Глава IV
Четвъртото възвисяване на българското име
4.1. Българите на Балканския полуостров
Още в най-стари времена, когато българите живеели в полите на Кавказ, те често идвали с конете си край Дунава, защото на неговия отсрещен бряг живеели техните побратими антите. Когато българите и антите започнали заедно да се борят срещу своите врагове, тяхното общо царство — Старата Велика България — опряло чак до Дунавските брегове. Затова в най-стария български летопис — Именника — пише, че българите са имали царство от другата страна на Дунава 515 години. Някои хора, които слабо разбират старите езици, казват, че изразът „от другата страна на Дунав“ значи на изток от Дунав. Но другата страна на Дунав не е нищо друго освен отсрещния дунавски бряг, а на отсрещния бряг българите и антите наистина са се появили твърде рано, още по времето, когато българите били един от най-могъщите народи в Европа, за което беше разказано малко по-горе. Голяма била по онова време българската държава, защото на изток тя достигала до Кавказ и Волга, а на запад до дунавските брегове.
Понеже българите си спечелили слава на непобедим народ, дори горделивата Византийска империя, когато се видяла в смъртна опасност, се обърнала към тях да й помогнат и да я спасят. Това станало в 480 г., когато готите завладели всички земи от Дунав до Бяло море и нямало кой да ги прогони, защото те били мощен и многоброен народ. Повиканите от император Зенон българи веднага се явили отсам Дунава и заедно с византийците прогонили готите.
Тогава българите за първи път обходили по-нашироко земите между Дунав и Бяло море и можали да огледат земята, в която днес живеем. И тях — гордите и свободни воини твърде много учудила картината, която видели: навсякъде между Дунав и Черно море живеели не елини, както в Цариград, а поробени от Византия народи — траки, илири и сармати — които никак не разбирали елински език. Някога тези народи имали свои царства и царе, но сега били подвластни на елините и техните алчни чиновници ограбвали с тежки данъци техния труд.
Гледали българите измъчените и бедни хора, които срещали от Дунав до Бяло море, и разбрали, че Византия е голям лъскав затвор, който елините са изградили, за да грабят труда на другите народи.
И не след дълго те отново минали Дунава с войска — но този път дошли не за да помагат на Византия, а за да прогонят византийската власт от най-западния край на Византия — Илирик. Четири големи армии изпратили срещу българите в 499 г. византийците, но всички те загинали и дори командирите, Инокентий, Никострат, Танк и Аквилин, паднали в боя. „Погина завинаги славата на Илирик!“ — писали тогава византийските летописци. Никое местно племе не тръгнало да подкрепи византийските войски и затова българите лесно превземали град след град и крепост след крепост за ужас на изплашения ромейски император.
През 504 година българите дошли с още по-голяма войска и превзели всички западни земи от Видин до Белград, до Ниш и Охрид. Толкова големи били тогава българските победи, че за тях не могли да премълчат дори византийските летописци. Но най-добре са описани тези първи битки на българите с Византия в един стар български летопис, съставен по времето на цар Иван Александър — Манасиевата хроника:
„При император Анастасий започнаха българите да заселват тази земя — казва тази книга — И преминаха първо при Бъдин, а после започнаха да заселват и Долната земя Охридска и цялата друга земя. А оттогава до времето, когато е написан този летопис има 870 години.“
Император Анастасий е царувал от 491 до 517 г. А Иван-Александър, е царувал наистина 870 години след Анастасий — точно както са записали някогашните български летописци и това показва, че всичко, което те са писали, наистина е станало, а не е измислено от тях. А ако вземем за начало победата в 499 г., отбелязана от византийските летописи, и отброим от нея 870 години, ще попаднем също във времето на Иван-Александър — 1369 г., което показва, че нашият летопис твърди същото, което са казали и самите византийци.
