българите, са земеделски народ. Сеят всякакви култури“ — пише той, а същото сочи след него и Ибн- Фадлан. И най-после в България, в прабългарското селище при Дуранкулак, бяха открити от ст.н.с. Хенриета Тодорова следи от развито за времето си земеделие, но при все това в нашите учебници древните българи и до днес се рисуват като номадски народ, който се изхранвал със скотовъдство, лов и военен грабеж и едва след идването си отсам Дунава започнал да живее в постоянни селища. Тази номадска концепция така се е вкоренила, че дори когато някой цитира многобройните исторически факти, които стоят срещу нея, обикновено му се казва, че те датират от късно време, VIII–IX век, макар че заселването на българите в земеделските хлебородни земи на Кох е станало преди IV век, а и твърдението на Ибн-Даста в 903 г., че волжките българи са земеделски народ, е твърде показателно, защото рядко се случва някой скотовъден номадски народ само за 100–200 години тотално да се приобщи към земеделието.
За да охладим окончателно упоритостта на привържениците на номадската теория, ще съобщим няколко твърде ранни факта. В хрониката на Михаил Сирийски се съобщава, че веднага след своето преселение от земите на Изтока към р. Танаис /Дон/ повечето от новодошлите българи отишли да живеят в Кавказ „в градовете на земята Аланска“, където българите и пугурите след време станали християни. Тези събития са се разиграли през VI век, но интересно е, че противно на теорията, че по онова време прабългарите са се намирали все още на първия или втори стадий на номадството, те не са останали да живеят в номадските степи край Дон, а са се насочили към кавказките градове.
Твърде ранни са и сведенията на арабския книжовник Бакуви, който описва българите като типичен земеделски народ, но не в земите край Волга, а в земите на юг от Каспийско море. „Те, българите — пише той — живеят там, където има много грозде, смокини и сини сливи.“ Не е известно за кой точно средно- азиатски край се отнасят тези сведения, но по принцип изобилието от грозде и споменатите южни плодове, е особено характерно за долините на Памир и Хиндукуш, а и лозата там вирее до 2000 м надморска височина, а в горите има цели плантации от диво грозде.
За ранната привързаност на българите към земеделието и уседналия живот говорят и сведенията на арабския книжовник Ат-Табари, който съобщава, че около 650 г. в Източен Кавказ имало град с име Булкар Балк /Български Балх/, разположен сред плодни ниви, градини и буйни лозя, който бил разрушен от арабските войски. И най-после, едно твърде ценно обощаващо сведение се открива в преписите на арменската география „Ашхарацуйц“, където пише: „В Азиатска Скития /Апахтарпк/ живеят 15 стари търговски и занаятчийски народи, а между тях има и 43 номадски варварски племена. От 15-те стари народи са известни масагетите, чиято царица убила персийския цар Кир. След тях идват българите…“ (вж. по-горе)
Тези сведения се отнасят несъмнено за времето, когато българите са обитавали все още своята най- стара земя — и ето, че и в тях те са наредени не в кръга на номадските племена, а сред 15-те стари цивилизовани народи, при това на едно от най-видните места сред тях.
Да се опитаме да обобщим. Като цяло се наброяват 10 източника, в които българите се описват като народ, който се занимава със земеделие и строи градове — М. Хоренаци, И. Католикос, Худуд-ал-Алам, Даста, Фадлан, М. Сирийски, Бакуви, Табари, „Ашхарацуйц“ и археологическите находки от Дрункулак. Това не е никак малко.
