и крещяща съвкупност на фактите. „И каквото и да чуете от знаменития с таланта си защитник на подсъдимия — не се сдържа Иполит Кирилович, — каквито и красноречиви и трогателни слова да се кажат тук, които ще бият на вашата чувствителност, все пак спомнете си, че в тази минута вие сте в светилището на нашето правосъдие. Спомнете си, че сте защитници на нашата правда, защитници на нашата свещена Русия, на нейните основи, на нейното семейство, на всичко нейно свято! Да, в дадения момент вие тука представлявате Русия и не само в тази зала ще се чуе вашата присъда, а из цяла Русия и цяла Русия ще ви изслуша като свои защитници и съдии и ще бъде окуражена или наскърбена от вашата присъда. Не мъчете прочее Русия и нейните упования, нашата съдбоносна тройка лети стремглаво и може би към гибел. И отдавна вече в цяла Русия протягат ръце и викат за помощ, да се спре това бясно безочливо препускане. И ако все още се дърпат другите народи пред тройката, литнала вихрено то може би съвсем не е от уважение към нея, както е бленувал поетът, а просто от ужас — обърнете внимание. От ужас, а може би и от омерзение към нея, пък и добре е, че се дърпат, че току-виж, престанали да се дърпат и застанат като стена пред устремното видение и сами спрат лудото препускане на нашата разюзданост в името на своето спасение, в името на просветата и цивилизацията! Тези тревожни гласове от Европа вече се чуха. Те вече започнаха да се надават. Не ги предизвиквайте, не увеличавайте тяхната все по-нарастваща омраза с една присъда, която би оправдала убийството на баща от собствения му син!…“
С една дума, Иполит Кирилович, макар че много се увлече, все пак завърши патетично — и наистина впечатлението, което направи, беше изключително. Самият той, като завърши речта си, излезе бързо и, повтарям, почти припадна в другата стая. Залата не го аплодира, но сериозните хора бяха доволни. Не бяха толкова доволни само дамите, но все пак и на тях им хареса неговото красноречие, още повече, че те никак не се страхуваха за последиците и всичките им надежди бяха във Фетюкович: „най-после той ще заговори и, разбира се, ще победи всички!“ Всички поглеждаха към Митя; през цялата реч на прокурора той седя мълчаливо, скръстил ръце, стиснал зъби, свел очи. Изрядко само вдигаше глава и се вслушваше. Особено когато заговориха за Грушенка. Когато прокурорът преразказа мнението на Ракитин за нея, на лицето му се изписа презрителна и злобна усмивка и той доста силно изговори: „Бернаровци!“ А когато Иполит Кирилович разправяше как го е разпитвал и мъчил в Мокрое, Митя вдигна глава и се вслуша със страшно любопитство. На едно място в речта понечи дори да скочи и да викне нещо, но се овладя и само вдигна презрително рамене. За този финал на речта, именно за подвизите на прокурора в Мокрое при разпита на престъпника, се говореше после в града, сред обществото, и малко му се надсмиваха: „Не можа човекът да не се похвали със способностите си.“ Заседанието бе прекъснато, но за много малко, за четвърт час, най-много за двадесет минути. Сред публиката се чуваха и възклицания. Някои запомних.
— Сериозна реч! — отбеляза намръщен някакъв господин в една група.
— Много психология наблъска — чу се друг глас.
— Но всичко е истина, безспорна истина!
— Да, в това го бива.
— Тегли му чертата.
— И на нас, и на нас ни тегли чертата — присъедини се трети глас, — в началото на речта, помните ли, че всичките сме като Фьодор Павлович.
— Също и в края. Само че не е вярно.
— Имаше и неясни места.
— Малко се увлече.
— Несправедливо е, несправедливо.
— А, не, все пак добре. Дълго време чака човекът, и ето най-накрая се изказа, хе, хе!
— Какво ли ще каже защитникът?
В друга група:
— А петербургският напразно го закачи: онези, дето „бият на чувствителността“, помните ли?
— Да, не беше хубаво.
— Прибърза.
— Нервен човек.
— Ние се смеем сега, но какво ли му е на подсъдимия!
— Да. Какво ли му е на Митенка!
— Какво ли ще каже защитникът?
В трета група:
— Каква е тази дама с лорнета, дебелата, дето седи накрая?
— Една генералша, разведена, познавам я.
— Затова е с лорнет.
— Нищо особено.
— Ами, доста е пикантничка.
— До нея през два стола има една блондинка, тя е по-хубава.
— Ама добре са го пипнали тогава в Мокрое, а?
— Че е добре, добре е. Пак го разказа. Колко пъти вече го разказа по гости.
— И сега не се стърпя. Самолюбие.
— Обиден човек, хе-хе!
— И докачлив. Пък и риторика много, фразите му дълги.
— Че и сплашва, забележете, все сплашва. Помните ли за тройката? „Там има хамлетовци, а у нас засега само карамазовци!“ Добре казано.
— С това малко покади тамян на либерализма. Страх го е.
— И от адвоката се страхува.
— Да, какво ли ще каже господин Фетюкович?
— Каквото и да каже, не може да го набие в главите на нашите селяци.
— Така ли мислите?
В четвърта група:
— А за тройката добре го каза, там, дето говореше за народите.
— Че истина е, помниш ли, дето каза, че народите няма да чакат.
— А какво ще правят?
— Ами в английския парламент вече един член станал миналата седмица по повод на нихилистите и питал министерството: не е ли време да се намесят в тая варварска нация, за да ни образоват. Иполит имаше пред вид него, зная, че него. Той говореше за това миналата седмица.
— Има да чакат куково лято!
— Защо да чакат?
— Ще затворим Кронщад и няма да им дадем храна. Откъде ще вземат?
— Ами от Америка? Сега има в Америка.
— Не е вярно.
Но звънна камбанката, всички се втурнаха към местата си. Фетюкович се възкачи на катедрата.
X. Речта на защитника. Нож с две остриета
Всичко утихна, когато се чуха първите думи на знаменития оратор. Цялата зала впи очи в него. Той почна съвсем конкретно, просто и убедено, но без каквото и да било високомерие. Ни най-малък опит за красноречие, за патетични нотки, за прочувствени думички. Просто човек, заговорил в интимен кръг от съчувствуващи хора. Гласът му беше прекрасен, силен и симпатичен и дори в самия този глас сякаш се долови вече нещо искрено и простодушно. Но всички веднага разбраха, че ораторът може изведнъж да се възземе до истинска патетика — и „да порази душите, изпълнен с тайна сила“305. Той говореше може би по-неправилно от Иполит Кирилович, но без дълги изречения и дори по-точно. Едно нещо май не се хареса на дамите: той все някак се изгърбваше, особено в началото на речта си, не че се покланяше, но сякаш се устремяваше и политаше към своите слушатели, при което се навеждаше именно някак до средата на дългия си гръб, сякаш по средата на този дълъг и тънък гръб беше направен сглоб, та можеше да се прегъва едва ли не под прав ъгъл. В началото на речта си той говореше някак разпиляно, сякаш безсистемно, споменаваше фактите разпръснато, а накрая се получи нещо
