— Проблеми със зародиша?
Джак изтръпна. От устата на доктора това прозвуча кошмарно. Сякаш не очакваше бебе, а някакво чудовище или изкуствен мутант, плод на един от експериментите им.
Не се сдържа и отвърна ядно:
— Катрин се страхува за… бебето ни! — натърти той върху последното. — Като всяка майка.
— Разбирам. Не се тревожи, Катрин. Всичко е наред.
Докторът бръкна с ръце в джобовете си и отиде до личния си компютър, поддаващ се на два сантиметра от мястото му в стената. С една ръка затрака машинално по екрана клавиатура отдолу и след няколко секунди се обърна.
— Наистина всичко със заро… хм, бебето е наред. Не разбирам защо се страхуваш.
Катрин поклати глава.
— Бих искала да ми направите още едно изследване. Със съпруга ми все още не сме решили каква да бъде наклонността на детето ни и преди това искам да се уверя напълно, че всичко с имплантацията ще е наред.
Хокинс вдигна рамене.
— Както искаш. Но те уверявам, че ще бъде излишно. — И връщайки се към безцеремонността си отпреди малко, нареди:
— Съблечи се и легни!
Странно колко бързо и ненадейно сменяше чисто човешкия с професионалния тон и език! Катрин свали блузата си и легна бавно и внимателно върху операционната маса. Мигновенно наглед твърдата повърхност се огъна като разтопено масло и прилепна около извивките на тялото й.
Психо-генетикът застана над нея и издърпа над главата си малкия екран, като в същото време един плосък, прозрачен и плочовиден триъгълник се спусна върху издутия й корем и го обгърна.
Движенията му бяха чисто машинални. Можеше да работи и със затворени очи. След като явно направи необходимите манипулации, се надвеси леко над нея и запита:
— Готова ли си?
Катрин кимна. Ар Хокинс задейства видеозона и металът, обвил корема й, засия ослепително с червеникаво-жълт цвят. За минута долната част на тялото й се обви в червеникаво зарево, след което внезапно угасна и апаратът се изключи. Когато метала освободи тялото й, Ар Хокинс кимна доволно.
— Можеш да се облечеш.
После извърна гръб и прегледа записа. Джак така и не можа да види какво представляваше. Може би на никоя жена на се позволяваше да види онова, което се развиваше в утробата й. Миг по-късно видеоекранът се върна в обичайното си статично положение.
Двете длани на Хокинс отново потънаха в джобовете на престилката му.
— Всичко е наред, Катрин — потвърди доволно той. — Няма нещо, от което да се страхуваш. Имплантацията може да бъде извършена без никакви опасения и с чиста съвест.
Той се усмихна, после погледна Джак и запита:
— Определи ли сте наклонността?
— Не още. Катрин вече ви каза.
— О, да, вярно — махна с ръка докторът. — Къде ми е умът?
— Трудно е да вземем толкова важно решение — поясни Катрин, като изглаждаше ръбовете на блузата си. — Колебаем се за едно или друго.
— Не забравяйте, че нямате много време. Имплантацията трябва да се извърши точно на третото денонощие от осмия месец. В противен случай може да появят… хм, неприятни последствия.
Джак отдавна искаше да разбере нещо по този въпрос, затова реши да атакува, докато е време:
— Между другото защо трябва да стане точно след изтичането на третото денонощие? Какво ще се случи ако се забави с още един ден или два? Или пък ако имплантацията се извърши по-рано?
Двете зеленикави очи се впиха в лицето му. Диафрагмата на доктора се издигна бавно, задържа се за известно време така и се отпусна в нормалното си положение, след което Ар Хокинс със сериозно изражение и диктатичен тон отвърна:
— Млади момко, някои неща не са известни дори на хората, за които психо-генетиката е нещо повече от професия, а е почти като второто им аз. Дори ние не знаем всичко за капризите на природата. Така че, не очаквайте от мен да ви разкрия абсолютната истина.
Джак и Катрин се спогледаха. Тя го изпревари;
— Искате да кажете, че не знаете защо точно на третия ден от осмия месец да се имплантира психо- генът?!
— Незнание е твърде силна дума — отвърна той. — По-скоро несигурно предположение или минимална вероятност, недостатъчна за да обясни всички въпроси.
— Значи не знаете? — отсече Джак, скован от изненада.
— Предполагаме, но не сме сигурни — бе краткият и почти враждебен отговор. — От четири века се опитваме да установим причините на този неразгадан феномен и не можем да се спрем върху нищо съществено. Веднъж приемаме една теория и в следващия момент тя се оказва грешна. После взимаме под внимание грешката и създаваме нова теория, но… — Той вдигна рамене в такт с движението на диафрагмата си — винаги се оказваме на задънена улица. Невероятно, но факт. За съжаление!
— Ами ако някои пропусне срока и извърши имплантацията по-късно? — предположи възбудено Джак. — Какво ще стане с развитието на бебето?
— В повечето случаи само няколко дребни аномалии в развитието — обясни мрачно психо-генетикът. Личеше, че разговорът му е неприятен. Но Джак не се отказваше.
— Какви аномалии?
— Ами… забавено развитие на психо-гена в мозъка или ускорено съответно при изпреварване на съответната дата. Трудна възприемчивост в първите две-три години, липса на концентрация и т.н. Общо взето, това са нормалните аномалии, които не се считат за особено опасни. По-скоро са неприятни или нежелани, както от наша страна, така и от ваша. Още повече от ваша.
Катрин гледаше изумено. Точно това надали бе най-доброто, което искаше да чуе, като се имаше предвид фактът, че й предстоеше имплантация в зародиш.
Джак се приближи леко на една крачка от психо-генетика.
— Следователно, ако изпреварим или изпуснем срока… с нашето дете може да стане нещо?
— Не може, а ще! За съжаление данните сочат, че няма случай на Земята, при който при неспазване на тридневния срок зародишът да не се увреди. Може би с нищожно отклонение, но от сто случая сто се раждат с аномалии.
— Няма ли начин да го предотвратявате? Нали вие сте тези, на чиито гърбове лежи бъдещето на човечеството?
— Охо, почакай малко — прекъсна го Ар Хокинс с обиден вид. — Вече обясних, че има неща, за които не разполагаме с достатъчно данни и не можем да разгадаем структурата им. Психо-генетиката е силна, но не чак толкова. Въпреки четиристотингодишното й развитие и усъвършенстване, в нея все още има тъмни петна. Искрено се надявам някой случаен ден психо-генетиката да се превърне в една чиста и непрекъсната линия, от която да се равиваме така, както на нас ни се иска. Но засега поне на практика е невъзможно.
Това като че ли изчерпи разговора окончателно. Тягостното изражение на лицето му съвсем ясно показваше, че психо-генетика повече нямаше да обели и дума по този въпрос. Може би сега съжаляваше, че се бе поддал на професионалния си начин на мислене и че бе позволил да бъде провокиран.
Все повече осъзнавайки това, той отсече:
— Ако искате всичко с детето ви да е наред, вземете решение колкото се може по-бързо и елате веднага. В противен случай ще проклинате деня, в който не сте ме послушали.
Джак се обърна към Катрин. Лицето й бе застинало в мъчителна гримаса.
— Ще направим необходимото — отвърна тя някак несигурно.
— Най-добре ще е за вас — натърти още по-враждебно Ар Хокинс. — Остават ви по-малко от 168 часа. В противен случай ще бъдете вторите непослушали съвета ми. Повярвайте ми. Никога няма да си го простите.
