византийците можели да победят, нито българите и другите народи — да заживеят мирно и спокойно. Трябвало най-после да се появи някой голям победител, който завинаги да изтласка византийците от земите край Дунав. И такъв победител наистина дошъл — това бил българският кан Аспарух — третият син на Кубрат.
Когато хазарите завладели голямото царство на Кубрат, Аспарух живеел в една висока кавказка планина, която византийците наричали Конската планина, а арменците — Дзиакан, което на техния език значи също Конска планина. В Кавказ — точно там, където е старата българска земя Балкария, и до днес се извисява тази прочута планина. Само че тя се казва вече Дзу-кан и Суган, защото сегашните народи, които живеят край нея, наричат конете ДЗУ или СУ.
Силна била войската на Аспарух, но трудно можел той да удържи своята планина. Защото столицата на българите, която се намирала в Кавказ — там където е днешният град Хумар, била превзета с бърз хазарски набег и големият син на Кубрат, Бат — Баян, се покорил на хазарския каган.
„Предайте се и вие — предлагали вероятно на Аспарух и неговите по-малки братя хазарите. Вашата столица е превзета. А ние не искаме от вас много — само да се наречете не българи, а хазари.“
Но не познавали хазарите духа на онези някогашни българи, чиито прадеди преминали през пустини и планини, но запазили своята свобода.
И когато хазарите още веднъж пратили вестоносец при Аспарух, него вече го нямало в планината. Той се измъкнал по тайни пътеки със своята войска и я повел към Дунава по пътя, по който минали великите канове Ирник и Заберган. А арменските летописци, които единствени узнали как Аспарух се измъкнал изпод хазарския ярем, писали: „И от Конската планина — Дзиакан — побягна синът на Хубрат. А между българите и Черно море живеят три народа — гаш, курт, а също и сваните.“ Земите, през които минавал Аспарух, били населени с два народа — българи и анти, защото българите още около 550 г. живеели не само край Кавказ, но и по северните брегове на Черно море — Днепър и Днестър, а антите по същото време живеели край Днестър и Дунав и воювали неведнъж с византийците. Затова колкото повече приближавал до Дунава Аспарух, толкова по-голяма ставала неговата войска.
Хазарите пишат, че само българите от неговото бащино племе — оногундурите — били по-многобройни от пясъка в морето. А освен това с Аспарух вървели и други племена и родове — племето купй-булгар и антите от племето севери, които живеели на изток край р. Северски Донец. Труден бил пътят, който избрал Аспарух в онази съдбоносна година. Зад неговия гръб връхлитали дивите хазарски племена, а срещу него стояла голямата Византийска империя, която точно тогава била победила мощните араби.
Затова Аспарух направил отначало също като брата си Котраг — укрепил се на един голям остров, който арменците наричат Пюки, а също в съседните с него укрепления, които българите наричали на своя език Онгьл. А арменските летописци отбелязали: „Дунав се дели на шест ръкава и образува езеро и остров, наречен Пюки. На този остров живее Аспарух, синът на Кубрат, който побягна пред хазарите от Българската планина и прогони аварите на запад.“.
Голямо безпокойство обзело византийския двор при тази новина. Затова срещу Аспарух тръгнал не някой обикновен военачалник, а самият византийски император, който събрал войска от всички азиатски и тракийски градове. Така в земите край Дунав станало най-голямото сражение на VII век — огромната византийска войска срещу многобройните българи на Аспарух и съюзените с тях славяни. Но нямали българите свой летописец, и само византийците са писали за тази война. Затова ние и до днес не знаем какво точно е направил Аспарух и неговата най-велика битка остава тайна за нас.
Но колкото и малко да знаем за тази епохална битка, несъмнено е едно — Аспарух победил в пряко сражение самия византийски император. И не само го победил, но преследвал неговата армия от Дунава чак до Варна — повече от 100 километра. Императорът, като видял, че ще загине неговата войска, съгласил се да плаща на българите данък, а земята покрай Дунава и Черно море — да стане завинаги българска земя.
