Но стига стихове! Аз пролях сълзи и остави ме да поплача. Нека това да е глупост, на която всички да се смеят, но ти — не! Ето и на тебе очичките ти горят. Стига стихове! Искам да ти кажа сега за „насекомите“, ей за тези, които Бог е надарил със сладострастие:
Аз, брате, съм същото това насекомо и това е казано специално за мене. И ние всички Карамазови сме такива, — и в тебе, ангела, това насекомо живее и в кръвта ти ще роди бури. Това са бури, защото сладострастието е буря, повече от буря! Красотата — това е страшно и ужасно нещо! Страшно, защото е неопределима, а не може да се определи, защото Бог е поставил само загадки. Тук бреговете се събират, тук всички противоречия заедно живеят. Аз, брате, съм твърде необразован, но много съм мислил за това. Страшно много тайни! Прекалено много загадки гнетят човека на земята. Разгадавай, както знаеш, и излизай сух от водата. Красота! При това не мога да понеса, когато някой човек дори с възвишено сърце и с висок ум започва от идеала на Мадоната, а свършва с идеала содомски. Още по-страшен е пък, който със содомски идеал в душата не отрича и идеала на Мадоната и от него гори сърцето му и воистине, воистине гори, както и в младите непорочни години. Не, широк е човекът, твърде широк даже, аз бих го стеснил. Дявол знае какво е дори, да! Което се вижда на ума позор, то за сърцето е само красота. В содома ли е красотата? Вярвай, че тя е наистина в содома за огромното мнозинство от хората — знаеше ли ти тази тайна, или не? Ужасното е това, че красотата е нещо не само страшно, но и тайнствено. Тук дяволът с Бога се бори, а бойното поле са сърцата на хората. Впрочем кой каквото го боли, за него си говори. Слушай, сега вече на въпроса.
IV. Изповедта на едно пламенно сърце. В анекдоти
Там аз гуляех. Одеве баща ни каза, че съм плащал по няколко хиляди за прелъстяване на девици. Това е свински фантом и никога не е ставало, а което е било, в същност за „него“ пари не са трябвали. Парите са за мене аксесоар, жар на душата, обстановка. Днес ей я е моята дама, утре на нейно място някое момиченце уличница. И едната, и другата веселя, пръскам парите с шепи, музика, врява, циганки. Ако трябва, и на нея давам, защото взимат, взимат с хазарт, което си е вярно, и са доволни и благодарни. Госпожичките ме обичаха, не всички, но случвало се е, случвало се е; обаче аз винаги съм обичал кривите улички, глухите и тъмни криви улички зад площада — там са приключенията, там са неочакваните неща, там е самородното злато в калта. Говоря алегорично, брате. В нашето градче такива улички веществено не е имало, но е имало нравствено. Да беше ти, което съм аз, щеше да разбереш какво значат тези неща. Обичах разврата, обичах и срама на разврата. Обичах жестокостта: не съм ли дървеница, не съм ли злобно насекомо? Казано е — Карамазов! Веднъж през зимата правихме пикник, целият град, потеглихме със седем тройки; в тъмното в шейната почнах да стискам една съседска моминска ръчица и го накарах да се целува това момиченце, дъщеря на чиновник, бедно, мило, кротко, безпомощно. Позволи ми, много работи ми позволи в тъмнината. Мислеше, горката, че на другия ден ще отида да й направя предложение (защото мене ме ценяха главно като добра партия); а аз след това дума не й продумах, пет месеца нито думичка. Виждах как ме следи от ъгъла на салона, когато имаше танци (у нас пък все се танцува), виждах как гореше пламъче в очички те й — пламъче на кротко негодувание. Тази игра забавляваше само моето сладострастие на насекомо, което подхранвах в себе си. След пет месеца се омъжи за един чиновник и замина… сърдита и все още влюбена може би. Сега си живеят щастливо. Забележи, че никому не съм казвал, не съм я изложил; макар да съм с низки желания и да обичам низостта, но не съм безчестен. Ти се изчервяваш, очите ти засвяткаха. Стига ти вече тази мръсотия. А всичко това още нищо не е, полдекоковски цветенца87, макар че жестокото насекомо растеше вече, разрастваше се в душата ми. Това, брате, е цял албум със спомени. Да ги поживи Бог, миличките! Когато късах, не обичах да се карам. И никога не съм издавал, никога нито една не съм изложил. Но стига! Да не помисли, че само за тази мръсотия съм те повикал тук? Не, по-интересно нещо ще ти разправя; но не се учудвай, че не се срамувам от тебе, ами сякаш дори ми е драго.
— Ти задето се изчервих — изведнъж се обади Альоша. — Не се изчервих от твоите думи, нито от твоите дела, ами защото съм същото, което си и ти.
— Ти ли? Е, май попрекали.
— Не, не съм прекалил — издума с жар Альоша. (Изглежда, отдавна таеше тази мисъл.) — Все същите стъпала. Аз съм на най-ниското стъпало, а ти — горе, някъде към тринадесетото. Така гледам на това нещо, но е едно и също, съвсем еднородно. Който е стъпил на долното стъпало, непременно ще се качи и на горното.
— Значи, по-добре да не стъпва.
— Който може, по-добре да не стъпва.
— А ти можеш ли?
— Струва ми се — не.
— Мълчи, Альоша, мълчи, мили, иде ми да ти целуна ръка, ей така, от умиление. Тази дяволица Грушенка разбира от хора, тя ми каза веднъж, че някой път ще те изяде. Мълча, мълча! От гнусотиите, от пространството, изцапано от мухи, да преминем към моята трагедия, пак пространство, изцапано от мухи, тоест от всякакви гадости. Там е работата, значи, че старчето, макар да излъга за прелъстяването на невинността, но в същност в моята трагедия точно така стана, макар и само веднъж, пък и то не стана. Старият, който ме укоряваше за бѝло и небѝло, именно тази работа не я знае: никога на никого не съм я разправял, на тебе пръв сега ще ти разкажа, като се изключи Иван, разбира се. Иван всичко знае. Много преди тебе го знае. Но Иван е гроб.
— Иван е гроб?
— Да.
Альоша слушаше извънредно внимателно.
— Тогава, в онзи батальон, граничния, макар да бях прапоршчик88, но все едно че бях под надзор, същински заточеник. А градчето ме приемаше страшно добре. Пръсках много пари, вярваха, че съм богат, и аз самият вярвах в това. Впрочем и с нещо друго сигурно съм им харесал. Макар да поклащаха глави, наистина ме обичаха. Но моят подполковник, вече старец, изведнъж ме намрази. Заяждаше се с мене; а аз имах подкрепа, пък и целият град държеше за мене, та не можеше да се заяжда кой знае колко. И аз си бях виновен, защото нарочно не се отнасях с необходимата почит. От гордост. Този стар инатчия, иначе доста свестен човек и извънредно добродушен гостолюбец, имал някога две жени — и двете починали. Едната, първата, била от прост произход и му оставила дъщеря, също проста. По мое време беше вече към двадесет и четири годишна девица и живееше при баща си заедно с леля си, сестра на покойната й майка. Лелята — безсловесна простота, а племенницата, по-голямата дъщеря на подполковника — буйна простота. Обичам, когато си спомням, да кажа добра дума: никога, драги мой, не съм срещал по-прелестен женски характер от характера на тази девойка, Агафя се казваше, представи си, Агафя Ивановна. Пък и не беше никак лоша, руски тип — висока,
