2.
Закуската не трая повече от десетина минути. Основната причина за това бе решението, което тепърва предстоеше да вземат. За голямо удоволствие на Джак, Катрин вече не показваше никакви признаци на притеснение. Поне външно. За разлика от нея, Лора бе възбудена и не спря с изреждането на евентуалните възможности за професията на внука си. Оказа се, че тя вече го бе кръстила. Но преди да съобщи името, на което самоволно се бе спряла, Джак се постара да отклони разговора в друга посока, с което спести на всички поредната гневна припирня. После набързо изтика Катрин до платформата на балкона и спусна предпазната врата зад нея. Издишвайки силно, с което изрази облекчението си, по скоро възкликна, отколкото попита:
— За бога, скъпа! Как я издържаш?
— Не питай. Сигурно и с нея е било същото, когато е трябвало да избират пътя на живота ми.
Тя вдигна рамене, като с това показа, че няма намерение да се впуска в спомени. Джак отвори люка на четириметровия стар джет, модел 2416 година, паркиран на края на скачващата платформа на балкона и остави Катрин да се намести удобно на задната седалка. Преди да се качи и той, чу шум от форсаж на двигател и погледна надясно към извития балкон на съседа си.
Аха. Старият Саймън отново се бе успал за работа. А работеше на другия край на града.
Онзи го видя и махна задъхано:
— Здрасти, съсед.
— Добро утро, Саймън — отвърна усмихнато на поздрава Джак, поразвеселен от запъхтяния вид на вечно закъсняващия си съсед. — Май пак закъсняхме, а?
— Ъхъ. Старата бричка ми създава проблеми. Трябва да я сменя с нова, но нали я знаеш моята жена. Трябва да пестим пари за децата, така казва.
Саймън бе един от малцината познати на Джак, прехвърлили шестдесетте, които въпреки годините си, бяха запазили младежкото у себе си. А това много често създаваше проблеми на Саймън с Джанет, жена му. Поне заради скоростта, с която караше джета си.
Старата бричка, както той често я наричаше, в действителност не бе чак толкова лоша. В някои отношения дори надвишаваше техническите параметри на новите модели. С 480 километра максимална скорост и височинния таван от 4000 метра биеше неговите скромни 360 и 3300.
— Аз да излитам, че ще имам неприятности — бързо изстреля Саймън и махна за довиждане. — Приятен ден, съседе.
После затвори малкия масивен люк на куршумообразната машина, форсира още веднъж реактивния двигател и с оглушителен грохот остави едва забележима следа от пътя си. След секунда джета му се загуби сред множеството други в далечината.
— Джак? Няма ли да тръгваме? — настоя Катрин.
— Разбира се, скъпа.
Той се шмугна след нея и като изчака затварящия се люк, включи двигателя. Реактивът забоботи тихо и върху контролното табло светнаха съответните датчици, отчитащи параметрите му.
Като им хвърли бегъл одобрителен поглед, Джак се обърна към Катрин и запита;
— Все още ли искаш първо да посетим клиниката? Знаеш, че не е наложително след всичките досегашни тестове.
— Да, Джак. Убедена съм — отвърна тя и намести по-добре зеленикавата блуза върху корема си. — Още веднъж. След това ще огледаме формулите.
— Добре.
Той форсира реактива, изчака температурата на охлаждащите кондензатори да се стабилизира, след което се отдели от платформата, натисна ускорителя и се вряза във въздушното движение.
— Внимавай, Джак — вметна сърдито Катрин, след като засякоха два сини джета отляво. — Пак ще ни глобят за неправилен пилотаж.
— Голяма работа. Свикнал съм. Познавам всяка въздушна яма, където се крият патрулите.
— Нима? Ами последният път, когато паркира върху покрива на кметството?
— Хайде, скъпа. Не бъди гадна. Откъде да знам, че в полунощ патрулите ще се скрият точно до кофата с отпадъци.
— Внимавай поне днес. Моля те!
— Обещавам — отвърна той и намали скоростта на 190 километра в час, после изчака междинната зона на петстотин метра височина, отклони се от движението и се издигна с двеста метра до следващата зона. Секунда по-късно се включи в двупосочното движение.
— Дълго време мислих — поде той — за професията му.
— И спря ли се на нещо?
— Всъщност, не. Нищо не измислих.
— Аз също. Пфу! — Катрин издиша силно. — Да ти призная честно, Джак, мисълта, че ние с теб, а не самото то, ще изберем съдбата му, ми се струва някак…
— Глупава?
— Не точно. По-скоро нелепа. Дори неприятна.
Той погледна в екрана за задно движение.
— Знам какво имаш предвид. Аз също смятам, че това ние да налагаме детерминацията на целия живот, който го очаква, е неправилно и дори аморално. Ако можеше да избере сам това, което може би ще му се прииска да учи, следвайки естествените си наклонности, които така или иначе в повечето случаи са си вродени, би било най-добре. Често си мисля, че никак не е случайно, че при някои индивиди се получава раздвоение на личността. Явно, че когато тези изначални наклонности са прекалено силни, те влизат в конфликт с допълнително заложения психо-ген…
— За съжаление не можем да си го позволим, Джак. Знаеш какво означава родено дете без имплантиран психо-ген в мозъка. Ще го обяват за извънсистемно. После ще ни съсипят от юридически удари и ще се опитат да ни го отнемат.
— Проклета система! — троснато каза той и коригира лекото отклонение в полета. — Отхвърля всяка възможност за естествено развитие на едно дете. Те смятат, че ако то няма психо-ген, умствените му възможности ще бъдат нищожни в сравнение с тези на другите деца.
— Вярваш ли в това? А те откъде знаят? Доколкото ми е известно, няма видими признаци за някакъв качествен скок в интелектуалното развитие на човечеството.
— Не знам, скъпа. От 400 години психо-генетиците контролират живота на хората. Все още никой не е дръзнал да им се опълчи.
— Ами онзи Грегър? — внезапно се сети тя. — Организацията му за антиотношения към психо…
— Забрави го. — Джак с огорчение поклати глава. — Организацията му „Извънсистемно развитие на личността“ просъществува само няколко месеца. Международният психо-генетичен съюз го смаза в лапите си само за няколко седмици, когато средствата за кампанията му свършиха. Набързо закриха организацията му, като я обявиха за несъстоятелна и пропагандна, а него и малкото му поддръжници изритаха далеч зад границите на страната. Оттогава никой не е чувал за него. Може да е починал.
— Или убит? — вметна Катрин и долепи челото си до страничния ляв илюминатор.
На 1700 метра височина хората изглеждаха като наблюдавани под микроскоп точици, едва забележими и менящи непрекъснато положението си върху безкрайната плетеница от асфалтови улици, разстилащи се докъдето стига взорът. За няколко секунди профучаха над покривите на няколко небостъргача, след което движението внезапно се издигна с петдесет метра заради върха на изпречилия се пред тях куполообразен покрив на Рокфелер Център. Най-високите мегакули в Ню Йорк. След японските „Аерополис“ в Токио, най- високият от които достигаше височина 4001 метър и в който живееха 600 000 души, американските мегакули държаха върховете на атмосферата.
Катрин задържа погледа си върху западната част на последния етаж, където три ремонтни екипа с екип от роботи поправяха разрушенията от случайно сблъскал се през нощта разсеян пилот.
До преди няколко години, спомни си тя, често се случваше невнимателни пилоти да се врязват с главоломна скорост в по-високите от нормалното мегакули. След дълга поредица от подобни нещастни случаи, кметството се видя принудено да въведе закони за движението, включващи задължителна височина
