— Такъв документ не може да има! — повтори разпалено Альоша. — Не може да има, защото убиецът не е той. Не е убил той тате, не е той!
Иван Фьодорович изведнъж се спря.
— А кой е убиецът според вас? — някак хладно наглед попита той и някаква надменна нотка дори прозвуча в тона му.
— Ти знаеш кой е — тихо и проникновено издума Альоша.
— Кой? Онази басня за онзи побъркан идиот, епилептика ли? За Смердяков?
Альоша изведнъж почувствува, че цял трепери.
— Ти знаеш кой е! — безсилно изрече той. Вече се задъхваше.
— Но кой е, кой? — вече почти свирепо извика Иван. Цялата му сдържаност изведнъж изчезна.
— Аз знам само едно — все тъй почти шепнешком продума Альоша. — Убиецът на тате
— „Не си ти“! Какво е това „не си ти“? — втрещи се Иван.
— Не си ти убил тате, не си ти! — повтори твърдо Альоша.
Мълчанието трая половин минута.
— Ами и аз знам, че не съм аз, ти бълнуваш ли? — изрече Иван блед, с крива усмивка. Той просто беше впил очи в Альоша. Двамата бяха пак под улична лампа.
— Не, Иване, ти самият няколко пъти си казвал на себе си, че убиецът си ти.
— Кога съм казвал?… Аз бях в Москва… Кога съм казвал? — съвсем объркано изпелтечи Иван.
— Казвал си го на себе си много пъти, когато си оставал сам през тези страшни два месеца — продължаваше все така тихо и ясно Альоша. Но вече говореше, сякаш някой друг, сякаш не по своя воля, а покорявайки се на някаква непреодолима повеля. — Ти си обвинявал себе си и си признал на себе си, че убиецът не е никой друг освен теб. Но не си ти убил, грешиш, не си ти убиецът, чуваш ли ме, не си ти! Мене Бог ме изпрати да ти го кажа.
Двамата млъкнаха. Цяла дълга минута трая това мълчание. Двамата стояха и се гледаха право в очите. И двамата бяха бледи. Изведнъж Иван цял се разтрепери и хвана силно Альоша за рамото.
— Ти си бил у дома! — със страшен шепот издума той. — Ти си бил у дома през нощта, когато той идва… Признай си… ти видя ли го, видя ли го?
— За кого говориш… за Митя ли?… — попита в недоумение Альоша.
— Не за него, по дяволите изверга — кресна в изстъпление Иван. — Значи, знаеш, че той идва при мене? Как си разбрал, кажи!
— Кой
— Не, ти знаеш… инак как щеше… не може, не може да не знаеш…
Но изведнъж сякаш се сдържа. Стоеше и като че обмисляше нещо. Странна усмивка кривеше устните му.
— Брате — с разтреперан глас започна пак Альоша, — казах ти го, защото ти ще повярваш на моята дума, знам това. За цял живот ти казах тези думи:
Но Иван Фьодорович, изглежда, вече беше успял да се овладее напълно.
— Алексей Фьодорович — издума той със студена усмивка, — не понасям пророците и епилептиците; особено пратениците божи, знаете това много добре. От тази минута скъсвам с вас и, струва ми се, завинаги. Моля ви още сега, на този кръстопът, да ме освободите от присъствието си. Пък и пътят за квартирата ви е по тази уличка. Особено внимавайте да не ме посетите тази вечер! Чувате ли?
Той се обърна и с твърди крачки тръгна направо, без да се обръща.
— Брате — извика подире му Альоша, — ако днес ти се случи нещо, помисли първо за мене!…
Но Иван не отговори. Альоша стоя на кръстопътя при лампата, докато Иван не се изгуби съвсем в мрака. Тогава той се обърна и бавно се запъти към къщи по уличката. И той, и Иван Фьодорович живееха отделно, в различни квартири: никой от тях не поиска да живее в запустялата къща на Фьодор Павлович. Альоша държеше под наем мебелирана стая в семейството на едни еснафлии; а Иван Фьодорович живееше доста далеч от него и заемаше широко и доста комфортно помещение в едното крило на някаква хубава къща, която беше собственост на заможна чиновнишка вдовица. Но му прислужваше в цялото крило само една прастара, съвсем глуха бабичка, цялата ревматична, която си лягаше в шест вечерта и ставаше в шест сутринта. През тези два месеца Иван Фьодорович беше станал учудващо невзискателен и много обичаше да остава съвсем сам. Дори стаята, в която живееше, си разтребваше сам, а в другите стаи на жилището почти и не влизаше. Като стигна до вратата на къщата си и вече хвана дръжката на звънеца, той се спря. Почувствува, че още цял трепери от злобни тръпки. Изведнъж пусна звънеца, плю, обърна се и пак бързо тръгна, но към другия, срещуположния край на града, на два километра от своята квартира, към мъничката изкривена паянтова къщица, където живееше под наем Маря Кондратиевна, бившата съседка на Фьодор Павлович, която ходеше в неговата кухня за супа и на която Смердяков пя тогава песните си и й свиреше на китара. Беше продала предишната си къщица и сега живееше с майка си, кажи-речи, в коптор, а болният, почти умиращ Смердяков още след смъртта на Фьодор Павлович се беше преселил у тях. Та при него именно се запъти сега Иван Фьодорович, тласкан от едно внезапно и непобедимо хрумване.
