски живот през последните две-три поколения такива или от подобен род факти е имало доста много. Така и постъпката на Аделаида Ивановна Миусова е била несъмнено отзвук на чужди веяния и също на мисълта навек пленена3. Тя може би е искала да прояви женска самостоятелност, да се изправи срещу обществените условности, против деспотизма на своя род и семейство, а услужливата фантазия я е убедила, макар и само за миг, да речем, че Фьодор Павлович въпреки своето положение на храненик все пак е един от най-смелите и най-присмехулни хора на оная преходна към всичко по-добро епоха, докато той беше само злобен шут и нищо повече. Пикантното беше също и това, че историята свърши с отвличане, а това се оказа много привлекателно за Аделаида Ивановна. Фьодор Павлович пък дори и поради социалното си положение беше твърде подготвен тогава за всякакви подобни истории, защото страстно желаеше да си
