можел да си спомни. Но той рядко обичаше да споделя с когото и да било този спомен. Като дете и юноша не беше експанзивен и дори беше несловоохотлив, но не от недоверие, не от плахост или мрачна саможивост, а даже напротив, от нещо друго, от някаква сякаш вътрешна грижа, съвсем лична, която нямаше нищо общо с другите, но беше толкова важна за него, че той заради нея сякаш забравяше другите. Но той обичаше хората: той като че ли цял живот беше живял с пълна вяра в хората, а в същото време никой и никога не го смяташе нито за прост, нито за наивен човек. У него имаше нещо, което говореше и внушаваше (а и цял живот отсетне), че не иска да бъде съдия на хората, че няма да се наеме да съди и никога няма да осъди. Той като че ли дори приемаше всичко, без да осъжда ни най-малко, макар и често много опечален. Нещо повече, в този смисъл беше стигнал дотам, че никой не можеше нито да го учуди, нито да го уплаши — и то още от най-ранна младост. Когато дойде двадесетгодишен при баща си, в този явен вертеп на мръсния разврат, той, целомъдрен и чист, само се оттегляше мълчешком, когато му беше непоносимо да гледа, но без ни най-малко да показва, че презира или осъжда когото и да било. Баща му пък, бившият храненик, и затова човек чувствителен и обидчив, който първо го беше посрещнал недоверчиво и мрачно („все много мълчи и все много знае“), скоро стигна дотам, че почна ужасно често да го прегръща и целува, след не повече от една-две седмици, наистина с пиянски сълзи, с пиянска чувствителност, но явно го беше обикнал искрено и дълбоко и тъй, както никога, разбира се, човек като него не можеше никого да обича…
Пък и всички обичаха този юноша, където и да се появеше той, и то още от най-ранните му детски години. Като се озова в къщата на своя благодетел и възпитател, Ефим Петрович Поленов, той до такава степен привърза към себе си всички в това семейство, че просто го смятаха като свое собствено дете. А беше влязъл в тази къща още в такива години, когато съвсем не може да се очаква от едно дете пресметлива хитрост, ловкост или изкуство да се подмазва и харесва, умение да накара другите да го обикнат. Така че дарбата да събужда особена любов към себе си се съдържаше, така да се каже, в самата му природа, естествено и непосредствено. Същото беше и в училището, а пък сякаш изглеждаше от ония деца, които будят недоверие у другарчетата си, понякога присмех, а дори и омраза. Той например се замисляше и някак се отчуждаваше. Още от дете обичаше да се свие в някой ъгъл и да чете книжки, но въпреки това и другарите му така го бяха обикнали, че просто можеше да се нарече всеобщ любимец през цялото му пребиваване в училището. Той рядко биваше палав, дори рядко беше весел, но всички, щом го погледнеха, веднага виждаха, че това съвсем не е поради някаква мрачност, че, напротив, е тих и ведър. Никога не се стремеше да се изтъква между връстниците си. Заради това може би никога и от никого не се боеше, а същевременно момчетата веднага разбраха, че изобщо не се гордее със своето безстрашие, а гледа така, сякаш в същност дори не разбира, че е смел и безстрашен. Обидите никога не помнеше. Случваше се само час след обидата да отговаря на оскърбителя си или пръв да го заговаря с такъв доверчив и ведър вид, като че ли изобщо нищо не беше се случило помежду им. И не, да речеш, че в тия случаи изглеждаше като че ли случайно е забравил или нарочно е простил обидата, а просто не я смяташе за обида и това решително пленяваше и покоряваше децата. У него имаше само една черта, която във всички класове на училището, от най-долния и до най-горните, будеше у неговите другари постоянно желание да се пошегуват с него, но не от злобно желание да му се надсмеят, а защото им беше весело. Тази черта у него беше безумната, фанатична свенливост и целомъдреност. Той не можеше да слуша известните думи и известните разговори за жени. Тези „известни“ думи и разговори за нещастие са неизкореними в училищата. Чистите по душа и сърце момчета, почти още деца, твърде често обичат да говорят в клас помежду си и дори гласно за такива неща, картини и образи, за каквито понякога не приказват и войниците, нещо повече, войниците даже не знаят и не разбират много работи от този род, които са вече познати на тъй малките още деца на нашето интелигентно и висше общество. Нравствен разврат тука наистина още няма, цинизъм също няма, истински, развратен, вътрешен, но има външен цинизъм и той именно често се смята при тях за нещо дори деликатно, изискано, смело и достойно за подражание. Като виждаха, че „Альошка Карамазов“, щом заговорят „за това“, бързо си запушва ушите с пръсти, те се струпваха понякога нарочно около него, махаха му насила ръцете от ушите и започваха да му крещят и в двете уши разни мръсотии, а той се дърпаше, тръшваше се на пода, лягаше, захлупваше се и всичко това — без да им каже нито дума, без да се кара, понасяйки мълком обидата. Най-накрая обаче го оставиха на мира и престанаха да му викат „госпожичка“, нещо повече, почнаха да го гледат в този смисъл със съжаление. Между другото, в училище беше винаги сред най-добрите по учение, но никога не беше отбелязан като пръв.
Когато умря Ефим Петрович, Альоша остана още две години в губернската гимназия. Безутешната съпруга на Ефим Петрович почти веднага след смъртта му замина за дълго в Италия с цялото си семейство, което беше все от особи от женски пол, а Альоша се озова в дома на някакви две дами, които преди изобщо не беше виждал, някакви далечни сроднички на Ефим Петрович, но на какви условия — и той не знаеше. Също тъй характерна и дори много, негова черта беше, че никога не се интересуваше от чии средства живее. В това отношение беше пълна противоположност на по-големия си брат Иван Фьодорович, прекарал в мизерия двете първи години на университета, изхранвайки се със собствен труд, и от ранно детство горчиво почувствувал, че зависи от благодетеля си. Но тази странна черта в характера на Алексей комай не можеше да се осъди твърде строго, защото всеки, който малко от малко го познаваше, тутакси, когато се повдигнеше въпрос за това, изказваше увереност, че Алексей без друго е от ония младежи — нещо като юродиви, които, ако отведнъж им падне дори цял капитал, няма да се поколебаят да го дадат веднага щом някой им го поиска, било за добро дело, било дори просто на някой опитен шмекер, ако ги помоли. Пък и изобщо той като че ли не знаеше цената на парите, разбира се, не в буквалния смисъл. Когато му даваха джобни пари, каквито той сам никога не поискваше, той или със седмици не знаеше какво да ги прави, или ужасно не умееше да ги пази и те моментално изчезваха. Пьотър Александрович Миусов, човек твърде чувствителен на тема пари и буржоазна честност, веднъж по-късно, след като беше наблюдавал Алексей, произнесе за него следния афоризъм: „Този е може би единственият човек на света, който, ако го оставите внезапно сам и без пари на площада в някои непознат милионен град, в никакъв случай няма да загине и няма да умре от глад и студ, защото веднага ще го нахранят, веднага ще го наредят, и да не го наредят, той самият веднага ще се нареди и това няма да му струва никакви усилия и никакво унижение, а за онзи, който го е наредил, няма да е никакво бреме, дори може, напротив, да го сметне за удоволствие.“
Гимназия не завърши; оставаше му още цяла година, когато изведнъж заяви на своите дами, че отива при баща си по една работа, която му текнала. Те много го жалеха и не искаха да го пуснат. Пътуването струваше евтино и дамите не му позволиха да заложи часовника си — подарък от семейството на благодетеля преди заминаването им за чужбина, а го снабдиха предоволно със средства, дори с нови горни и долни дрехи. Той обаче им върна половината пари, като им заяви, че иска на всяка цена да пътува в трета класа. Като пристигна в нашия градец, на първите въпроси на баща си: защо именно е дошъл, без да завърши гимназия, не отвърна нищо конкретно, а останал, според приказките, по-замислен от всякога. Скоро се разбра, че търси гроба на майка си. Дори сам признал тогава, че единствено за това е дошъл. Но едва ли с това се изчерпваше цялата причина за неговото идване. Най-вероятното е, че тогава и той не е знаел и не би могъл в никакъв случай да обясни: какво именно е било онова, което сякаш внезапно се е надигнало в душата му и непреодолимо го е повело по някакъв нов, незнаен, но вече неизбежен път. Фьодор Павлович не можа да му покаже къде е погребал втората си съпруга, защото никога не беше ходил на гроба й, след като я погребаха, а поради многото изтекли години съвсем беше забравил къде са я погребали тогава…
Впрочем, няколко думи за Фьодор Павлович. Той дълго време преди това беше живял извън нашия град. Три-четири години след смъртта на втората си жена замина за Южна Русия и накрая се озова в Одеса, където остана няколко години. Откачало се запознал, според неговите собствени думи, „с много чифути, чифутчета, чифутенца и чифутченца“, а най-накрая се свършило с това, че не само от чифутите, но „и от евреите бил приет“. Вероятно именно през този период от живота си беше развил у себе си особеното умение да трупа и да скубе парици. Отново се върна в нашия градец вече окончателно едва три години преди идването на Альоша. Предишните му познати го намериха страшно остарял, макар че съвсем не беше толкова стар. Той се държеше сега не, да речеш, по-благородно, а някак по-нахално. Явила се беше у него например безсрамната нужда на някогашния шут да прави другите на шутове. Да безобразничи с женския пол сега обичаше не само както и по-рано, а дори и някак още по-отвратително. Скоро стана основател на много нови кръчми из околията. Личеше, че има може би към сто хиляди или съвсем малко по-малко. Мнозина от градските и околийските жители тутакси му задлъжняха, срещу най-сигурни гаранции, разбира