И понеже и византийците, и българите пишат, че по времето на Анастасий българската войска победоносно е минала през река Дунав, днес ние вече знаем кога българите за пръв път са дошли в тази земя. Това е станало още в 499 г., а след това и в 504 г., но тогава те се заселили не край Черно море, а там, където е днешна Македония — край град Охрид. За това събитие съобщават и прадедите на днешните унгарци. Само че те мислели, че българите били повикани от самия Анастасий да минат Дунава, както преди това ги повикал Зенон: „Великият български предводител Реан, с помощта и по съвета на император Анастасий и със съгласието на славяните, потеглил в 504 г. с войската си от изток на запад и завзел не само България, а и голяма част от Унгария заедно със Сирмиум на юг от Дунава.“ Но известно е, че точно по онова време Анастасий започнал да строи голяма стена между Черно и Мраморно море, за да пази Цариград от българите, а това показва, че той не само не е повикал българите, а вече сериозно се боял от тяхното идване. А славяните може би наистина са изразили съгласие да дойдат българите при Дунава, както пишат унгарските летописци. Защото точно тогава Византия твърде много притеснявала славянските племена отвъд Дунава и често воювала срещу тях.
Ако погледнем в най-стария български летопис, ще узнаем и как се е наричал оня велик владетел, който довел българите в Охридската земя. Това е бил българският кан Ирник, който се е родил според Именника 215 години преди идването на Аспарух — в 465 г. Арменците наричат този наш кан Еран, а унгарците — Реан, но нашият летопис показва, че неговото истинско име е Ирник, а не Еран или Реан.
След победата на Ирник имало още много славни български походи към Дунава. През 538 г. тук дошли с войска двама български царе, Булгар и Дрогон, и в сраженията с тях били заловени с ласо византийските командири Константиол, Годила и Акум. А през 557 г. дошъл от изток великият кан на кутригурите Заберган и достигнал до самия Цариград за страх и ужас на император Юстиниан. Нищо не можало да спре този невероятен воин — нито Дългата стена, която се простирала от Черно до Мраморно море, нито най-добрият пълководец на Юстиниан — прочутият Велизарий. И като видял, че българите-кутригури вече са пред стените на крепостта, Велизарий приложил хитрост: накарал византийските конници да вържат на опашките на конете си дълги метли, та като излязат пред Цариград да се вдигне зад тях голям облак прах като че ли идва някаква огромна и страшна армия. Хванал се Заберган на тази хитрост и се оттеглил от Цариград. Но лъжата скоро се разбрала и на следващата 558 г. през Дунава минала нова голяма войска от българи и славяни.
Оттогава нататък не само българите, но и славяните започнали все по-често да минават Дунава. Защото българските победи окуражили славяните и другите народи и им показали, че Византия не е така могъща, както изглежда.
За славяните старите летописци казват, че не били твърде опитни във военно отношение, „но били силни най-вече със своя брой“. Това твърде скоро показали и самите славяни. През 582 г. те изпратили към Дунава стохилядна войска, и тя задълго се настанила в полетата край Солун и Пловдив. „До ден днешен те живеят и спокойно пребивават в земите на ромеите, без грижа и страх — пише Йоан Ефески — Те пленяват ромейските войски и ги унищожават, станали са богати, имат злато и сребро, конски хергелета и много оръжие и се научиха да воюват по-добре, отколкото ромеите… Те — които не смееха да се покажат вън от гъстите гори и не знаеха по-рано какво е оръжие освен две-три къси копия.“ Славяните също като българите освободили старите племена, които заварили край Дунава, от тежките византийски данъци. Йоан Ефески пише, че те казвали на хората: „Излезте, сейте и жънете земята си! Ние ще намалим вашия данък наполовина.“ А старите народи — траки, илири и сармати, които те заварили тук, харесвали тези думи и не помагали на византийските войски.
Още в онези далечни времена българите и славяните се настанили трайно при по-старите народи — траки, илири и сармати — и започнали заедно с тях да изграждат нова по-справедлива държава на Балканския полуостров. Но византийците не можели да се примирят с това и непрестанно връхлитали освободените от българите и славяните територии. През 597 г. братът на византийския император Петър нападнал българите, които живеели край р. Янтра и антите в Добруджа, но българите го разбили, а антите се сражавали до последния човек и му причинили големи загуби. След това византийският пълководец Приск нападнал с голям флот българите, които живеели в Сингиндунум — днешният Белград, защото Византия не искала да остави тази голяма крепост в български ръце.
Дълго време българите и славяните живели в постоянни битки и войни с византийците и нито
