тръгнал на поход против царската заповед, а при тях да се наруши волята на царя било най-голямото престъпление. Ибн-Фадлан обаче помислил, че българите обесили синдиеца, защото бил по-умен от тях и пише в летописа си, че те не можели да търпят умните хора, а истината е, че злополучният търговец загинал, само защото погазил стария български закон никой да не нарушава заповедта на царя — дори да е най-умният на света и дори да е чужденец.
Най-много от всичко някогашните българи мразели хитруването и лъжата. Ибн-Фадлан разказва, че когато техният цар научил, че арабите са го излъгали и не му носят обещаните пари от халифа, той гордо им казал, че сега и да му дават пари, вече няма да ги вземе. „В името на своята вяра — рекъл той — аз вече никога няма да приема пари от вас и така ще бъде, докато при мен не дойде човек, който да е искрен в думите и да мога да вярвам в него.“
С това царят показал, че за него като българин най-гнусното на този свят е словоблудството. „А той беше едър и величествен човек — пише за него Ибн-Фадлан — и гласът му кънтеше като че ли излиза от дълбок кладенец.“
Ако някой разбойник в онази далечна страна се опитвал да излъже и за свое оправдание твърдял, че е убил или измамил някого, без да иска, за него българите имали специално наказание. За такъв човек правят специален сандък от дървото ха-данк и го заковават вътре с три питки хляб и съд с вода. После поставят три парчета дърво, приличащи на камилски седла, слагат сандъка между тях и казват. „Ние го оставяме между небето и земята — нека Бог да го съди.“ — пише Ибн-Фадлан. И оттам нататък престъпникът или трябвало да признае сам своята вина и да започне да вика силно от дървото, или да издържи дълго на хляб и вода и от това да се разбере, че е невинен.
При тези строги, но справедливи българи за мошениците и подлеците нямало никакъв живот, но за работливите ръце имало много начини да се замогнат. Едни се трудели в полето, други събирали в гората мед и диви плодове, а някои ставали търговци и керванджии и ходели със стока далеч по света.
Арабският пътешественик Ибн-Батута разказва, че някога българите ходели далеч на север, където може да се стигне само с кучешки шейни и оттам се връщали с безброй кожи от златка и самур. Затова тяхната столица се славела като един от най-хубавите градове на земята. Руснаците го наричали Велики Болгар, а арабските поети — Булгар — и се надпреварвали кой по-хубави стихове ще напише за него.
„Ти си захар от Индия, ти си мед от Булгар“ — се пеело в една прочута някогашна песен. „На Булгар приличат твоите очи“ — се казвало в друга още песен. Носели се и легенди, че в Булгар живее някакъв тайнствен народ от чутовни великани, и дори Ибн-Фадлан казва, че видял двама такива великани — брат и сестра, а братът бил толкова едър, че когато тръгвал с българската войска, слагал ризницата си в дълга волска кола, а шлемът му бил голям колкото най-големия казан.
Но истината несъмнено е, че българите побеждавали не защото били великани, а защото във войската на волжките българи царял необикновен ред. Ибн-Фадлан разказва, че никой там нямал право да снеме от кръста си своя боен колан, каквито и причини да имало за това. И ако някой по време на поход свалял своя колан, наказанието било смърт — такъв бил обичаят на волжките българи. Затова българите били винаги готови за бой и никой не можел да ги изненада.
Когато тези далечни българи написали своята първа история, те сложили най-отпред следните думи: „Името българин значи мъдър, знаещ човек“. Това видял със своите собствени очи арабският пътешественик Ал-Гарнати, който в 1135 г. ходил край Волга и прочел тази най-стара тамошна книга.
Никой не знае защо онези българи казвали така, но някои пътешественици пишат, че те много обичали умните поговорки и трудните гатанки. Веднъж на един техен пир царят задал на гостите си следната гатанка: кое е това животно, което сутрин-ходи на четири крака, през деня на — два, а вечер — на три. Отговорът бил: човекът. Защото в утрото на живота той ходи на четири крака, когато порасне — на два, а когато остарее — на три, тъй като прибавя към двата си крака и бастун. Но никой не можал да отговори на гатанката. Друг път царят запитал: коя къща има две бели врати и една черна. Отговорът бил — животът, защото първо човек минава през светлата врата на раждането, след това през светлата врата на сватбата, а най-накрая — през черната врата на смъртта. Такива били мъдростите на волжките българи.
