уреди кариерата по какъвто и да било начин; а да се вмъкне в едно добро семейство и да вземе зестра, беше много привлекателно за него. Колкото за взаимна любов, такава май изобщо нямаше — нито от страна на булката, нито от негова страна, макар Аделаида Ивановна да беше хубавица. Така че този случай беше може би единствен по рода си в живота на Фьодор Павлович, извънредно голям сладострастник през целия си живот, готов веднага да се лепне за коя да е фуста, стига само тя да го повика. А същевременно единствено тази жена не беше предизвикала особена страст у него.
Аделаида Ивановна веднага след отвличането моментално разбра, че само презира мъжа си и нищо повече. По такъв начин последиците от брака се проявиха с извънредна бързина. Макар че семейството се примири, дори доста скоро, с това събитие и даде зестра на бегълката, между съпрузите започна съвсем безреден живот с вечни сцени. Говореше се, че в тези отношения младата съпруга проявила много повече благородство и извисеност, отколкото Фьодор Павлович, който, както се знае сега, още тогава й пипнал наведнъж всичките парици, близо двадесет и пет хиляди, които тя току-що била получила, така че тия хилядарчици оттогава вече за нея все едно че направо изчезнали вдън земя. Селцето, пък и една доста хубава градска къща, които също й се падаха зестра, той дълго време и с всички сили се мъчи да припише на свое име чрез съответен документ и сигурно щеше да сполучи дори само поради, тъй да се каже, презрението и отвращението, което будеше у съпругата си всеки миг с безсрамните си изнудвания и молби, дори само поради душевната й умора, да й се махне от главата. Но, за щастие, намеси се семейството на Аделаида Ивановна и попречи на плячкаджията. С положителност се знае, че между съпрузите често ставали побоища, но според разказите ме биел Фьодор Павлович, ами Аделаида Ивановна, дама буйна, смела, мургава, нетърпелива, надарена със забележителна физическа сила. Най-сетне тя си заряза къщата и избяга от Фьодор Павлович с един семинарист-учител, жив-умрял от сиромашия, като остави на Фьодор Павлович тригодишния Митя. Фьодор Павлович тутакси превърна къщата в истински харем и се отдаде на най-разпасано пиянство, а в антрактите обикаляше, кажи-речи, цялата губерния и сълзливо се оплакваше на всеки срещнат от напусналата го Аделаида Ивановна, като разказваше такива подробности, каквито е прекалено срамно един съпруг да разказва за брачния си живот. И най-вече, на него като че ли му беше приятно и дори го ласкаеше да играе пред всички смешната си роля на обиден съпруг и дори да поразкрасява подробностите от нанесената му обида. „Ще рече човек, че някакъв чин сте получили, Фьодор Павлович, така доволен изглеждате въпреки цялата ви скръб“ — казваха му някои присмехулници. А мнозина дори добавяха, че му е приятно да се яви в подновения си вид на шут и че нарочно, за по-комично, се преструва, че уж не забелязва смешното си положение. Кой знае впрочем, може би това у него беше и наивност. Най-сетне той успя да открие следите на бегълката. Нещастницата се оказа в Петербург, където се преселила с нейния семинарист и безрезервно се отдала на най-пълна еманципация. Фьодор Павлович тутакси се защура и взе да се стяга за Петербург — за какво, и той самият, разбира се, не знаеше. И в същност тогава може би щеше да замине; но след като взе такова решение, веднага сметна, че има особено право за ободряване преди заминаването да се отдаде отново на безкрайно пиянство. И ето тъкмо в това време семейството на съпругата му получи известие, че се е поминала в Петербург. Поминала се някак внезапно, на някакъв таван, според някои слухове — от тиф, според други — може би от глад. Фьодор Павлович научил за смъртта на съпругата си пиян; разправяха, че хукнал по улицата и почнал да крещи, вдигайки от радост ръце към небето: „Нине отпущаещи4“, а според други — плакал и ридал като малко дете, и толкова плакал, че дори било жално да го гледа човек въпреки цялото отвращение към него. Много е възможно да е било и едното, и другото, тоест да се е радвал на освобождението си и да е плакал за освободителката — всичко заедно. В повечето случаи хората, дори злодеите, са много по-наивни и простодушни, отколкото изобщо мислим за тях. А и ние сме същите.
