Сякаш имаше поне по един представител от всеки холандски град: водоносачи от Утрехт, сиренари от Хоуда, грънчари от Делфт, ракиджии от Схкдам, шлифовачи на диаманти от Амстердам, търговци от Ротердам, продавачи на сушена херинга и дори двама сънливи пастири от Тесел.83 Всеки мъж си имаше лула и пунгия. Някои, може да се каже, носеха „пълната екипировка на пушача“: лула, тютюн, шило за почистване, сребърна мрежичка да покриват огнището на лулата и кутия силен серен кибрит.
Не забравяйте, че са редки случаите, в които истинският холандец е без лулата си. Може да стане така, че за миг да престане да диша, но ако забрави за лулата си, значи е на смъртно легло. Но тук нямаше такива тежки случаи. Отвсякъде се носеха кълба дим. Колкото по-фантастични форми имаше кълбото, толкова по-кротък и сериозен беше пушачът.
Погледнете онези момчета и момичета на кокилите! Добро хрумване. Така виждат над главите и на най-високите. Необичайно е да гледаш тези малки фигури във въздуха, понесени от невидими нозе. Изражението на топчестите им лица е толкова решително, че не е чудно, дето старите господа с болни крака нервничат, примигват и треперят, когато малките дългокраки чудовища минават край тях.
В някои книги ще прочетете, че холандците са тихи хора — наистина обикновено са такива, но ослушайте се: чували ли сте някога подобен грохот? Създаден все от човешки гласове — всъщност, и конете помагат малко, и цигулките жалостиво скърцат (колко ли ги боли, когато ги настройват!) — но главното множество звуци идват от огромния vox humana, който принадлежи на тълпата.
Едно чудато малко джудже с тежка кошница, което непрекъснато снове сред хората, също доста помага. Над всички други шумове се чува пронизителният му вик: „Лули и тютюн!“
Друго момче — негов брат, — по-голямо на ръст, но явно по-малко на години, продава понички и бонбони. То призовава всички хубави деца, от близо и далече, да дойдат бързо, преди сладкишите да са свършили.
Вие познавате доста от присъствуващите зрители. Горе в онзи павилион, издигнат на края на леда, се намират някои хора, които сте виждали съвсем скоро. В центъра е мадам ван Хлек. Спомняте си, че тя има рожден ден, затова заема почетно място. Там е и мънер ван Хлек — лулата му от морска пяна не е сраснала с устните му, само така изглежда. Там са дядото и бабата, които срещнахте на празника на свети Никлас. При тях са и всички деца. Времето е толкова меко, че са довели дори бебето. Клетото малко същество е увито почти като египетска мумия, но радостно гука, а когато свири оркестърът, в такт весело сгъва и разгъва ръцете си, на които има ръкавички.
Дядото — с лула, очила и кожен калпак, представлява прекрасна гледка с бебето на колене. Застанала високо върху покритата с навес платформа, групата наблюдава всичко наоколо. Не е за чудене, че дамите гледат с доволство гладкия като стъкло лед: когато си опрял крака не на скамейка, а на грейка, можеш да се чувствуваш удобно дори ако седиш до Северния полюс.
С тях има един господин, който по нещо прилича на свети Никлас — какъвто го видяха децата от семейство вая Хлек на пети декември. Но светията имаше дълга бяла брада, а това лице е гладко като ябълка. Негово светейшество беше по-закръглен (между нас казано, беше си сложил и два напръстника в устата), а бузите на този господин без съмнение не бяха издути. Значи, не беше свети Никлас. Недалече, в съседния павилион, седяха ван Холпови със сина си и семейството на дъщеря си от Хага. Сестрата на Петър не е човек, който забравя обещанията си. Донесла е букети от изключителни парникови цветя, предназначени за победителите.
Тези павилиони, както и другите край тях, бяха издигнати същата сутрин. Онзи, във формата на полукръг, където се намира семейството на ван Корбес, е много красив и доказва, че холандците са големи майстори на шатрите, но на мене ми харесва най-много павилионът на ван Хлекови — централният — на червени и бели ивици, окичен с вечнозелени клонки.
В павилиона със сините знамена са се разположили музикантите. Приличните на пагоди къщички, украсени с миди и разноцветни ленти, са трибуните на съдиите, а онези колони и стълбове за знамената върху леда бележат границите на пистите. Двете бели колони, обвити със зеленина, чиито върхове са свързани с дългото, развяващо се парче плат, са отправната точка. Онези стълбове на половин миля от тях са поставени в краищата на граничната линия, която е прорязана толкова дълбоко в леда, че кънкьорите да я различават, но без да им пречи, когато завиват обратно към старта.
