— Няма да има проблеми, майко — намеси се Катрин. — Вчера ходих на скенер в клиниката. Всички тестове са положителни. — Тя се усмихна на Джак: — Бебето ще може да понесе психо-гена.
— Е? — Лора махна с ръка, сякаш това решаваше всичко: — Какво повече има да разискваме?
— Да, наистина. Какво ли? — Джак се разгневи. — При аномалия в развитието с индивида психо-генът убива годишно по двеста и седемдесет неродени деца. Едно на петдесет хиляди се ражда с раздвоение на личността, едно на тридесет хиляди се ражда с макар и минимални аномалии в психическото си развитие. Всяко стотно бебе има изкривено възприемане на света. И ти питаш какво има?
Джак стисна юмруци. Тази проклета система за програмиране на децата още в зародиш ги превръщаше в чисти биороботи, които през целия си живот щяха да правят това, което само за няколко минути е било вкарано в тях като най-обикновена химична формула. Самият той, родителите му, а дори и техните родители са плод на психо-гена. Според психо-генетиците първият успешно програмиран мозък в зародиш е станал през паметната 2088 година в навечерието на Коледа. Трябвало им да чакат цели петнадесет години, за да установят дали психо-генът функционира безотказно. Нямало съмнение.
Легендарното дете Чарлз С. Макферсън, родено през 2088 и починало през 2188 година, през целия си живот като професионално занимание не се отделило от историята. А това означавало само едно — триумф на психо-генетиците. Нали това била и целта им: целенасочено програмиране на личността в зародиш! Обект — Чарлз С. Макферсън. Класификация на психо-гена — алфа! Развитието на личността след подготвителния период на умосъзряване — положителна. Професионална идентификация на личността — история!
Така започнала ерата на психо-генетиците. Та какво по-добре от това за едни родители от бляна за едно умно, интелигентно, ученолюбиво дете? Дете, което ще пасне на семейния романс — музикант, художник, писател, астроном, физик, математик, биолог. Всяка една от тези науки ще стане цел в живота на всяко отделно дете. Без да осъзнава защо прави това, то изпитва желание и любов да изучава целта на сърцето или мозъка си, макар и изкуствено вградена в него.
Джак изгледа свирепо Лора и отсече:
— Ако наистина смяташ, че развитието на психо-гена в индивида следва стопроцентово сигурна крива, то тогава не мислиш за възможността да изгубим не само бебето, но и Катрин.
— Но това е абсурд, Джак! — почти извика Лора, стискайки гневно лъжицата. Ако това беше нож, със сигурност гледката щеше да бъде направо зловеща. — А самото допускане, че при имплантацията ще се случи нещо…
— Не при, а след нея — уточни той. — Когато се развие в мозъка.
— Добре. Какво от това? А? Това, че статистиката допуска подобна вероятност, не означава, че тя ще се случи точно с Катрин. Психо-генетиците са предвидили всяка аномалия в развитието и всячески се стараят да я парират.
— Познавам много добре метода им. Веднага, щом се роди, детето попада в специален инкубатор, заобиколено от група роботи, програмирани да инжектират в детето на всеки шест часа по една доза от психо-боклуците им. Естествено с нова формула.
Катрин слушаше отстрани с печално изражение на лицето. Думите му се забиваха като нагорещени остриета в сърцето й.
— Мислиш прекалено черно — махна с ръка Лора и набързо нагреба няколко лъжици от супата. — Повярвай ми, Джак. Нищо няма да се случи с вашия син!
Катрин се вгледа в самоувереното изражение на майка си. Страшно силно й се искаше тя да бъде права.
Лора натърти по-силно:
— Никой от моите, а и от твоите прародители не е имал аномалия в развитието си. Предаването й по генетичен път е толкова абсурдно, колкото и самата мисъл, че с детето ще се случи нещо подобно след толкова години.
— Ами ако е истина? — Джак се подпря рязко на масата, която се отмести леко. Катрин го изгледа мрачно:
— Престани, Джак. Не искам да чуя нищо повече за това. Ясно ли е? Причинява ми болка.
