— Сега ти, Хенри — и учителят кимна на следващия малък четец.
„Внезапно момчето разтревожено се огледало. Не било забелязало, че слънцето е започнало да залязва — едва сега видяло, че дългата му сянка е изчезнала. Смрачавало се, а още било далече от къщи в безлюдната долина, където дори сините цветя изглеждали сиви. Ускорило крачка и сърцето му затупкало, когато си припомнило какви истории било чувало за деца, заблудили се в глухата гора. Тъкмо се канело да удари на бяг, и го стреснал звукът на процеждаща се вода. Откъде идел? Огледало се и видяло в дигата дупчица, през която те-чала слаба струя. Няма дете в Холандия, което да не трепне при мисълта: «Дигата се е пропукала!» Момчето веднага съзряло опастността. Ако водата продължи да се процежда през малката дупчица, скоро ще я разшири и може да предизвика ужасно наводнение.
Като светкавица проблеснала мисълта какво да направи. Хвърлило цветята и се изкачило по хълма, докато стигнало дупката. Преди да осъзнае какво върши, пъхнало кутрето си в отвора. Водата спряла! «Е — помислило си то с момчешка гордост, — сега разгневените води ще бъдат удържани. Докато аз съм тук, Харлем няма да потъне!»
Отначало всичко вървяло добре, но нощта бързо се спуснала и въздухът натежал от хлад и влага. Малкият герой започнал да трепери от студ и ужас. Завикал високо, закрещял: «Ей, хора, хора!» — но никой не идвал. Студът се засилвал. Отмалялото му кутре започнало да изтръпва, болката пропълзяла по ръката му и скоро обхванала цялото му тяло. Отново извикал: «Няма ли хора наоколо? Мамо, мамо!» Уви. Милата му майка вече била заключила благоразумно вратата с твърдото намерение да му се скара на сутринта, загдето е останал да преспи при стария Йансен без разрешение. Момчето се опитало да изсвири с уста — надявало се, ако някое момче скита наоколо, да обърне внимание на сигнала му, но зъбите му така тракали, че не излизал звук. Тогава се обърнало за помощ към небето и в отговор взело свято решение: «Ще остана тук до сутринта!»“
— А сега ти, Джени Добс — каза учителят. Очите на Джени бяха просълзени, но тя пое дълбоко въздух и продължи:
„Среднощната луна осветила малката самотна фигура, приседнала на един камък по средата на дигата. Момчето било склонило глава, но не спяло. От време на време едва повдигало едната си ръка и с безпокойство разтривало другата, която сякаш била сраснала с дигата. Често обръщало побледнялото си, обляно в сълзи лице, когато чуело или му се сторело, че чува шум.
Можем ли да си представим всички страдания на това дълго и страшно бодърствуване — какви съмнения са го мъчили, какви детски страхове е изпитвало, когато е мислело за топлото си легло у дома, за братята и сестрите си, а после се взирало в студената, мрачна нощ! Ако издърпа пръстчето си, разгневените води може да се разгневят още повече, да се втурнат и да не спрат, докато не се изсипят върху града. Не, трябва да удържи до разсъмване — ако остане живо. Не било много сигурно, че няма да умре преди това. Какво бучало в ушите му? Какво се забивало и пробождало като нож тялото му от глава до пети? Вече не знаело дали ще може да отдръпне пръста си дори ако поиска.
Призори един свещеник се завръщал след прекараната до леглото на болен енориаш нощ. Както вървял по дигата, му се сторило, че дочува стена-ния. Навел се и видял долу встрани едно дете, което направо се гърчело от болка.
— За бога, дете! — възкликнал той. — Какво правиш тука?
— Задържам водата да не изтича — простичко отвърнал малкият герой. — Повикайте бързо хора!
Не е нужно да казваме, че хората пристигнали веднага и че…“
— Джени Добс — каза недоволно учителят, — ако не можеш да овладееш чувствата си и да четеш разбираемо, ще почакаме, докато се съвземеш.
— Да, господине — стресна се Джени. Странно съвпадение е, че точно в този миг отвъд морето Бен казваше на Ламберт:
— Славно момче! Често са ми попадали разкази за този случай, но досега не знаех, че всичко това е истина.