VI. Първата среща със Смердяков
За трети път вече след връщането си от Москва Иван Фьодорович отиваше да говори със Смердяков. За пръв път след катастрофата го видя и говори с него още в деня на пристигането си, после го посети още веднъж подир две седмици. Но след този втори път прекрати срещите си със Смердяков, тъй че сега имаше повече от месец, откак не беше го виждал и не беше чувал почти нищо за него. Тогава Иван Фьодорович се беше върнал от Москва едва на петия ден след смъртта на баща си, така че не завари и ковчега му: погребението беше извършено точно в деня преди неговото пристигане. Причината за закъснението на Иван Фьодорович беше, че Альоша, тъй като не знаеше точно московския му адрес, прибягна за изпращането на телеграмата до Катерина Ивановна, а тя също не знаеше точния адрес и телеграфира на сестра си и леля си с надеждата, че Иван Фьодорович веднага, щом пристигне в Москва, ще ги посети. Но той ги посети едва на четвъртия ден след пристигането си и щом прочете телеграмата, тозчас, разбира се, презглава полетя обратно. Альоша беше първият, когото срещна тук, но като поговори с него, много се учуди, че той дори и не желае да подозира Митя, а направо сочи Смердяков като убиец, нещо, което беше в противоречие с всички други мнения в града ни. Като се видя после с околийския, с прокурора, като научи подробностите по обвинението и ареста, се учуди още повече на Альоша и отдаде мнението му само на изостреното до крайна степен братско чувство и състрадание към Митя, когото, както знаеше Иван, Альоша много обичаше. Тук му е мястото да кажем само две думи веднъж за винаги за чувствата на Иван към брат му Дмитрий Фьодорович: той никак не го обичаше и най-многото да чувствуваше понякога състрадание към него, но и то беше смесено с голямо презрение, което стигаше до погнуса. Митя цял, дори с цялата си фигура, му беше крайно несимпатичен. На любовта на Катерина Ивановна към него Иван гледаше с негодувание. С подсъдимия Митя той обаче се видя също още първия ден след пристигането си и тази среща не само че не намали убеждението му за неговата вина, а дори го засили. Той завари тогава брат си неспокоен, в болезнено вълнение. Митя приказваше много, но беше разсеян и разпилян, говореше много остро, обвиняваше Смердяков и страшно се заплиташе. Най-много говореше пак за същите три хиляди, които покойникът му бил „откраднал“. „Парите са мои, те бяха мои — твърдеше Митя, — дори да бях ги откраднал, щях да съм праз.“ Всички улики, които бяха против него, той почти не оспорваше и ако тълкуваше фактите в своя полза, то пак неясно и объркано — изобщо като че ли дори без никакво желание да се оправдава пред Иван или някой друг, напротив, сърдеше се, гордо пренебрегваше обвиненията, ругаеше и се горещеше. На свидетелството на Григорий за отворената врата само се усмихваше презрително и уверяваше, че „дяволът я е отворил“. Но не можа да даде никакви свързани обяснения за този факт. Той дори успя да засегне в тази първа среща Иван Фьодорович, като му заяви рязко, че не могат да го подозират и разпитват хора, които самите твърдят, че „всичко е позволено“. Изобщо този път беше много недружелюбен с Иван Фьодорович. Веднага след тази среща с Митя Иван Фьодорович се запъти към Смердяков.
Още във влака, докато летеше от Москва насам, той все мислеше за Смердяков и за последния си разговор с него вечерта, в навечерието на отпътуването си. Много неща го смущаваха, много неща му се
