каже:
— Вътре имаше още нещо, но младият господин го извади, преди да ми даде часовника. Видях как го целуна и го прибра.
— Това е бил портретът на майка му — простена докторът. — Умря, когато той беше на десет години. Слава богу, момчето не я е забравило. И двамата да са мъртви? Не е възможно! — извика той и скочи. — Момчето ми е живо. Сега ще чуете историята му. Лоуренс работеше като мой помощник. По невнимание предписал погрешно лекарство на един от пациентите ми — смъртоносна отрова, — но пациентът ми не го беше взел, защото открих грешката навреме. Същия ден човекът умря. Аз бях задържан от други тежки случаи до следващата вечер, а когато се завърнах, момчето ми беше изчезнало. Клетият Лоуренс! — избухна неудържимо в ридания докторът. — През всичките тези години да не получи вест от мене. Молбата му не е била предадена. О, през какви ли страдания е минал!
Госпожа Бринкър се осмели да заговори — по-добре така, отколкото да гледа как добрият господин плаче.
— Цяло щастие е да знаем, че младият господин е бил невинен. Толкова е бил притеснен! И ти е казал, Раф, че е извършил престъпление, подобно на убийство. А е искал да каже, че е предписал погрешно лечение. Какво ти престъпление! Че и нашата Гретел може да сбърка така! Сигурно клетият млад господин е чул, че човекът е умрял и тогава е избягал, мънер. Нали ти беше казал, Раф, че никога няма да се завърне в Холандия, освен ако… — тя се поколеба — ах, ваша милост, десет нерадостни години са дълго време да чакаш вест…
— Стига, вроу! — рязко я прекъсна Раф.
— Да чакаш вест… — простена докторът. — А аз, глупакът, си стоях на инат в къщи и мислех, че ме е изоставил. И през ум не ми е минавало, Бринкър, че момчето не е открило грешката си. Мислех, че е приумица на младостта му, че е заминал от неблагодарност, заради любов или за някакво приключение. Клетият, клетият Лоуренс!
— Но сега разбрахте всичко — прошепна Ханс. — Знаете, че не е извършил престъпление, че е обичал вас и покойната си майка. Ще го открием. Отново ще го видите, скъпи мънер!
— Господ да те поживи — каза доктор Букман, като хвана момчето за ръка. — Дано бъде както казваш. Ще се помъча … ще се помъча… Бринкър, ако си спомните макар и съвсем дребно нещо за него, нали веднага ще ми известите?
— Разбира се! — извикаха всички освен Ханс, чието мълчаливо обещание щеше да бъде достатъчно за доктора — дори ако другите не бяха проговорили.
— Очите на вашето момче — каза докторът, като се обърна към госпожа Бринкър — много приличат на очите на моя син. Първия път, когато го срещнах, ми се стори, че ме гледа самият Лоуренс.
— Ах, господине — отговори гордо майката. — Забелязах, че сте много привързан към детето.
Известно време докторът потъна в размисъл. После се сепна и каза с променен глас:
— Извинете ме, Раф Бринкър, за тези вълнения. Не се безпокойте за мене. Напускам вашия дом днес толкова щастлив, колкото не съм бил от години. Мога ли да взема часовника?
— Разбира се, господине. Това бе желанието на сина ви.
— Така, така — отговори докторът, като разглеждаше съкровището си странно намръщен, защото лицето му не можеше да промени лошите си навици само за час. — Е, трябва вече да вървя. Пациентът ми няма нужда от лекарства — само от спокойствие и радост, а у вас те са достатъчно. Господ да ви поживи, мили приятели! Навеки съм ви благодарен.
— Господ да поживи и вас, мънер, и дано скоро намерите скъпия ви млад господин — каза пламенно госпожа Бринкър, след като бързо избърса очи с крайчеца на престилката си.
Раф от сърце каза „Амин!“, а Гретел гледаше доктора толкова жалостиво и развълнувано, че той я погали по главата, когато излизаше от къщата. Ханс също излезе.
— Когато решите да ме потърсите, господине, аз съм на услугите ви.
— Добре, момче — отговори доктор Букман необикновено ласкаво. — Предай на вашите да не разказват за случилото се. Същевременно, Ханс, когато си край баща си, наблюдавай настроението му. Ти имаш усет. Възможно е съвсем неочаквано да ни каже още нещо.
