като се досетя каква е причината, да ревна „осанна“ и веднага ще изчезне необходимият минус и ще започне в целия свят благоразумието, а с него, разбира се, ще дойде и краят на всичко, дори на вестниците и списанията, защото кой тогава ще се абонира. Та аз знам, че в края на краищата ще се примиря, ще извървя и аз моя квадрилион и ще разбера тайната. Но докато стане това, пребивавам и със свито сърце изпълнявам предназначението си: да погубвам хиляди, за да се спаси един. Например колко души трябваше да се погубят и колко честни репутации да се опозорят, за да се получи един-едничък праведен Йов282, с когото така зле ме бяха засегнали во време оно! Не, докато не се открие тайната, за мене съществуват две истини: едната тамошната, тяхната, която засега ми е досущ неизвестна, а другата — моята. И още не се знае коя е по-сигурна… Ти заспа ли?
— Как не — злобно простена Иван. — Всичко глупаво в моята природа, отдавна вече изживяно, смляно в ума ми, отхвърлено като леш, ти ми го поднасяш като нещо ново!
— Не можах да улуча и тук! Пък мислех дори да те прелъстя с литературно изложение: тази „осанна“ в небето нали не я казах лошо? После веднага този саркастичен тон a la Хайне, а, нали?
— Не, аз никога не съм бил такъв лакей! И как е могла моята душа да роди такъв лакей като тебе!
— Друже мой, аз познавам едно много прекрасно и мило руско господарче. Млад мислител и голям любител на литературата и на изящните неща, автор на многообещаваща поема, озаглавена „Великият инквизитор“… Само него имах пред вид…
— Забранявам ти да говориш за „Великият инквизитор“! — извика Иван, цял изчервен от срам.
— Е, ами „Геологическият преврат“? Помниш ли? Ей това се казва поемка!
— Мълчи, или ще те убия!
— Мене да убиеш? Не, прощавай, но ще се изкажа докрай. Аз дойдох, за да си доставя това удоволствие. О, обичам мечтите на буйните, млади, тръпнещи от жажда за живот мои приятели! „Там има нови хора — реши ти още миналата пролет, като се готвеше да дойдеш тук, — те мислят да разрушат всичко и да почнат от антропофагията. Глупци, не са се допитали до мен! Според мене нищо не трябва да се разрушава, а трябва само да се разруши в човечеството идеята за Бога, ето откъде трябва да се почне всичко! Оттам, оттам трябва да почне — о, слепци, които нищо не разбират! Щом човечеството се отрече поголовно от Бога (пък аз вярвам, че този период, паралелно на геологическите периоди, ще дойде), тогава от само себе си, без антропофагия, ще падне целият предишен мироглед и главно цялата предишна нравственост и ще настъпи всичко ново. Хората ще се съберат, за да вземат от живота всичко, което той може да им даде, но непременно за щастие и радост само в тукашния свят. Човек ще се възвеличи духом в божеска, титанична гордост и ще се яви човекобогът. Всекичасно побеждавайки вече безгранично природата с волята си и с науката, човек дори само от това ще изпитва всекичасно такава висша наслада, че тя ще му замени всички предишни упования за небесни наслади. Всеки ще узнае, че е напълно смъртен, без възкресение, и ще приеме смъртта гордо и спокойно като бог. Той ще разбере от гордост, че няма защо да роптае, задето животът е миг, и ще възлюби брата си вече без всякаква отплата. Любовта ще задоволява само мигновението на живота, но самото съзнание за нейната мигновеност ще засили огъня й толкова повече, колкото по-рано се е разминавала в упования за любов задгробна и безконечна“… е, и прочие, и прочие, в същия дух. Много мило!