Така след два века епични борби с византийците, българите ги прогонили от дунавските земи и създали тази страна, която оттогава, та чак до днес се нарича България. „И по името на тези българи се нарекла България“ — писали някога папските легати. Защото за тях било очевидно, че България носи името на българите, доведени от Аспарух. Трябва да се помни и още нещо — в арменската география бащиното племе на Аспарух — оногундурите — се нарича БЛГАР (БЪЛГАР), т.е. точно така, както се казва нашият народ. Явно е, че ако Аспарух беше наричал народа си с някакво друго име — например булгар, както ни казват турците и татарите; или балгар, както ни казват славяните; ние нямаше днес да носим името българи, а щяхме да се наричаме булгари или балгари. Но някои хора, които явно не са чели текста, в който народът, воден от Аспарух, е наречен по арменски българ, се заблуждават, че името на древните българи е от тюркски произход, и мислят, че те наричали себе си булгари. Ако това беше вярно, името българи нямаше да бъде записвано от византийците още от V–VI в. винаги с ударение на първата сричка, както го произнася нашият народ.
Годината, когато се случило най-великото събитие в нашата история — идването на Аспарух, се наричала по стария български календар „верени“, което значи „година на дракона“, а по днешния календар тя е 680 година.
Трудно било на византийците да преглътнат великата българска победа. Затова техните летописци измислили един хитър разказ, за да поприкрият срама и безсилието на своя император. „Когато войната с българите започнала — пишат те — императорът внезапно получил болки в палеца на крака и спешно отишъл на бани в Поморие, та затова българите успели да победят византийската войска и да я гонят от Дунава до Варна.“ Ако слуша човек този разказ, ще излезе, че Аспарух е победил съвсем случайно — само заради болния пръст на императора и ако не беше този болен пръст нямаше днес да има България на света. Но тайната на победата не е била в болния византийски пръст, а в здравите български ръце, защото много пъти и преди това българите са побеждавали византийците и Аспарух е нанесъл само последния решаващ удар.
Скъпернически са се отнесли враговете на Аспарух към неговата грандиозна победа — опитали са се всячески да я принизят. Но негов вечен и велик портрет ще остане завинаги голямата карта на Дунавска България, която оттогава се е появила на света.
Нищо не казват византийските летописци за това колко голяма е била онази най-стара наша България, която създал Аспарух. И все пак не са могли да скрият нейния образ, затова нека надникнем в техните летописи. В тях пише, че когато Аспарух прогонил войските на Константин Погонат, той помолил седемте славянски племена, които живеели между Дунава и Балкана, да се отдръпнат от своите предишни земи и да отидат на запад от тях и отвъд Дунава. В тези обширни опразнени земи се е настанил доведеният от него многоброен народ и това била първата част от новото царство — Мизия. Затова византийците векове наред след това наричали българите не само българи, но и мизи, по името на областта, която заел при идването си Аспарух. През същата година, когато Аспарух се настанил в Мизия, неговият по-малък брат Кубер преминал с народа си от запад и се заселил при Солун, Битоля и Охрид. А българите, които водел Кубер, били според византийците също твърде голям и дори огромен народ. Част от същите българи се заселила и по на изток — в Родопите и западната част на Тракия, където има многобройни следи от тях и от славянското племе смоляни.
Така още по времето на Аспарух българите създали голяма държава на Балканския полуостров. В нея влизали трите традиционни български области — Мизия, Тракия и Македония, а също крепостите Срем и Белград, където имало българи още от края на V век. Затова в Равенския летопис, съставен малко след създаването на България, пише, че „в Тракия, Мизия и Македония българи живеят, които са дошли от Голяма Скития.“
Пратениците на папата дошли през 870 г. в Цариград на събор отбелязват, че когато българите дошли отсам Дунава, заели твърде обширни земи, в които влизала и Илирия, където е Белград и Срем, а също Дардания, където са Скопие и Ниш, и дори древния Епир, където днес е Албания.
Летописците на цар Иван-Александър, сочат в Манасиевата хроника, че българите, които дошли по времето на император Константин, били многобройни и дори безчислени и заели цялата земя отсам Дунав — чак до Драч в Албания.
В онези времена, българите владеели и още една голяма територия — земите отвъд Дунава и на изток — чак до река Днепър, защото, когато Аспарух дошъл в своята нова земя, той запазил тези свои стари бащини земи и ги съединил с новата държава. Под неговия жезъл се събрала ведно най-западната част от