Да видим сега колко са източниците, в които древните българи се описват като номади, т.е. чергари, които скитат със стадата си из степта, както сочи и до днес нашата история. Колкото и да се ровим из летописите и другите исторически извори, ще открием, че срещу десетте източника, разгледани по-горе, защитниците на номадството разполагат само с един ПРЯК ПИСМЕН източник, при това дори и той ги подкрепя само наполовина. Това са добре известните сведения на сирийския хронист Захарий Ритор от 555 г., който първо описва българите като народ, живеещ в градове, а след това ги споменава и сред племената, които живеят в палатки. „Зад Каспийските врати живеят българи… Те имат градове — пише той — и алани, те имат 5 града. От тях Даду живеят в планините.“ Дотук неговите сведения по нищо не се различават от сведенията на повечето цитирани летописци. Нещо повече дори — за разлика от М. Сирийски и Табари, които само бегло съобщават за български градове, при Захарий Ритор българите са поставени на първо място между трите народи, които са имали градове пред аланите и пред племето Даду. Но веднага след това той представя и един подробен списък на всички нови народи край Кавказ, в който освен българите и аланите влизат и още 11 други народа. И завършва списъка с бележката, че за изредените новозаселени народи край Кавказ е характерно това, че „те живеят в палатки и се изхранват с месото от добитък и лов и със своето оръжие.“
Тази бележка съвсем очевидно не се отнася за древните българи или най-малкото не се отнася за всички древни българи, защото непосредствено преди този пасаж самият Захарий Ритор специално е направил уговорката, че българите и аланите имат градове. Но някои автори са изтълкували споменаването на българите във втория пасаж като доказателство, че всички те са били номади и дори степни номади, въпреки че самият Захарий Ритор, на когото се позовават, е посочил като българска земя районът около големия град Дербент, известен от древни времена със своите ниви, лозя и градини. С един замах на перото древните българи не само са били превърнати в номади, но са били изпратени далеч на север, в степите край Кавказ, въпреки, че нито Захарий Ритор, нито някой друг пряк исторически източник не е посочил, че те са степен народ.
Всеки, който се потруди да се порови в историческите извори, ще открие също за своя голяма изненада, че във всички ранни източници българите се описват по-скоро като планински, отколкото като степен народ. Михаил Сирийски сочи, че тяхната най-стара земя се е намирала в клисурите на Имеон. Мовсес Хоренаци в средата на V век сочи, че земята на българите е „във веригата на огромната Кавказка планина“. Географията „Худуд-ал-Алам“ ги нарича направо „планинци, които имат ниви и добитък.“ А арменската география „Ашхарацуйц“ сочи в VII в., че съседи на българите са племената „гарши, кути, свани“, т.е. народите от днешна Северна Грузия, където се намери земята на сваните — Сванетия. Името на планинската област Балкария, разположена непосредствено до Сванетия, напомня, че арменските географи и историци никак не са се лъгали като са твърдели, че земята на българите се намира в голямата кавказка планина. Местоположението на древните български градове в Кавказ също показва, че българите дълго време са обитавали най-вече планинските долини и едва по-късно — вероятно след изгонването на аварите — са се настанили и в равнините на север от Кавказ /в днешна южна Русия и Украйна/. Голямата крепост Хумар — най-прякото известно досега подобие на Плиска — се намира на запад от Балкария в планините на Карачаево-Черкесия. Град Булкар-Балк се намира в долината на р. Сулак, селището Балхар — в Дагестан. Практически няма нито един реален източник, в който за българите, в строгия смисъл на думата, да се говори като за степен народ. Такива твърдения се срещат единствено за намиращите се в орбитата на древните българи племена от огурската група, но не и за самите българи. Но в нашите учебници древните българи са описани не като планинци, каквито те всъщност са били в по-голямата си част през най-ранните исторически векове, а като типични обитатели на степта.
Натрупва се както виждаме цяла серия от куриози. Първо българите се обявяват за номади, въпреки че съотношението на историческите източници е 10:1 в полза на това, че те са били уседнал народ и става дори 10 към 0,5, ако се има предвид, че в текста на Захарий Ритор първата част слага българите на първо място между народите, които имат градове. След това по същия парадоксален начин българите се обявяват и за степен народ, въпреки, че никой, дори и половинчатият Захарий Ритор не е споменал дори и дума, че те живеят в степта. Следвайки сляпо тази илюзия, някои археолози се впуснаха да търсят старите български следи изключително в степите на север от Кавказ, а не в самата планина. И тъй като в сухите степи се откриват най-вече номадски станове, решиха, че са доказали, че древните българи са били нискоразвити номади.
Вместо строг научен анализ и цялостно проучване на всички преки източници, в случая е бил приложен крайно порочен подход и на базата само на един частичен и половинчат източник древните българи първо са били обявени за номади, а след това дори без никакъв източник са били причислени към степните племена. Крайният резултат от тези волни упражнения е, че те са отместили погледа на науката от старите и развити народи на Изтока, към които са принадлежали древните българи, към слаборазвитите номадски племена.
В своя стремеж да обрисуват древните българи като нискоразвито степно племе, някои автори на учебници започнаха да представят дори своя единствен източник — хрониката на Захарий Ритор — в крайно изопачен вид. От нея те цитираха само втората част, където са изредени народите, живеещи в палатки, и