II. Отървал се от първия син
Разбира се, можем да си представим какъв възпитател и баща би могъл да бъде такъв човек. На него, като на баща именно, му се случи онова, което трябваше да се случи, тоест той абсолютно и напълно изостави детето си, родено му от Аделаида Ивановна, не от злоба към него, нито от някакви засегнати съпружески чувства, а просто защото абсолютно го забрави. Докато досаждаше на всички със сълзите и оплакванията си, а къщата си бе превърнал в развратен вертеп, тригодишното момченце Митя беше поето от верния слуга на това семейство Григорий и ако не беше се погрижил тогава той за него, може би нямаше да има дори кой да смени ризката на детето. При туй случи се така, че роднините на детето по майка също като че ли го забравиха отначало. Дядо му, тоест самият господин Миусов, бащата на Аделаида Ивановна, тогава вече не беше жив; овдовялата му съпруга, бабата на Митя, преселила се в Москва, тежко се беше поболяла, сестрите й пък се изпоомъжиха, така че се наложи почти цяла година Митя да прекара у слугата Григорий и да живее в неговата къщурка в двора. Впрочем и да си беше спомнил татко му за него (не можеше пък наистина да не знае за неговото съществуване), той самият щеше да го изпрати в същата къщичка, защото детето, колкото и да е, би му пречило в неговия безпътен живот. Случи се обаче така, че от Париж се върна братовчедът на покойната Аделаида Ивановна, Пьотър Александрович Миусов, който отсетне много години живя в чужбина, а тогава още съвсем млад човек, ала изключение между Миусовци — просветен, столичен, чуждоземски и при това през целия си живот европеец, а към края на живота си либерал от четиридесетте и петдесетте години. През цялата си кариера се беше свързвал с мнозина от най-либералните хора на своята епоха, и в Русия, и в чужбина, познаваше лично и Прудон, и Бакунин5, а особено обичаше да си спомня и разказва, вече към края на своите скитания, за трите дни на Февруарската парижка революция от четиридесет и осма година, като загатваше, че едва ли не лично е участвувал в нея на барикадите. Това беше един от най-хубавите спомени на младостта му. Имаше самостоятелно състояние, според предишните пропорции към хиляда души, чудесното му имение беше точно зад нашия градец и граничеше със земите на нашия знаменит манастир, с който Пьотър Александрович още в най-млади години, веднага щом получи наследството си, тутакси започна безкрайни дела за право на някакъв риболов в реката или на сечище в гората, не знам точно, но да започне дела с тия „клерикали“, той сметна дори за свой граждански и културен дълг. Като научи всичко за Аделаида Ивановна, която, разбира се, помнеше и дори някога й беше обърнал внимание, и като разбра, че е останал Митя, той въпреки цялото си младежко негодувание и презрение към Фьодор Павлович се намеси в тая работа. Тогава именно се и запозна за пръв път с Фьодор Павлович. Направо му съобщи, че би желал да се заеме с възпитанието на детето. Дълго време подир това той разказваше като характерен момент, че когато заговорил с Фьодор Павлович за Митя, онзи известно време сякаш изобщо не разбирал за какво дете става дума и дори като да се зачудил, че има някъде в дома си малък син. Даже и да имаше някакво преувеличение в разказа на Пьотър Александрович, все пак ще да е имало и нещо близко до истината. Но действително Фьодор Павлович цял живот обичаше да прави представления, изведнъж да изиграе пред вас някоя неочаквана роля и най-вече понякога без никаква нужда, дори направо в свой ущърб, както в сегашния случай например. Тази черта впрочем е свойствена на извънредно много, дори твърде умни хора, камо ли на такива като Фьодор Павлович. Пьотър Александрович поде цялата работа с въодушевление и дори бе определен (заедно с Фьодор Павлович) за опекун на детето, защото все пак от майката беше останало едно именийце, къща и малко земя. Митя наистина се пренесе у своя далечен вуйчо, но този вуйчо нямаше собствено семейство и тъй като веднага щом уреди и осигури паричните взимания от имотите си, незабавно побърза пак да замине за дълго време в Париж, той предаде детето на една от своите лели, московска дама. Случи се така, че като поживя в Париж, и той забрави детето, особено след същата Февруарска революция, която така силно бе поразила въображението му и която повече не можа да забрави през целия си живот. Московската дама пък умря и Митя премина към една от омъжените й дъщери. Струва ми се, че и след това още веднъж, за четвърти път, си смени гнездото. Няма да се разпростирам сега върху това, още повече, че ще има много да разказвам за първия син на Фьодор Павлович, а сега се ограничавам само с най-необходимите сведения за него, без които не мога и да почна романа.
Първо, този Дмитрий Фьодорович беше единственият от тримата синове на Фьодор Павлович, който растеше с убеждението, че все пак има известно състояние и когато стане пълнолетен6, ще бъде независим. Юношеството и младостта му протекоха объркано: той не завърши гимназия, после попадна в една военна школа, сетне се озова в Кавказ, получи чин, би се на дуел, беше разжалван, пак получи чин, много гуля и пропиля сравнително доста много пари. А почна да получава пари от Фьодор Павлович едва след пълнолетието си, като дотогава направи доста дългове. Фьодор Павлович,
