продумал. Но същевременно Альоша почти винаги забелязваше, че мнозина, почти всички, които влизаха за пръв път при стареца за разговор насаме, влизаха със страх и безпокойство, а излизаха от него почти винаги ведри и радостни, и най-мрачното лице ставаше щастливо. Много го поразяваше и това, че старецът съвсем не беше строг, напротив, беше почти винаги весел в обноските. Монасите говореха за него, че се привързвал душевно точно към по-грешните, а най-грешните най възлюбвал. Всред монасите имаше, дори вече в края на живота му, ненавистници и завистници негови, но бяха останали вече малцина и мълчаха, макар че измежду тях имаше неколцина твърде известни и важни в манастира лица, като например един от най-старите иноци, велик мълчаливец и изключителен постник. Но все пак грамадното мнозинство държеше вече несъмнено страната на стареца Зосима, а много от тях дори го обичаха от сърце, пламенно и искрено; някои, пък бяха привързани към него почти фанатично. Тези направо говореха, впрочем не съвсем гласно, че той е светец, че в това вече няма никакво съмнение и предвиждайки близката му кончина, очакваха дори незабавни чудеса19 и велика слава от починалия за манастира в най-близко бъдеще. В чудотворната сила на стареца вярваше безрезервно и Альоша, също тъй безрезервно, както вярваше и на разказа за излетелия от черквата ковчег. Той виждаше как мнозина от ония, които дохождаха с болни деца или възрастни сродници и молеха стареца да възложи ръце и прочете молитва над тях, скоро се връщаха пак, някои дори още на другия ден, падаха със сълзи на очи пред стареца и му благодаряха за изцелението на техните болни. Дали е било наистина изцеление, или само естествено подобрение в хода на болестта — за Альоша не съществуваше такъв въпрос, защото той вече напълно вярваше в духовната сила на своя учител и славата му беше сякаш негово собствено тържество. Особено се разтреперваше сърцето му и сякаш цял засияваше, когато старецът излизаше пред тълпата очакващи го пред портата на скита богомолци от простолюдието, стекли се от цяла Русия специално за да видят стареца и да получат благословията му. Те падаха на земята пред него, плачеха, целуваха нозете му, целуваха земята, на която стоеше, ридаеха, жени му подаваха децата си, довеждаха при него припадничави. Старецът приказваше с тях, прочиташе над тях кратка молитва, благославяше ги и ги отпращаше. Напоследък от пристъпите на болестта си понякога толкова отпадаше, че едва имаше сили да излезе от килията, и богомолците понякога чакаха в манастира с дни неговото излизане. За Альоша не съществуваше въпросът, защо така го обичат, защо падат пред него и плачат от умиление, щом само зърнат лицето му. О, той много добре разбираше, че за смирената душа на руското простолюдие, измъчена от труд и скръб, а най-вече от вечната несправедливост и вечния грях, както своя, така и всесветския, няма по-силна потребност и утеха от това, да намери някоя светиня или светец, да падне пред него и да му се поклони: „Ако при нас е грях, неправда и изкушение, все пак има на земята, там някъде, някой свят и висш; и там вече е правдата, той вече познава правдата; значи, не умира тя на земята и, ще рече, някога ще дойде и при нас и ще се възцари по цялата земя според както е речено.“ Знаеше Альоша, че тъкмо така чувствува и дори разсъждава народът, той разбираше това, но че старецът е именно този най-свят човек, този пазител на Божията правда в очите на народа — в това и той не се съмняваше ни най-малко, заедно с тия разплакани селяни и техните болни жени, които протягаха на стареца децата си. А убеждението, че старецът, когато почине, ще прослави необичайно манастира, цареше в душата на Альоша може би дори повече, отколкото у когото и да било в манастира. И изобщо през цялото това време напоследък някакъв дълбок, пламенен вътрешен възторг все по-силно и по-силно се разпалваше в сърцето му. Не го смущаваше никак, че този старец все пак стои пред него един-единствен: „Все едно, той е светец, в неговото сърце е тайната на обновлението за всички, оная мощ, която ще въдвори най-сетне правдата на Земята, и ще бъдат всички, святи, и ще се обичат, и няма да има нито богати, нито бедни, нито въздигнати, нито унижени, а ще бъдат всички като деца божи и ще настъпи истинското царство Христово“. Ето какво бленуваше сърцето на Альоша.
