— И можеш ли да допуснеш идеята, че хората, за които строиш, биха се съгласили да приемат своето щастие за сметка на неоправданата кръв на малкото измъчено дете и ако го приемат, да си останат навеки щастливи?
— Не, не мога да допусна. Брате — издума с внезапно блеснали очи Альоша, — ти каза сега: има ли в целия свят същество, което да може и да има право да прости? Но това същество го има и то може да прости всичко, все и вся и за всичко, защото то самото е дало невинната си кръв за всички и за всичко. Ти забрави за него, а върху него се изгражда зданието и нему ще възклицават: „Прав си, Господи, защото се откриха твоите пътища!“
— А, това е „единственият безгрешен“ и неговата кръв! Не, не съм забравил за него и се учудвах, напротив, през цялото време защо толкова дълго не го изтъкваш, защото обикновено в споровете вашите винаги споменават най-напред него. Знаеш ли, Альоша, няма да ми се смееш, аз веднъж съчиних поема, преди една година. Ако можеш да си загубиш още десет минути с мене, бих ти я разказал.
— Написал си поема?
— О, не, не съм написал — засмя се Иван — и никога през живота си не съм съчинил и два стиха дори. Но измислих тази поема и я запомних. С жар я измислих. Ти ще си първият ми читател, тоест слушател. Защо наистина авторът да губи поне единствения си слушател — усмихна се Иван. — Да разправям ли, или не?
— Слушам на драго сърце — рече Альоша.
— Моята поема се казва „Великият инквизитор“ — нелепа работа, но ми се ще да ти я разкажа.
V. Великият инквизитор
— Но ето че и сега не може без предисловие, тоест без литературно предисловие, тю! — засмя се Иван. — Пък и какъв съчинител съм аз! Виж какво, моето действие се развива през шестнайсети век, а тогава — това впрочем трябва да ти е известно още от училище, — тогава тъкмо е било на мода в поетическите произведения да се привикват на земята висшите сили. За Данте да не говоря. Във Франция писарите при съдилищата, а също и монасите из манастирите са давали цели представления, в които изкарвали на сцената Мадоната, ангели, светии, Христос и самия Бог. Тогава всичко това е ставало съвсем простодушно. В „Notre-Dame de Paris“151 на Виктор Юго в чест на раждането на френския престолонаследник152 в Париж по времето на Людвик XI, в залата на съдебната палата се дава нравоучително и безплатно представление за народа, наречено „Le bon jugement de la tres sainte et gracieuse Vierge Marie“153, където тя ce явява лично и произнася своя bon jugement. И У нас, в Москва, в предпетрови времена са се давали понякога същите драматични представления, особено по Стария завет, но освен драматическите представления, тогава са се разпространявали и много повести и „стихове“, в които са действували според случая светци, ангели и всички небесни сили. Из нашите манастири също са се занимавали с преводи, с преписване и дори със съчиняване на такива поеми, и то още кога — по времето на татарщината. Има например една манастирска поема (разбира се, от гръцки): „Ходене на Богородица по мъките“, по картини и смелост не пада по-долу от Данте. Богородица посещава ада, а я води „по мъките“ Архангел Михаил. Тя вижда грешниците и мъченията им. Там има между другото една свръхзанимателна категория грешници в горящо езеро: някои от тях така потъват в това езеро, че не могат вече да изплуват и „тях вече Бог ги забравя“ — израз с извънредна дълбочина и сила. И ето поразената и плачеща Богородица пада пред Божия престол и моли помилване за всички в ада, за всички без разлика, които е видяла там. Разговорът й с Бога е колосално интересен. Тя моли, тя не си отива и когато Бог й посочва прикованите с гвоздеи ръце и нозе на нейния син и пита: как ще простя на неговите мъчители — тя казва на всички светци, на всички мъченици, на всички ангели и архангели да коленичат заедно с нея и да молят за помилването на всички без разлика. Накрая измолва от Бога прекратяване на мъките всяка година от Велики петък до Света троица, а грешниците от ада начаса благодарят на Господа и ридаят пред него: „Прав си Господи, че тъй отсъди.“ Та и моята поема щеше да е нещо подобно, ако се беше появила по онези времена. При мене на сцената се появява той: в същност той нищо не говори в поемата, а само се появява и преминава. Петнадесет века са минали вече, откак е дал обет да дойде неговото царство, петнадесет века, откак неговият пророк е писал: „Ето ида скоро.“154 „За оня ден и час не знае нито синът, само отецът ми небесен“155, както е казал и сам той още на земята. Но човечеството го чака с все същата вяра и все същото умиление. О, с по- голяма вяра дори, защото вече са минали петнадесет века, откак са свършили небесните свидетелства за човека:
Има само вяра в казаното от сърцето! Вярно е, че тогава е имало и много чудеса. Имало е светци, които са вършели чудни изцеления; при някои праведници според животописите им се е явявала самата царица небесна. Но дяволът не дреме и човечеството започнало вече да се съмнява в правдивостта на тези чудеса. Точно тогава на север, в Германия, се появила страшна нова ерес.157 Огромна звезда, „подобна на светило“ (тоест на църквата), „падна върху водните извори и те се вгорчиха“.158 Тези ереси почнали богохулно да отричат чудесата. Но толкова по-пламенно вярват останалите верни. Сълзите на човечеството възхождат към него, както и преди, чакат го, обичат го, надяват се на него, жадуват, както и преди, да страдат и да умрат за него… И ето толкова века е молила човечеството с вяра и с плам: „Господи, и ни осияй“, толкова века е отправяло молби към него, че той в неизмеримото си състрадание е възжелал да слезе при молещите. Идвал е, посещавал е и преди това някои праведници, мъченици и свети отшелници още на земята, както е записано и в техните „жития“. У нас Тютчев, дълбоко вярващ в истината на своите думи, възвести, че:
Което без друго е било така, казвам ти. И ето той е възжелал да се появи макар за миг при народа — при народа, който се мъчи, страда, който е смрадно грешен, но младенчески го обича. Моето действие се развива в Испания, в Севиля, а най-страшните времена на инквизицията, когато в Името Божие в страната всекидневно горели клади и
О, това, разбира се, не е пришествието, в което ще се яви той, според обещанието си, в края на времената, в цялата си небесна слава и което ще бъде внезапно, „както светкавица от изтока дори до запада“161. Не, той възжелал поне за миг да посети децата свои, и то именно там, където тъкмо тогава запращели кладите на еретиците. Поради безмерното си милосърдие той минава още веднъж между хората в същия човешки образ, в който е бил три години между тях преди петнадесет века. Той идва на „жарките стъгди“ на южния град, в който точно предната вечер във
