може би, защото темата за древните българи в течение на много десетилетия беше едновременно голямо бяло петно и своеобразна запретна зона, над която тегнеше тежката сянка на политиката.
През този период много редактори на учебници се уплашиха дори от внушителното название на Старата Велика България, макар че то е създадено не от българите, а от византийските историци. Вместо него бе въведен в употреба предпазливият термин Кубратова България, който с един замах съкрати историята на Старата Велика България от 515 години на няколко десетилетия и я преобърна надолу с главата, защото Кубрат е не неин основател, а последен неин велик кан. Това жестоко орязване бе извършено, въпреки че в най-старата арменска история, написана в средата на V век, се говори за българска земя в Кавказ, а от два други източника личи, че от тази земя част от българите се преселила в Армения в една твърде ранна епоха, когато арменците все още са се кланяли на идоли, а това е времето преди покръстването на Армения в 301 година. Твърде много се зловидя на някого през онези времена, че дори ревнивите към българите чужденци са наричали първата българска държава в Европа Стара Велика България и ако бяха живи византийските хронисти, измислили това название, сигурно и те тутакси щяха да бъдат обвинени от някогашните наши интернационалисти във великобългарски шовинизъм. А не беше на мода преди половин век да се изтъква и това, че и русите са си служели с почти същия израз, когато са наричали столицата на волжките българи с името Велите Болгари или Великий город Болгар.
Когато във върховете на някоя държава проникне вирусът на безличието, дори и най-истинското и доказано величие става неприятна и нежелана тема, а миналата гордост започва да дразни политиците, както светлината е неприятна за нощните птици.
В резултат на всички споменати упражнения по национален нихилизъм, извършени от всякакви видове политически лилипути, днес нашата история е написана така, че не можем да си обясним защо дължим държавата си на българите на Аспарух и дори защо се казваме българи. Вече цял век в учебниците ни се разказва една наукообразна версия за нашия произход, според която е дошло отнякъде някакво малко племе от 10–15 хиляди души, наричано българи, победило една огромна империя и след това набързо изчезнало, като оставило за наследство само своето име. Повтаряме старателно този урок и не виждаме, че никъде във византийските хроники — дори в най-враждебно настроените — не пише, че Аспарух е довел една шепа народ, а точно в тях се твърди, че веднага след своето идване отсам Дунава, той поискал от славяните да се преместят на север и запад и да опразнят за новодошлите българи почти цялата Дунавска равнина.
Почти всяко изречение, вписано в уроците за образуването на България, е едно противоречие. Малкото българи победили огромната Византийска империя и пак малкото българи помолили своите съюзници, славяните, да им предоставят за заселване почти половината територия на днешна България. Но ето, че всички ние вече много години вярваме в приказката за малкото българи на Аспарух и сериозно сме си внушили, че едва ли не по случайност се казваме българи, тъй като всичко, което имаме, било дошло от славяните и почти нищо — от древните българи.
Някой ще каже — неминуемо е било някогашните наши историци да сгрешат, след като преди век за българите на Аспарух е имало малко информация и въпросът за тях е бил едно от големите бели петна в българската история. Но струва ми се, че не е било толкова неминуемо след като във византийските хроники, включително и в тези на Теофан и Никифор, от които е било преписано началото на българската история, никъде не е казано, че българите на Аспарух са били малобройно племе и същевременно ясно и отчетливо се разказва за преместването на славянските племена.
— На мъдрия трябва малко! — гласи една латинска максима. Но ето, че в случая малкото е било налице, а мъдростта не се е проявила, и вместо нея нашите учебникари са си съчинили версията за малкото българи.
Най-печалното в тази версия е, че тя е съчинена не във византийската, а в българската научна лаборатория наскоро след Освобождението и за нея нашият народ трябваше твърде скоро да плати висока цена. Защото лесно е да се измисли произволното твърдение, че българите на Аспарух са били една шепа хора, които се заселили едва ли не на една педя земя в най-източните части на Балканския полуостров. Но трудно е след това да се пресекат чуждите измислици, че в най-западните български земи от Тимок до Вардар и Охрид живеят не българи, а чисти славяни, след като не някой друг, а самата българска наука е изпаднала в заблуждението да твърди, че дори в жилите на населението на Източна България тече само една капка древна българска кръв.
Заблудата, че Аспарух е довел със себе си една шепа народ, или една орда кривокраки конници, се превърна в огромен троянски кон, който бе използван цял век за разцеплението на нашия народ, затова тя твърде допадна на всички подмолни сили, които работеха срещу България. А за да действа по-успешно този троянски кон в някои съседни страни бяха създадени следните стихове:
Трудно е да се сърдим на тези злъчни пародиии, след като в нашите учебници дори до днес се повтаря наивната басня за малкия брой и бързото претопяване на Аспаруховите българи в „славянското море“.
Но именно това претопяване, което нашите някогашни историци си създадоха най-вече за свое умствено удобство, всъщност трудно би могло да се състои не само през първите 50–60 години, но дори и през първите един-два века, защото съотношението между древните българи и славяните в някогашната Столична българска област, а също в Куберова Македония, едва ли е било в полза на славяните. Срещу представата, че там са преобладавали славяните, напоследък се възправи голям блок от автентични исторически данни, а именно откритите многобройни стари български дворцови надписи. Всички те — чак до средата на IX век — са написани или на гръцки език с отделни добавки на думи от езика на Аспаруховите българи, или изцяло на древнобългарски език. Сред тези надписи, съставени най-вече през първата половина на IX век, на брой повече от 100, досега не е открит дори и един-единствен със славянски произход.
Но след като българите на Аспарух не са били малобройно племе, /а някои източници като хазарският каган Йосиф, говорейки точно за тях — преселилите се край Дунава българи, ги наричат „по-многобройни от пясъка в морето“/ и след като дори непосредствено преди покръстването в България са се пишели надписи единствено на техния език, възниква въпросът има ли поне един пункт от досегашните учебникарски описания за този народ, който да почива върху здрава основа и не трябва ли стъпка по стъпка да се проследи и разгледа всичко, свързано с него, за да се постави най-после под нашето българско минало един здрав научен фундамент.
Известно е, че сграда без здрав и стабилен темел се клати и руши, а темелите на българската историческа сграда са градени за съжаление с некачествени материали, част, от които са били взети на заем от чужди учебници, а друга част представляват лошо обработени български мисловни продукти.
Лошата обработка на историческия материал, свързан с древните българи, прозира почти на всяка крачка: така например, ако някой се опита да преброи в колко исторически източника за древните българи пише, че те са били номадски народ, той с изненада ще открие, че в цяла серия източници за тях се говори не като за номади-скотовъдци, а като за народ, който се изхранва със земеделие и живее в постоянни селища. Мовсес Хоренаци, който е писал своята история около 450–460 година, отбелязва, че българите, водени от своя вожд Вунд или Вананд, се заселили в Армения в хлебородни и плодоносни области. Това сведение се потвърждава и от данните на арменския патриарх Йоан Католикос /X в./, който в допълнение към него пише, че заедно с българите в арменската област Кох се заселили и някои евреи, които обитавали техните долини в Кавказ. Персийската география „Худуд-ал-алам“ съобщава следното за така наречените черни българи: „тези българи са планинци, те имат обработваеми полета и много добитък.“ Арабският пътешественик Ибн-Даста сочи като най-важно занимание на волжките българи земеделието. „Те,
