— Ето! — тихо каза той.
— Какво? — извика разтреперан Иван.
— Благоволете да погледнете — пак така тихо изрече Смердяков.
Иван направи крачка към масата, взе пакета и почна да го развива, но изведнъж отдръпна пръсти, сякаш беше докоснал някаква отвратителна, страшна гадина.
— А пръстите ви все треперят в спазми — обади се Смердяков и бавно разви хартията. Под обвивката се оказаха три пачки пъстри банкноти от по сто рубли.
— Всички са тука, трите хиляди, можете да не ги броите. Вземете ги — подкани той Иван и кимна към парите.
Иван се отпусна на стола. Той беше блед като платно.
— Ти ме изплаши… с този чорап… — издума той, усмихвайки се някак странно.
— Че мигар наистина, наистина досега не сте знаели? — попита още веднъж Смердяков.
— Не, не знаех. Все мислех, че е Дмитрий. Брате! Брате! Ах! — Той изведнъж се хвана за главата с двете ръце. — Слушай: сам ли го уби? Без брат ми, или с брат ми?
— Само с вас, с вас заедно убих, а Дмитрий Фьодорович си е направо невинен.
— Добре, добре… За мене после. Защо така целият треперя… Дума не мога да продумам.
— Тогава все бяхте смел, „всичко било позволено“, разправяхте, а сега на, как се изплашихте! — пошепна учуден Смердяков. — Не искате ли лимонада, ей сега ще поръчам да ви донесат. Може да ви освежи. Само че най-напред това трябва да се покрие.
И той пак кимна към пакета. Понечи да стане да извика от вратата Маря Кондратиевна, за да направи лимонада и да им донесе, но докато търсеше с какво да покрие парите, за да не ги види тя, извади си най- напред кърпата, но тъй като пак беше много мръсна, взе от масата онази единствена дебела жълта книга, която Иван забеляза, когато влизаше, и затисна парите с нея. Заглавието на книгата беше: „Слово светаго отца нашего Исаака Сирина“. Иван Фьодорович успя машинално да го прочете.
— Не искам лимонада — каза той. — За мене после. Седни и кажи: как го направи? Всичко кажи…
— Да бяхте си свалили поне палтото, че ще заврите.
Иван Фьодорович като че едва сега се сети, смъкна си палтото и го хвърли на пейката, без да стане от стола.
— Казвай, моля ти се, казвай!
Той сякаш замря. Чакаше уверен, че Смердяков сега ще каже всичко.
— Относно това, как стана ли? — въздъхна Смердяков. — По най-естествения маниер стана, според същите онези ваши думи.
— За моите думи после — прекъсна го пак Иван, но вече без да вика както преди, твърдо изговаряйки думите и сякаш с пълно самообладание. — Разкажи само подробно как го извърши. Всичко подред. Не пропускай нищо. Подробностите, главно подробностите. Моля те.
— Вие заминахте, аз паднах тогаз в избата…
— Епилепсия, или се престори?
— То се знае, че се престорих. За всичко се престорих. Слязох спокойно по стълбите чак долу и си легнах спокойно и чак като легнах, се разкрещях. И се мятах, докато ме изнесат.
— Стой! И през цялото време, и после, и в болницата, все си се преструвал?
— Съвсем не. Още на другия ден сутринта, още преди болницата, ме хвана истинска епилепсия и то толкова силна, че от сума години не беше ми се случвала. Два дни бях съвсем в несвяст.
— Добре, добре. Продължавай по-нататък.
— Сложиха ме на онова легло, знаех си, дето е зад преградката, защото Марфа Игнатиевна, колчем съм бил болен, винаги ме е слагала да спя зад същата тази преградка у тях. Тя винаги е била много нежна към мене още от самото ми рождение. През нощта стенех, но тихо. Все очаквах Дмитрий Фьодорович.
— Как го чакаше, да дойде при тебе ли?
— Защо при мене. В къщата го чаках, щото за мене вече нямаше никакво съмнение, че той тази същата нощ ще дойде, щото като се беше лишил от мене и като нямаше никакви сведения, непременно трябваше сам да влезе в къщи през стобора, както знаеше, и да извърши нещо.
— А ако не дойдеше?
— Тогаз нямаше да стане нищо. Без него нямаше да се реша.
— Добре, добре… говори по-разбрано, не бързай, главно — не пропущай нищо!