— Не се тревожи, скъпа — изпревари отговора му Лора. — Джак повече няма да говори подобни неща. Нали, Джак?
Той кимна механично, без да губи навъсеното си изражение.
— Извинявай, Катрин. Поувлякох се. Мисълта, че ще ставам баща ме прави нервен. — Той я погали по рамото. — Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. В края на краищата цялото население на Земята минава през психо-гена.
Олекна й видимо. Но на него — не. Нещо стегна още повече гърдите му, когато вечерята свърши и роботът по същия автоматичен начин, лишен от всякаква волност, разчисти масата и изми приборите.
По време на шоу програмата, която гледаха по холовизията, преди да си легнат, Катрин се забавляваше истински. Смехът й бе звучен и приятен. А и защо ли трябваше да се притеснява за неща, които най- вероятно нямаше да се случат? Най-важното бе, че щеше да става майка.
Макар и доста трудно, но все пак успяха да убедят Лора да изчакат с решението си за идентификацията на психо-гена за друг ден. Професията можеше да почака. Утре той и Катрин щяха да разгледат внимателно каталога за психо-генните формули в някои от клиниките около мегакулата им. Тогава щяха да решат съдбата на детето си. Имаха предостатъчно време за окончателното решение.
Когато настъпи полунощ и Луната зае фаза последна четвърт, Лора се настани удобно на канапето в бъдещата детска стая, а Джак и Катрин си легнаха в спалнята.
Фосионната нощна лампа с намален наполовина капацитет хвърляше около леглото им мека светлосиня пелена.
След наглед тривиалните реплики, които си размениха, готвейки се за сън, Катрин се извъртя с трудност на една страна към него и стисна ръката му под одеалото.
— Джак?
— Да.
— Наистина ли смяташ, че може да се случи нещо с бебето?
Той я погледна в упор. В очите й се четеше истински страх. Унесът му се изпари моментално. Сега разбра, че бе направил грешка, като бе изказал на глас опасенията си. Истинска грешка.
Тя стискаше ръката му силно. Прекомерно силно. Ах, защо ли му трябваше да влиза в спор с Лора! В тези сличаи винаги се стигаше до нежелани последствия. А сега положението бе лошо. Много лошо.
Той се освободи от ръката й и я прегърна, като я придърпа плътно до себе си.
— Това са чисто статистически данни, скъпа. Нищо повече.
— А броят на децата с мозъчни увреждания в развитието си? Сам го каза.
— Вярно е, но не за тази част на света. Тук, в Ню Йорк нямаме такива проблеми. Само в районите с прекомерно замърсяване броят им се увеличава. Всъщност до голяма степен семейната среда и начинът на живот определят действието на психо-гена върху индивида. Ако дадено семейство не живее в здравословна среда и употребява вредни за организма вещества, съществува голяма вероятност майчиният организъм да въздейства вредоносно върху психо-гена на детето.
Не беше точно така и го знаеше много добре. Но нали трябваше да я успокои. Той стисна леко рамото й и добави с подправено веселяшки тон;
— А ти не обикаляш вечер по баровете и не изпиваш по литър уиски, без да броим пурите, нали? — Тя се засмя. Олекна му. Така беше по-добре. И за него, и за нея. — Хайде, заспивай, че утре ни чака важна работа.
Той плесна с ръце и светлината в спалнята угасна. Но дори когато усети равномерния й импулс върху дланта си, въпреки че клепачите му натежаваха и съзнанието му постепенно запотъва в здрача на съня, нещо се загнезди дълбоко в сърцето му. Не й бе казал цялата истина. Всъщност премълча най-важното. Независимо къде, независимо, кога и независимо как, психо-генът взимаше своите невинни жертви. Независимо от района, независимо от степента на замърсяване, което бе твърде малко за да окаже сериозно влияние, независимо от начина на живот.
И никой не можеше да го спре. От четиристотин години насам!