— Разбира се, че е истина — каза обидено Ламберт. — Разказах ти историята така, както съм я чувал от майка си преди години. Няма дете в Холандия, което да не я знае. Ти, Бен, може да си на друго мнение, но това малко момче въплъщава духа на цялата страна. Нищо никъде не може да се пропука — било то в политиката, достойнството или безопастността на народа, защото милиони ръце са готови да запушат пукнатината на всяка цена.
— Брей! — извика Бен. — Големи думи!
— Обаче верни — каза тихо Ламберт с такава гордост, че Бен благоразумно реши да не коментира повече.
ГЛАВА XIX
НА КАНАЛА
Сезонът на кънките беше започнал необикновено рано — нашите момчета съвсем не бяха единствените хора на леда. Следобедът беше толкова хубав, че мъже, жени и деца от близо и далече се бяха стекли на големия канал, за да се повеселят. Без съмнение свети Никлас не беше забравил любимото им развлечение: навсякъде се виждаха нови лъскави кънки. Цели семейства се носеха по пътя за Харлем, Лейдън или близките села. Ледът сякаш беше оживял. На Бен му направи впечатление изправената стойка на жените, лекотата на движенията им и живописното разнообразие на дрехите. Последна мода, направо от Париж, минаше покрай загубили цвета си, проядени от молци одежди, обличали две поколения; над луничави лица, грейнали в празнична усмивка, бяха накривени шапчици като кофи за въглища; разперените краища на колосани муселинени шапки плющяха по бузите, поруменели от здраве и задоволство; кожи обгръщаха белоснежни шии; скромни дрехи се развяваха край лица, зачервени от пързалянето. Накратко казано, сякаш цялата странна и смешна смесица от облекло и човешка плът, каквато съществуваше в Холандия, се беше струпала, за да оживи сцената.
Имаше изискани дами от Лейдън, рибарски жени от крайбрежните села, продавачки на сирене от Хоуда, надменни стопанки от красивите имения край Харлемър Мер43. Много от кънкьорите бяха с посивели коси; имаше сбръчкани старици с кошници на главите; дундести току- що проходили деца, уловили се за полите на майките си. Някои жени си носеха бебетата привързани с ярки шалове на гърбовете. Красиви и грациозни, те прелитаха като стрела или преминаваха плавно, кимваха сегиз-тогиз на познатите си или чуруликаха ласкаво нежни думи на увитите си дечица.
Момчетата и момичетата играеха на гоненица и се криеха зад теглените от един кон шейни, натоварени догоре с торф или дърва, които следваха внимателно пътя си, определен с надписа „движението — разрешено“. Минаваха красиви като кралици жени и забавлението придаваше блясък на кротките им очи. Понякога бързо като светкавица профучаваше върволица млади мъже, всеки уловил палтото на предния. Друг път ледът проскърцваше под стола-шейна на някоя огромна възрастна благородница или съпруга на богат кмет, която със силно почервенелия си нос и пронизващ поглед приличаше на плашило, направено от Баба Зима да пази леда по пързалките й. Столовете-шейни се огъват под тежестта на мангали и възглавнички, пък и на старите дами. Закрепен на лъскави плъзгачи, столът се влачи по леда, тикан от някой много заспал слуга, който, погълнат от задачата си, не гледа нито вдясно, нито вляво, затова пък господарката му хвърля мрачни погледи към кресливите уличници, които неизменно й служат за телохранители.
А мъжете сякаш бяха въплъщение на спокойното удоволствие. Някои бяха в обикновени градски дрехи, мнозина обаче имаха странен вид: с къси вълнени палта и широки панталони с големи сребърни закопчалки. На Бен те изглеждаха като момченца, по чудо превърнати внезапно в мъже и принудени да сложат одежди, които изумените им майки прибързано са поправяли. Бен забеляза също, че почти всички минаващи мъже имаха лули, които съскаха и пушеха като локомотиви. Лулите бяха най-различни на вид: от прости глинени до най-скъпи лули от морска пяна със сребърни и златни инкрустации. Някои бяха украсени с причудливи и фантастични фигури на птици, цветя, глави, бръмбари и какво ли не, други като че ли бяха направени от „холандска лула“ — дървото, което расте в американските гори, някои бяха червени, други — съвсем снежнобели. Най-изискани обаче бяха тези, чийто цвят преминаваше в опушено тъмнокафяво. Колкото по- плътно и наситено ставаше кафявото, толкова по-ценена беше лулата, защото доказваше, че собственикът й усърдно я опушва, както подобава на един истински мъж. Коя лула няма да се гордее, щом за нея се прави такава жертва?