Изглежда, че му направи много силно впечатление пристигането на двамата му братя, които той дотогава изобщо не познаваше. С брат си Дмитрий Фьодорович се сближи по-бързо и повече, макар че той дойде по-късно, отколкото с другия (едноутробния) си брат, Иван Фьодорович. Той ужасно искаше да разбере брат си Иван, но ето че онзи живееше вече от два месеца и макар да се виждаха доста често, все още никак не се сближаваха: Альоша и без това беше мълчалив и сякаш чакаше нещо, сякаш се срамуваше от нещо, а брат му Иван, макар че Альоша забеляза в началото неговите продължителни и любопитни погледи върху себе си, като че ли скоро престана изобщо да се сеща за него. Альоша забеляза това с известно смущение. Той си обясни равнодушието на брат си с разликата в годините и особено в образованието. Но Альоша мислеше и друго: толкова слабото любопитство и интерес към него може би се дължаха у Иван и на нещо съвсем неизвестно за него. Все му се струваше, кой знае защо, че Иван е погълнат от нещо, нещо вътрешно и важно, че се стреми към някаква цел, може би много трудна, така че не му е до него, и че това именно е едничката причина да гледа Альоша разсеяно. Замисляше се за още нещо: дали нямаше тука някакво презрение към него, глупавичкия послушник, от страна на учения атеист. Той със сигурност знаеше, че брат му е атеист. От това презрение, дори да съществуваше, не можеше да се обиди, но все пак с някакво неясно за самия себе си и тревожно смущение чакаше брат му да поиска да се сближат повече. Брат му Дмитрий Фьодорович се изказваше за брат им Иван с дълбоко уважение, говореше за него с някакво особено чувство. От него именно научи Альоша всички подробности за онази важна работа, която беше създала напоследък между двамата по-големи братя изключително близката връзка. Възторжените отзиви на Дмитрий за брат му Иван бяха толкова по-значими в очите на Альоша, че брат му Дмитрий беше човек в сравнение с Иван почти съвсем необразован и двамата, поставени един до друг, като че ли представляваха такава ярка противоположност като личности и характери, че може би не биха могли дори да се измислят двама души, които толкова да не си приличат.
По това време именно се състоя свиждането или по-точно семейната среща на всички членове на това объркано семейство в килията на стареца, която има извънредно голямо влияние върху Альоша. Предлогът за тази среща в същност беше фалшив. Тъкмо тогава несъгласията между Дмитрий Фьодорович и баща му Фьодор Павлович по наследството и имотните сметки явно бяха стигнали до невъзможни размери. Отношенията се изостриха и станаха непоносими. Фьодор Павлович като че ли пръв и като че на шега пусна идеята да се съберат всички в килията на стареца Зосима и макар без да прибягват до неговото пряко посредничество, все пак да се разберат някак по-прилично, при което санът и лицето на стареца биха могли да изиграят внушителна и помирителна роля. Дмитрий Фьодорович, който никога не беше ходил при стареца и дори не беше го виждал, разбира се, помисли, че искат някак да го сплашат със стареца; но понеже и той самият вътрешно се укоряваше за множество особено остри приказки в спора с баща си напоследък, прие предизвикателството. Тук му е мястото да отбележа, че той не живееше в къщата на баща си както Иван Фьодорович, а отделно, в другия край на града. Случи се така, че Пьотър Александрович Миусов, който в това време пребиваваше в нашия град, особено се вкопчи в тази идея на Фьодор Павлович. Либерал от четиридесетте и петдесетте години, свободомислещ и атеист, той може би от скука, а може би за лекомислено развлечение взе извънредно голямо участие в това начинание. Изведнъж му се дощя да види манастира и „светеца“. Понеже все още продължаваха отколешните му спорове с манастира и все още се протакаше делото за поземлената граница на техните владения, за някакви права за сечене на гората и ловене на риба в реката и пр., той побърза да се възползува от това под предлог, че лично би желал да се разбере с отеца игумен: дали не може някак мирно да завършат техните спорове? Посетител с такива благи намерения, разбира се, можеше да бъде приет в манастира по-внимателно и по-любезно от всеки, който отива просто от любопитство. Именно поради всички тези съображения можа да се създаде известно вътрешно влияние в манастира върху болния старец, който напоследък почти никак не излизаше от килията си и отказваше поради болестта си дори на обикновените посетители. Накрая старецът даде съгласието си и денят беше определен. „Кой ме е поставил да ви съдя или деля?“20 — само каза с усмивка на Альоша.
Като научи за срещата, Альоша много се смути. Ако някой от тия съдещи се и каращи се можеше да гледа сериозно на това събиране, без съмнение само брат им Дмитрий; всички други ще дойдат от съображения лекомислени, а за стареца може би оскърбителни — така разбираше нещата Альоша.
Брат му Иван и Миусов ще дойдат от любопитство, и то може би най-грубо, а баща му може би за някаква шутовска и актьорска сцена. О, Альоша, макар да мълчеше, доста добре и издълбоко познаваше вече баща си. Повтарям, това момче съвсем не беше тъй простодушно, както го смятаха всички. С тежко чувство очакваше той насрочения ден. Без съмнение много беше загрижен в себе си, в сърцето си, всички тези семейни несъгласия някак да свършат. Но все пак най-главната му грижа беше за стареца: той
