на полета над 30 метра от покрива на всяка сграда. Рокфелер Център заради внушителната си височина от 3744 метра принуди патрулите да вдигнат безопасната зона с още 50 метра.
Когато върхът на гиганта се скри от погледа й, тя се обърна към Джак:
— Колко време ни остана до клиниката?
— Ами… около три-четири минути — и направи леко изненадана гримаса в екрана. — Защо? Не ти ли харесва управлението ми?
— Уф!
— Ясно! Значи искаш да направя отново някой номер. Дръж се!
— Само посмей! — закани се тя и го стисна с длани за врата. Той се засмя.
— Май съм те наплашил доста с майсторството си, а?
Опита се да се отскубне от захвата й, но тя стисна още по-силно пръсти.
— Разбрах намека — полузадушено изломоти той.
— Радвам се.
Тя го погали и с припряно перверзен полушепот каза:
— Добро момче. Бъди послушен и може би… ще пипнеш туфата ми след един месец.
— Я виж ти колко сме вулгарни! Не очаквах да чуя от теб такива думи.
— Млъквай и карай. И други ще чуеш, защото много съм насъбрала в себе си.
— Слушам, сър.
Той се изскиска, но след това бързо даде сигнал за отделяне в по-ниска зона и когато приближи до нея, плавно се отдели от основното движение и се спусна със стотина метра по-ниско в еднопосочното движение на югозапад, виещо се спираловидно из мегакулите. Като се спусна в зоната под двеста метра, намали скоростта на 67 километра исе отдели от движението. В зоната непосредствено над повърхността не се позволяваше скорост по-голяма от 80 километра за джетовете и 40 километра за извъннормени реактиви.
Джак се приближи в кръг около тридесетия етаж на светлосинята сграда на клиниката и като видя свободно място зад маслата скачваща платформа на балкона, позволяваща само на три джета да кацат, стабилизира положението и с лявата страна на машината, където се подаваха магнитните плочи бавно се долепи до балкона.
Резкият познат звук от залепването му бе достатъчен да изключи реактива. Когато и последната нота на дългия интервал от затихващо буботене се стопи в долната граница на чувешкото ухо, Джак кимна подканващо.
— Готово, скъпа. — После се сети за нещо и я погледна въпросително: — А доктор…
— Имаме час — обясни тя, отгатвайки мислите му. — Говорих с него още вчера. — Тя се усмихна. — Затова те оставих да се скараш с майка ми. Имаме предостатъчно време.
— Ах, ти малка гаднярка! А аз се чудех защо гледаше с такова безразличие на разговора. — Той вдигна пръст и се закани: — Но ще си го върна.
— Млъквай, Джак — за пореден път каза тя, отвори люка и с мъка излезе. Като стъпи върху платформата, огледа предпазната врата отдясно в началото на платформата и махна подканващо през рамо.
Джак обезопаси джета и я последва бързо до масивната алуминиева врата с вградени автоматични механизми за отваряне.
Катрин постави палеца си в малкото квадратче по средата на вратата и натърти в приемника, представляващ две хоризонтални сензорни линии над квадратчето.
— Катрин Лемън! Имам час при доктор Хокинс.
Последвалото двусекундно мълчание на приемника показваше, че извършва проверка в личния компютър на доктора. Ако случайно бе забравил да въведе часа на срещата им, нямаше да влязат. Вратата просто нямаше да се отвори. Но това, разбира се, не стана. В отговор двете линии просветнаха за част от секундата, но достатъчно ярко за да се забележат. Обичайният електронен глас, преобразуван от обикновен трансформатор на звукови вълни, какъвто имаха всички врати на клиниката, изкънтя:
— Достъп — свободен! Можете да влезете!
Вратата се вдигна бавно и с две крачки двамата се озоваха в къс слабоосветен коридор, краят на който се извиваше в полудъга и свиваше надясно след двадесетина метра.
Катрин веднага продължи напред. Тя познаваше тази плетеница от коридори.
Джак се засуети.
— Скъпа, как…
— Следвай ме и не говори — бе краткият й и отсечен отговор.
— Слушам.
Той изсумтя и в ритъм с нейната стъпка сви надясно в дъното. Коридорът внезапно се преобрази в ослепително ярко овално помещение, съвсем неприличащо на първоначалния достъп до него. Високо на тавана стотици минифосионни лампи свиваха до болка зениците на очите им.
Джак приклекна изненадано, като прикри с ръка очите си.
— За бога! Ще ослепея!
Но в същия миг млъкна сконфузено, когато срещна погледа на млад мъж, седящ на един от десетината специални столове, вградени в стената. Катрин му кимна, след което с Джак седнаха през две места от него.
„Явно и той очаква половинката си“, помисли си Джак и хвърли бърз поглед към двойната врата на кабинета. На табелката с гравирани букви бе изписано: „Д-р Ар. Д. Хокинс“. По-отдолу, с малко по-ситен шрифт се четеше: „Психо-генетик — VI степен. Приемен час — от 8:00 часа до 22:00 часа“.
Джак не харесваше степенуването на професиите. И без друго психо-генетиците имаха значителна доза влияние върху съзнанието на хората, което в значителна степен респектираше повече от останалите науки, били те точни или хуманитарни. Така че, степенуването бе просто излишно за тях.
Той свали погледа си от надписа и плъзна уж разсеян поглед върху лицето на непознатия млад мъж. Той изглеждаше уморено или по-скоро… вглъбено. Джак се досещаше какви мисли се въртяха в главата му. Същите ги имаше и в неговата собствена глава.
Внезапно и съвсем ненадейно отваряне на вратите накара мъжа да подскочи неуверено. Показа се фигура на жена, естествено в напреднала бременност, със спуснати пред лицето червеникаво-къдрави коси.
Катрин го хвана за ръката бързо и спонтанно. Джак разбра. Имаше нещо нередно. Лицето на младата жена беше възмрачно. Мъжът стана бавно и я прегърна мълчаливо. С бавна походка двамата свиха зад ъгъла и се скриха от погледа им. Едновременно с това през отворената врата долетя мъжки, изтъняващ в горните тонове глас:
— Господин и госпожа Лемън! Моля влезте!
Двамата пристъпиха вътре. Кабинетът или по-скоро лабораторията на психо-генетика представляваше обширно овално помещение с разположена в центъра операционна маса за пациенти. Естествено всичко бе в бяло. С изключение на десетината апарата, очакващи поредното човешко същество на масата и малкото разноцветни химически съединения, разположени в малки стъклени камери, вградени в стената.
Вратата щракна зад гърба им и едва тогава Джак за първи път зърна личния психо-генетик на Катрин. Иззад една от апаратурите изкочи нисък, леко пълен мъж, превишил четиридесетте, с посивяла оредяваща коса на челото и малък нос. Джак с необяснимо разочарование установи, че той не носи очила, както бе очаквал. Малко по-късно обаче забеляза, че докторът носи лещи, придаващи на очите му стъклен и неподходящ за косата му зеленикав цвят.
Докторът се усмихна с отиграна и предразполагаща приветливост, след което автоматично усмивката му се стопи и лицето му прие изражение на професионална деловитост и сдържаност, докато се приближаваше към Катрин.
— Е? Как е бъдещата майка?
— Благодаря, добре — отвърна тя и поклати глава. — Е, с някои изключения всичко е наред.
Онзи вдигна вежди.
Джак не можа да определи дали това означаваше учудване или неприятна изненада. Ар Хокинс подходи директно, както правеха всички психо-гененетици:
