„Кой е там?“ — попитал. „Ако не е някой ангел или дяволът, значи е Хен-дел!“ Когато открил, че свири наистина великият музикант, бил още по-смаян. „Как успявате? — възкликнал той. — Вие постигате невъзможното: само с десет пръста никой на земята не би изовирил същите пасажи; две човешки ръце не могат да се справят с всички клавиши и клапи!“ „Известно ми е — отвърнал невъзмутимо Хендел. — По тези причини бях принуден да удрям понякога клавишите и с върха на носа си.“ Гръм и мълнии! Само си представи как е зяпнал старият органист!
— Какво казваш? — стресна се Йакоп, когато оживеният глас на Петър спря да звучи.
— Не ме ли чуваш, обеснико? — възмутено попита Петър.
— Чувам те. Не, по-точно, отначало слушах … сега вече те чувам, обаче ми се струва, че както си вървяхме, бях задрямал — започна да фъфли Йакоп с толкова скръбен и смутен израз на лицето, че Петър не успя да сдържи смеха си.
ГЛАВА XVII
ЧЕТИРИГЛАВИЯТ ЧОВЕК
След като напуснаха църквата, момчетата се спряха на близкото пазарище, за да разгледат бронзовата статуя на Лоуренс-Йансон Костър, когото холандците смятат за откривател на книгопечатането. Това се оспорва от хората, отдаващи почит за същото на Йохан Гутенберг39, родом от Майнц. Много хора твърдят, че Фауст, слуга на Костър, откраднал на Коледа дървените матрици от господаря си, докато той бил на църква, и забягнал с плячката и с тайната на изобретението в Майнц. Костър е роден в Харлем, затова холандците естествено държат да осигурят на знаменития си съгражданин честта на откривателството. И харлемчани наистина са запазили първата отпечатана от него книга в сребърна кутия, увита в коприна, и я показват много внимателно като най-скъпоценна реликва. Казват, че на Костър му хрумнала идеята за печатане, когато изрязал името си върху кора от дърво и след това притискал хартия върху буквите.
Разбира се, Ламберт и английският му приятел обсъдиха това подробно. Те разгорещено спориха и за едно друго изобретение. Ламберт заяви, че честта съветът да получи микроскопа и телескопа трябва да се подели между Метйюс и йансън, и двамата — холандци, докато Бен не по-малко упорито настояваше, че английският монах от XIII век Роджър Бейкън е описал всичко това, господине, с подробни обяснения и за микроскопите, и за телескопите много преди тия приятели да са били родени.
В едно обаче двамата бяха единодушни: че изкуството да се суши и маринова херинга е откритие на холандеца Вилхелм Беклес и че страната с пълно право го почита като благодетел на нацията, защото до голяма степен дължи богатството си и славата си на търговията с херинга.
— Изумително е — каза Бен — какви невероятни количества има от тази риба. Не зная как е у вас, но край английския бряг близо до Ярмът се явяват херингови пасажи, дълбоки шест-седем стъпки.
— Невероятно е, наистина — каза Ламберт, — но нали знаеш, че думата херинга произлиза от немската дума „хеер“, означаваща „армия“, защото тези риби винаги се движат на големи пасажи.
Малко по-късно, когато минаваха край една обу-щарница, Бен възкликна:
— Ей! Ламберт, на тази обущарска фирма е изписано името на един от най-великите ви съотечественици — Бурхавъ. Само да беше Херман Бурхавъ, а не Хендрик, щеше да съвпадне напълно.
Ламберт замислено смръщи вежди и отговори:
— Бурхавъ, Бурхавъ … Името ми звучи съвсем познато. Спомням си още, че е роден през 1668 година, но другото, както обикновено, съм забравил. Нали разбираш — има толкова много известни холандци, че човек не може да запомни всеки. Какъв е той? Да не е бил двуглав? Или е бил от ония велики родени мореплаватели като Марко Поло40?
— Четириглав е бил — отговори шеговито Бен, — защото е велик лекар, естественик, ботаник и химик. Главата ми е пълна с данни за него, понеже преди няколко седмици прочетох биографията му.
— Поизпразни я малко тогава — каза Ламберт. — Само да побързаме, за да не изгубим останалите.