Иван седеше затиснал ушите си с ръце и загледан в земята, но цялото му тяло почна да трепери. Гласът продължаваше:
— Въпросът сега е, мислеше моят млад мислител: възможно ли е да настъпи някога такъв период, или не? Ако настъпи, всичко е решено и човечеството ще си уреди живота веднъж за винаги. Но тъй като поради закоренялата човешка глупост това може би и хиляда години няма да се уреди, то всекиму, който съзнава още отсега истината, е позволено да си уреди живота напълно, както му е угодно, на новите начала. В този смисъл „всичко му е позволено“. Нещо повече: дори този период да не настъпи никога, но тъй като все пак няма Бог и безсмъртие, позволено е на новия човек да стане човекобог, макар дори и сам в целия свят, и вече, разбира се, в новия чин, с леко сърце да прекоси всякакви предишни нравствени прегради на предишния роб-човек, ако това се наложи. За Бога не съществува закон! Където стъпи Бог, там вече е място божие! Където стъпя аз, там начаса ще бъде първото място… „всичко е позволено“ и край! Всичко това е много мило, само че като иска мошеничество, защо му е пък санкцията на истината? Но такова си е нашето руско съвременно човече: без санкция няма да се реши и на мошеничество, дотолкова е възлюбило истината…
Гостът говореше явно увлечен от красноречието си, като повишаваше все повече и повече глас и поглеждаше подигравателно домакина, но не успя да свърши: Иван изведнъж грабна една чаша от масата и я запрати с все сила върху оратора.
— Ah, mais c’est bete enfin!283 — извика онзи, скачайки от дивана и бършейки с пръсти пръските от чая по себе си. — Спомни си за Лутеровата мастилница284! Хем ме смята за сън, хем хвърля чаша по съня! Женска работа! Аз наистина подозирах, че ти само се преструваш, че си си запушил ушите, но слушаш…
По рамката на прозореца откъм двора изведнъж се чу твърдо и настойчиво чукане. Иван Фьодорович скочи от дивана.
— Чуваш ли, по-добре отвори — извика гостът, — това е брат ти Альоша, с най-неочаквано и любопитно известие, уверявам те!
— Мълчи, измамнико, преди тебе знаех, че е Альоша, предчувствувах го и, разбира се, той не идва току-тъй, разбира се, с „известие“!… — извика Иван в изстъпление.
— Отвори де, отвори му. Вън е виелица, а той ти е брат. Monsieur, sait-il le temps qu’il fait? C’est a ne pas mettre un chien dehors…285
Тропането продължаваше. Иван понечи да се втурне към прозореца, но изведнъж сякаш нещо му върза краката и ръцете. Той се напрягаше да скъса тези въжета, но напразно. Чукането по прозореца ставаше все по-силно и по-шумно. Най-после въжетата изведнъж се разкъсаха и Иван Фьодорович скочи от дивана. Той диво се огледа наоколо. Двете свещи бяха почти догорели, чашата, която току-що беше хвърлил по госта си, стоеше пред него на масата, а на отсрещния диван нямаше никого. Чукането по рамката на прозореца, макар и да продължаваше упорито, съвсем не беше тъй силно, както току-що му се бе сторило насън, напротив, беше съвсем сдържано.
— Това не е сън! Не, кълна се, това не беше сън, всичко това беше ей сега! — извика Иван Фьодорович, изтича и отвори горното прозорче.
— Альоша, нали ти казах да не идваш! — викна той свирепо на брат си. — С две думи: какво искаш? С две думи, чуваш ли!
— Преди около час се е обесил Смердяков — изрече Альоша отвън.
— Върви на вратата, ей сега ще ти отворя — каза Иван и отиде да отвори на Альоша.
X. „Той ми го каза!“
Альоша, като влезе, съобщи на Иван Фьодорович, че преди час и нещо е притърчала при него в квартирата му Маря Кондратиевна и е съобщила, че Смердяков посегнал на живота си. „Рекох да вляза при него, да прибера самовара, а той виси на стената на един гвоздей.“ На въпроса на Альоша, съобщила ли е където трябва, отговорила, че никъде не е съобщила, а „направо хукнах при вас най-напред и целия път съм тичала“. Тя била като побъркана, разправяше Альоша, и цялата треперела като лист. А когато Альоша се втурнал с нея в тяхната къщица, намерил Смердяков все още да виси. На масата имало бележка: „Изтребвам живота си по своя собствена воля и желание, да не се обвинява никой.“ Альоша оставил тази бележка на масата и отишъл право при околийския, казал му всичко, „а оттам право при тебе“ — завърши Альоша, като се вгледа внимателно в лицето на Иван. И през цялото време, докато разправяше, не сваляше от него очи, сякаш извънредно поразен от нещо в израза на лицето му.
— Братко — извика той изведнъж, — ти сигурно си ужасно болен! Гледаш и сякаш не разбираш какво говоря.
— Добре, че дойде — издума сякаш замислен Иван и сякаш изобщо без да чува възклицанията на Альоша. — А аз знаех, че се е обесил.
— Но от кого?
— Не знам от кого. Но знаех. Знаех ли? Да, той ми каза. Той току-що ми говори…