Но най-голямата им мъдрост била, че още, когато отишли край Волга, успели да съберат около себе си всички тамошни народи, защото царували не със сила, а с ум. Ибн-Фадлан разказва, че когато той отишъл в Булгар, редом с царя на волжките българи стояли четирима други царе. Това били водачите на побратимите на волжките българи — народите берсула, есегел, суваз и вису, и когато българите се обединили с тях, Волжка България станала твърде голямо царство.
„Хиляда фарсаха е дълъг Булгар, а земята на йонийците (Византия — Бел. авт.) също е хиляда фарсаха“ — писал един арабски пътешественик. А от това излиза, че още през X век българското царство край Волга било голямо колкото Византийската империя.
По времето, когато Ибн-Фадлан ходил при волжките българи, техните земи започвали от една река, която той нарича Джеремшан, а царят им станувал край три езера, които се наричали Халджа — недалеч от брега на Волга. Тези имена имат интересна и дълга история, защото в най-старата българска земя Балхара и днес една река се нарича Зеравшан, и пак там, при стария български град Балх, езерата и заливите се наричат „халича“.
Другите най-известни реки на Волжка България били Баянах и Кама и едната от тях носи име подобно на големия Кубратов син — Бат Баян, а другата прилича по име на нашата река Камчия, чието първо българско име вероятно е било Кам-чай, или Кама-чай, и е съдържало старинната източна дума „чай“ — река, която се среща и в названието на Булгар-чай при Кавказ.
Всички най-известни реки на волжките българи носят старинни български имена, които се откриват и в другите български държави. А когато древното хазарско царство на юг от българите рухнало, българите разширили своите владения далеч на юг — чак до днешния град Астрахан на брега на Каспийско море и тогава тяхната държава наистина станала голяма колкото Византия.
Трудно можел някой да си помисли, че това голямо царство ще загине и ще изчезне както изчезнали двете предишни Българин. Но в историята големите беди идват винаги неочаквано. Защото в нея се плоди не само доброто, но и злото.
3.2. Поредният удар на историята
Нека следваме разказа на последния волжки цар Барадж.
Когато онези българи се преселили някога на север, те искали само едно — да бъдат по-далеч от своите люти врагове — хазарите, за да живеят спокойно и свободно. Всяка година те празнували като най-голям празник деня на новото слънце — 22 декември — и го молели да прати мир и радост на тяхната земя. Този празник волжките българи наричали МАР ДУКАН, защото и в техния език, като в далечната Балхара, думата МАР значела слънчев зной, мараня и на този ден те молели деня да нарасне и слънцето по-силно да огрее.
Но мирът не идвал в българската земя, колкото и силни да били българските молитви. Хазарите — старите български врагове — продължили да нападат от юг, но българите не се предавали и отбивали техните войски. И след много люти и напразни битки хазарите се озлобили толкова силно, че отвлекли с хитрост децата на българския цар Алмус и ги направили насила хазари. Ето какво пише за това Ибн- Фадлан:
„Синът на царя на българите е отвлечен като пленник от царя на хазарите. А това станало така. До царя на хазарите дошла вест за красотата на дъщерята на българския цар и той изпратил сватове, но баща й му отказал. Тогава той изпратил войска и я взел със сила, и така тя умряла при него. След това хазаринът поискал и втората му дъщеря, а Алмус побързал да я ожени за княза на племето Аскал, защото се боял, че хазаринът и нея ще отвлече насила. И накрая накарал секретаря си да напише писмо до халифа и да го помоли да му построи крепост, понеже се боял от хазарския цар“.
Така пише Ибн-Фадлан, но по-вероятно е Алмус да е постъпил така не толкова от страх, колкото от смъртна омраза срещу хазарина. Защото кой баща няма да се разгневи, ако похитят двете му деца и посегнат и за третото. В своята жажда за мъст Алмус решил да повика на помощ арабите, които били най-