— Разчитайте на мене, мънер.
— Довиждане, момчето ми — извика докторът, като скочи в представителната карета.
„Виж ти — помисли си Ханс, докато каретата отминаваше, — у доктора имало повече живот, отколкото си мислех.“
ГЛАВА XLIV
НАДБЯГВАНЕТО
Най-после настъпи двадесети декември и донесе със себе си истинската зима. Цялата равнина беше огряна от топло слънце. То опита силите си върху езерото, канала и реката, но ледът само проблясваше упорито, без да дава признаци за стопяване. Дори ветропоказателите бяха замрели, за да наблюдават гледката. Поради това вятърните мелници имаха почивен ден. Почти цялата изминала седмица се бяха въртели чевръсто — а сега, останали без дъх, лениво се поклащаха в бистрия, неподвижен въздух. Няма мелница, която да работи, ако ветропоказателите мързелуват.
Този ден хората не мелеха, не стриваха, не пресяваха. Това бе добре дошло за мелничарите от околностите на Брук. Доста преди пладне те решиха „да свият платната“ и да отидат на надбягването. Всички щяха да бъдат там — по северната страна на замръзналата Ей вече се бяха разположили нетърпеливи зрители — новината за голямото състезание беше обходила околността. Празнично облечени мъже, жени и деца се трупаха на определеното място. Някои бяха с кожени палта, с дебели пелерини и шалове; други — допитали се до усета си, а не до календара, бяха облечени така, както през-октомври.
За надбягването бяха избрали безупречно равна ледена повърхност недалече от Амстердам, на големия ръкав на Зюдерзее — който холандците бяха нарекли (както може да се предполага) Ей — „окото“. Пристигаха граждани на големи тълпи. Случайните посетители също бяха намерили, че това е удобен случай да видят нещо интересно. Много селяни от север разумно бяха избрали двадесети декември за ден, когато да направят следващите си покупки в града. Сякаш всички — стари и млади, — които имаха на разположение средство за придвижване, бързаха за там на колела, кънки или просто на здравите си крака.
Пристигаха с карети знатни господа, облечени като французи, току-що излезли по парижките булеварди; малки питомци от амстердамеките сиропиталища; момичета от католическия дом за сираци — облечени в траурно-черни рокли, с бели ленти в косите; момчета от градския приют за душевно болни, с черни панталони и къси палячовски палта.82 Имаше старомодно облечени мъже — с накривени шапки и кадифени панталони до колената; старомодно облечени дами в колосани, издути поли и корсажи от бляскав брокат. Придружаваха ги слуги, понесли грейки за крака и пелерини. Имаше селяни, облечени във всевъзможни холандски носии; свенливи момци в дрехи с медни закопчалки; простодушни селски моми, прибрали лененорусите си коси под сърмени кърпи; жени с дълги тесни престилки, твърди от бродериите по тях; други — по челата с къси къдрици, завити като тирбушони; жени с бръснати глави и плътно прилепнали шапчици; жени с раира-ни поли и шаячни шапки. Мъже с дрехи от кожа, от домоткани платове, от кадифе или от сукно; граждани в типично европейско облекло и граждани с къси жакети, широки панталони и островърхи шапки.
Имаше и красиви фризландски девойки с дървени обувки и поли от груб плат, на главите с венци от чисто злато, завършващи на слепоочията със златни розетки, украсени със стогодишни дантели. Някои носеха златни гердани, медальони и обеци. Голяма част се беше задоволила с позлатени или даже с пиринчени накити, но не бяха рядкост фризландките, украсили венците си с цялото семейно съкровище. В този ден не една селска девойка носеше на главата си злато, равняващо се на две хиляди гулдена.
Тук-таме из тълпата се виждаха селяни от остров Маркен, обути в кломпени, с черни чорапи и възможно най-широките панталони; както и жени от Маркен — с къси сини поли и черни жакети, с весели бродерии на гърдите. Те носеха червени наръкавници, бели престилки и шапчици като епископски митри върху златистите коси.
Видът на децата често беше така необичаен и странен, както и на възрастните. Накратко, една трета от тълпата като че ли беше направо слязла от платната на някой холандски музей.