— Този доктор Бурхавъ — започна Бен, като ускори крачка, без да изпуска от очи всичко, което ставаше по оживената улица — е бил голям анспев-кър.
— Голям какво? — изрева Ламберт.
— Ох, моля за извинение. Мислех си за оня човек с накривената шапка. Нали той е анспевкър?
— Да. Ако имаш пред вид него, той е анспрекър. Та какво станало с четириглавия ти приятел?
— Исках да кажа, че шестнадесетгодишен, докторът останал сирак без пукната пара, без образование и без приятели.
— Весело започва! — обади се Ламберт.
— Не ме прекъсвай. На шестнадесет години останал сирак, съвсем сам и беден, но толкова упорит, трудолюбив и твърдо решен да натрупа знания, че си проправил път и след време станал един от най- учените хора в Европа. Всички … но какво е това?
— Къде? Какво имаш пред вид?
— Ей онзи лист на отсрещната врата. Не виждаш ли? Двама-трима души го четат. Откакто съм тук, видях няколко такива листа.
— А, това ли? Здравна обява. Някой от къщата е болен и за да предотврати непрекъснатото чукане по вратата, семейството описва състоянието на болния върху такъв лист и го окачва на вратата — за сведение на приятелите. Много разумен обичай, смятам. Не виждам нищо чудно в него. Продължавай, ако обичаш. Стигна до „всички …“ и се отплесна.
— Исках да кажа — започна Бен, — че всички … че всички … ама че смешно се обличат хората тук! Погледни само тези мъже и жени с островърхите шапки или тази жена пред нас със сламената шапчица, прилична на черпак — като че ли завършва с дълга дръжка. Виждал ли си нещо по-смешно от тях? Ами огромните й дървени обувки! Красавица, няма що!
— О, това са просто селяни от глухата провинция — каза Ламберт нетърпеливо. — Или остави на мира стария Бурхавъ, или си дръж очите затворени.
Бен се разсмя.
— Исках да кажа, че всички знатни хора по онова време търсели великия професор. Дори Петър Велики, който пристигнал в Холандия от Русия, за да се учи на корабостроене, редовно посещавал лекциите му. Бурхавъ вече бил професор по медицина, химия и ботаника в Лейдънския университет. От лекарската практика забогатял много, но обичал да казва, че най-добрите пациенти за него са бедните, защото господ ще им плаща сметките. В цяла Европа го обичали и уважавали. Накратко казано, станал толкова известен, че един китайски мандарин адресирал писмо до него така: „До знаменития Бурхавъ, лекар, Европа“ и писмото стигнало без всякакви затруднения.
— Виж ти! Това наричам аз прочута личност. Я, момчетата са спрели. Е, капитане ван Холп, какво ще заповядате?
— Предлагаме да продължим — каза ван Холп. — По това време на годината няма какво да се види в Бос. Бос, Бенджамин, е прекрасна гора, огромен парк с внушителни дървета, закриляни от закона — разбираш ли?
— Йа — кимна Бен и капитанът продължи.
— Освен ако не искате да посетим Природонаучния музей… Иначе можем да вървим отново по големия канал. Ако имахме повече време, нямаше да е зле Бенджамин да се изкачи по Синята стълба.
— По каква синя стълба, Ламберт? — попита Бен.
— Така се нарича най-високата част от Дюните. Оттам се разкрива великолепна гледка към океана, пък и ще имаш възможност да видиш колко хубави са дюните. Човек не вярва на очите си, че тези удивителни пясъчни хълмове са натрупани от вятъра. Но за да стигнем там, трябва да минем през Блумъндал — едно не особено красиво село, пък и на доста път оттук. Ти как смяташ?
— Готов съм на всичко. Ако зависеше от мене, щях да се насоча право към Лейдън, но да вървим където каже капитанът. Нали, Йакоп?
— Йа, тофа е топре — каза на английски Йакоп, който явно предпочиташе отново да си подремне, вместо да изкачва Синята стълба.
Капитанът поддържаше предложението за Лейдън.
— На четири дълги мили оттук е — цели шестнадесет английски мили, Бенджамин. Ако искаме да