— Очаквах, че ще убие Фьодор Павлович… Бях сигурен. Щото аз тъй го бях подготвил вече… през последните дни… а главното — онези знаци му станаха известни. При неговата мнителност и ярост, която се беше насъбрала у него през тези дни, той трябваше непременно да влезе в къщата с тия знаци. Непременно. И аз така го очаквах.
— Чакай — прекъсна го Иван, — но ако той беше убил, щеше да вземе парите и да ги отвлече: така трябва да си разсъждавал? Какво щеше да се падне на тебе тогава? Не виждам.
— Че той нямаше да намери никога парите. Аз така го бях научил, че парите са под дюшека. Само че това не беше истина. По-рано бяха в едно ковчеже, тъй беше. А после аз научих Фьодор Павлович, тъй като той единствено на мене в цялото човечество ми се доверяваше, да пренесе същия този пакет с парите в ъгъла зад иконите, щото за там никой няма да се сети, особено ако дойде набързо. Та този пакет стоеше там в ъгъла зад иконите. А под дюшека просто щеше да е смешно да ги държи, ами поне в ковчежето, заключени. А сега тук всички повярваха, че са били под дюшека. Глупаво разсъждение. Така че ако Дмитрий Фьодорович беше извършил същото това убийство, след като не намери нищо, или щеше да избяга колкото се може по-бърже от страх от всяко шумолене, както се случва винаги с убийците, или пък щяха да го арестуват. И тогава можех по всяко време на другия ден или дори още същата нощ да ида и да задигна същите пари зад иконите и всичко щеше да се стовари върху Дмитрий Фьодорович. На това винаги можех да се надявам.
— Е, ами ако не го убиеше, а само го пребиеше?
— Ако не го убиеше, аз, разбира се, нямаше да посмея да взема парите и всичко щеше да отиде напусто. Но имаше и такава възможност, че ще го пребие до безсъзнание и аз в туй време да сваря да ги взема, а после на Фьодор Павлович ще излепартувам, че не друг, а Дмитрий Фьодорович, след като го е пребил, е вдигнал парите.
— Чакай… обърках се. Значи, все пак Дмитрий е убил, а ти си взел само парите?
— Не, не го уби той. Така де, можех и сега да кажа пред вас, че той е убиецът, но не искам да лъжа пред вас, щото… щото, ако вие наистина, както сам виждам, не сте разбрали нищо досегичка и не сте се престрували пред мене, та да прехвърлите върху мене в очите ми явната си вина, то все пак вие сте виновен за всичко, защото знаехте за убийството и ме оставихте да убия, а пък вие самият, макар да знаехте всичко, си заминахте. Затова искам тази вечер това да ви го докажа в очите, че главният убиец в случая сте само вие, пък аз съм само най-неглавният, макар че аз го убих. А вие сте законният убиец!
— Защо, защо аз да съм убиецът? О, Боже! — не издържа най-после Иван, като забрави, че всичко за себе си беше отложил за края на разговора. — Пак тази Чермашня ли? Чакай, кажи, защо ти е трябвало моето съгласие, щом твърдиш, че си взел Чермашня за съгласие? Как ще го обясниш това сега?
— Уверен във вашето съгласие, вече щях да знам, че като се върнете, няма да вдигнете олелия за тези изчезнали три хиляди, ако някак началството беше ме заподозряло мене вместо Дмитрий Фьодорович или в съдружничество с Дмитрий Фьодорович: напротив, щяхте да ме защитите от другите… А като получехте наследството, някога после можеше да ме наградите, в целия ми по-нататъшен живот, щото все пак сте благоволили да получите това наследство чрез мене, тъй като, ако се беше оженил за Аграфена Александровна, щяхте да видите чушки.
— А! Значи, си имал намерение да ме мъчиш и после, цял живот! — скръцна със зъби Иван. — Ами ако аз тогава не бях заминал, а те бях обадил на властите?
— Че какво можехте тогава да обадите? Дето съм ви надумвал да заминете за Чермашня ли? Че това са глупости. Освен това вие след нашия разговор щяхте или да заминете, или да останете. Ако бяхте останали, тогава нямаше да стане нищо, аз щях да си знам, че не искате таз работа, и нямаше да предприемам нищо. А пък щом сте заминали, значи, сте ме успокоили, че няма да посмеете да ме дадете под съд и ще ми опростите тези три хиляди. Пък и после нямаше да можете никак да ме преследвате, щото тогава щях да разправя всичко това пред съда, тоест не че съм откраднал или убил — това нямаше да го кажа, — ами че