Въздухът е толкова бистър, че колоните и стълбовете не изглеждат на такова голямо разстояние, на каквото са. Разбира се, трибуните на съдиите са малко по-близо до тях от другите.
Половия миля на леда — ако времето е като сега — в крайна сметка е малко разстояние, особено когато е оградено от живата стена на зрителите.
Музиката засвири. Мелодията сякаш се радваше, че се лее на воля. Цигулките бяха забравили за мъченията си, всичко звучеше хармонично. Ако не гледаш към синята шатра, ти се струва, че музиката се разнася от слънчевата светлина — толкова е безкрайна и радостна. Едва когато съзреш сериозните лица на музикантите, осъзнаваш истината.
А къде са кънкьорите? Всички са се събрали край белите колони. Представляват красива гледка.
Четиридесет момчета и момичета в живописни дрехи се носят бързо като електрически ток насам-натам или минават по двама, по трима; поздравяват се, бъбрят и си шепнат до забрава — така ликува младостта.
Няколко по-предпазливи благоразумно затягат каишките си, друга застават на един крак, лицата им са зачервени и разтревожени; внезапно слагат съмнителната кънка напряко на коляното си, разклащат я за проверка и отново се втурват напред, Всички до един са завладени от духа на движението. Не могат да стоят на едно място. Кънките са станали неделима част от тях и като че ли всеки кънкьор е омагьосан.
Холандия наистина е страната на кънкьорите. Къде другаде почти всяко момче и момиче може да прави върху леда такива чудеса, които биха събрали цяла тълпа, ако ставаха в някой парк? Погледнете Бен. Досега не го бях забелязала. Той направо изумява местните жители — а това не се случва често в Нидерландия. Пази си силите, Бен, скоро ще ти потрябват. Ето, и други момчета се опитват. Вече надминават Бен. Навсякъде скачат, летят във въздуха, въртят се — като че са от каучук. Подвиг след подвиг. Онова момче с червената шапка сега е цял лъв: гърбът му е като часовникова пружина, тялото му — като корк; не, като желязо е, иначе щеше да се счупи на две. Сега е птица, пумпал, заек, тирбушон, елф, жива топка — и всичко това в един миг. Гледате го, че се изправя, а той вече се навежда; когато го видите наведен, вече се е изправил. Хвърля ръкавицата си на леда и се премята, когато я вдига. Без да спре, грабва шапката от главата на слисания Йакоп Поот и отново му я нахлупва „отзад напред“. Зрителите викат „ура“ и се смеят. Глупаво момче! Под нозете ти е арктическо време, но над главата ти климатът е повече от умерен. От челото ти вече се стичат големи капки пот. Макар да си изключителен кънкьор може да загубиш състезанието.
Един френски пътешественик с бележник в ръка вижда, че нашият английски приятел Бен си купува поничка от брата на джуджето и я изяжда. Тогава записва в бележника си, че холандците ядат на огромни хапки и че всички те обичат картофи, варени в меласа.
Близо до белите колони има няколко познати лица. Там са Ламберт, Лудвиг, Петър и Карл — невъзмутими и в добра спортна форма. Недалече е и Ханс. Очевидно се кани да вземе участие в надбягването, защото си е сложил кънките — същият чифт, който продаде за седем гулдена. Скоро след това беше започнал да подозира, че кръстницата-фея е тайнственият „приятел“, който ги купи. Като се увери, смело я обвини в това деяние, а тя, понеже знаеше добре, че е изхарчила всичките си малки спестявания за тази покупка, нямаше очи да отрича. И така, отново чрез кръстницата-фея той спокойно успя да си ги откупи. Ето защо Ханс ще вземе участие. Карл недоволствува повече от всякога, но тъй като в надбягването ще участвуват още три селянчета, Ханс не е сам.
Двадесет момчета и двадесет момичета. Последните вече са застанали отпред и се готвят за старта, тъй като ще се състезават първи. Между тях са Хилда, Рихи и Катринка; две-три момичета бързо се навеждат, за да потегнат за последен път ремъците. Чевръсто потропват, за да се уверят, че всичко е наред. Хилда разговаря приятелски с едно грациозно малко същество с червено палтенце и нова кафява пола. А, това било Гретел! Колко различна изглежда с тези хубави обувки, с полата и новата шапка. И Ани Боуман е там. Дори сестрата на Йансон Коли е допусната, но за самия Йансон организаторите са гласували против, защото е убил щъркела и защото миналото лято са го хванали да краде яйца от едно птиче гнездо — по холандските
