Смутено си взеха довиждане и се готвеха, да излязат; когато Раф Бринкър ги спря.
— Този Томас Хигз, млади господа, е един човек.
— Аха! — възкликна Петър, напълно уверен, че Раф е най-лудият от всички.
— Да, един човек… един приятел. Смятахме го за мъртъв. Надявам се, че това е същият човек. Англия казахте, нали?
— Да, Бирмингам — отвърна Петър, — Трябва да е английският град Бирмингам.
— Познавам този човек — каза Бен, обръщайки се към Ламберт. — Фабриката му е на по-малко от четири мили от нашата къща… странен човек — говори не повече от затворена мида… изобщо не прилича на англичанин. Често съм го срещал — има големи очи и е тъжен на вид. Веднъж ми направи красива кутия за моливи, която подарих за рождения ден на сестра си Джени. Прави джобни бележници, калъфи за телескопи — всякакви работи от кожа.
Понеже това беше казано на английски, естествено ван Моунън го преведе, за да го чуят всички, които засягаше, и междувременно забеляза, че нито Раф, нито съпругата му изглеждаха твърде нещастни, макар че Раф трепереше, а очите на жената плуваха в сълзи.
Може да не се съмняваме, че докторът чу всяка дума от тази история, когато по-късно същата вечер докара с каретата си Ханс.
— Тримата млади господа отдавна си отидоха — каза госпожа Бринкър, — но е твърде възможно, ако побързате, да ги срещнете на връщане от сказката — на нещо такова отиваха.
— Вярно — каза Раф и кимна с глава. — Жена ми винаги е имала право. Няма да е зле да се срещнете с младия англичанин, мънер, преди да е забравил за Томас Хигз — името е доста странно, нали виждате? Човек изобщо не може да го запомня. Дойде ми наум внезапно, сякаш ме удариха с чук, и момчето ми го записа. Ах, мънер, на ваше място бих побързал да поговоря с англичанчето — той е виждал сина ви много пъти, само си помислете!
Госпожа Бринкър подхвана нишката на разтвора.
— Ще намерите момчето лесно, мънер, защото е заедно с младия господин ван Холп; косата му на челото е къдрава, както е на чужденците, а ако го чуете да говори, говори високо и припряно, само че на английски — но това няма да попречи на ваша милост.
Докторът вече беше повдигнал шапка, за да си вземе довиждане. С разведрено лице той промърмори нещо в смисъл, че много подхождало на младия хитрец да приеме това отвратително английско име; нарече Ханс „синко“ — от това младежът се почувствува на върха на щастието; и излезе от къщата без особени церемонии — като имаме предвид какъв голям учен беше.
Недоволният кочияш се утешаваше, като си говореше на глас по пътя за Амстердам. Тъй като докторът се беше разположил на безопасно разстояние и не можеше да чуе нито дума, моментът беше много подходящ за кочияша. Той говореше ужасни неща за хората, които никак не ги е грижа за другите и на които непрекъснато им трябва карета — по десет пъти на нощ.
ГЛАВА XLVI
ТАЙНСТВЕНОТО ИЗЧЕЗВАНЕ НА ТОМАС ХИГЗ
Фабриката на Хигз беше щастлива находка за бирмингамските сплетници. Малката сграда беше достатъчно голяма, за да съдържа тайна. Кой беше собственикът и откъде бе дошъл, никой не знаеше. Изглеждаше знатен — в това нямаше съмнение, — макар че всички помнеха как отначало беше чирак, ала държеше писалката като калиграф.
Беше се появил внезапно преди години по тия места — тогава беше осемнадесетгодишен младеж. Изучи старателно занаята, спечели доверието на майстора си; скоро след като времето му за чиракуваве изтече, стана негов съдружник — и накрая, когато старият Уилът почина, пое работата в свои ръце.
Често добрите хора си споделяха, че няма жива душа, с която той да поиска да размени дума. Други, твърдяха, че когато пожелае, говори красиво, но има нещо сбъркано в произношението му. Казваха също, че е прибран човек — ако не вземаме предвид противното зеленясало езерце до фабриката, недостатъчно дълбоко дори за змиорки, просто един „развъдник на треска, помнете ми думата!“ — Произходът му беше голяма загадка. Английското име оправдаваше едната половина на родния му дом — но кой знае какъв беше произходът на майка му? Ако е била американка, той щеше да има изпъкнали скули и червеникава кожа; ако е била германка, щеше да знае немски, а сквайерът Смит твърдеше, че не го знае; ако е била французойка (наличието на жабешкото езерце ги караше да мислят за това), щеше да си проличи в приказките му. Не … не можеше да бъде друг освен холандец. Но най-странното от всичко беше, че макар винаги, когато чуеше да се говори за Холандия, да наостряше уши, когато му задаваха конкретен въпрос, излизаше, че не знае нищо за тази страна.
Както и да е — никакви писма не пристигаха от семейството на майка му в Холандия, нито пък някой някога беше виждал стария Хигз — следователно, семейството му не беше кой знае какво. Сигурно и самият Томас Хигз не беше толкова важен, колкото изглеждаше, макар че ходеше така изправен. Що се отнася до сплетниците, те заявиха, че нямат намерение да си измъчват ума с него. Следователно, Томас Хигз и работата му никога не спряха да бъдат обект на обсъждане.
Представете си тогава как се втрещиха добрите хора, когато научиха от „някой, който е бил там и с очите си е видял“, че тази сутрин малкият пощальон връчил на Хигз писмо с чуждестранен вид, а той „пребледнял като платно, втурнал се във фабриката, поговорил с един от по-възрастните работници и без да каже дори довиждане на когото и да било грабнал чантата и багажа си и потеглил, преди да отвори човек устата си, госпожо!“ Скрабз, стопанката, която му беше дала стая под наем, беше извънредно опечалена. Бедната душа, когато говореше за него, оставаше без дъх: да си напусне квартирата така внезапно, без дори ден предупреждение — такова нещо всяка жена, която не иска да я тъпчат (а, слава богу, тя не беше от тях), има пълното право да очаква — да, както казвате, дори без седмична предупредителност и без даже да каже „Много благодаря, госпожо Скрабз!“ — заради предишната й любезност, която нямаше край, макар не другите по-добре го знаят — тя ни най-малко не се държи любезно с някого, за да чака благодарственост всяка минута, направо е скандальозна, макар че този господин Хикс си платил всичко до грош, и очите й направо се просълзявали, като гледала милите му ботинки, захвърлени в ъгъла на стаята — само от това вече си личало, че не е бил на себе си, защото винаги ги оставял подредени, като солдатини, макар че, понеже два пъти им сменял подметките, може би не си струвало да ги взема.
При което милата й приятелка госпожица Скрампканз изтича в къщи, за да разкаже историята. А както всеки знае, Скрампкинзови разнасяха и най-нищожните новини от единия до другия край на улицата.
Същата вечер у госпожа Снигъм се събра комитет по разследване на случая и проведе тайно заседание над най-хубавия й порцеланов сервиз. Макар да бяха поканени само на скромен чай, количеството юридическа работа, която извършиха, беше огромно. Преди комитетът да пристъпи към ядене, сладките бяха направо изстинали. Толкова много бяха нещата, по които трябваше да поговорят, и толкова беше важно да се установи твърдо, че всеки участник винаги е бил съвсем сигурен, че с този човек ще се случи нещо необикновено, та едва към осем часа госпожа Снигъм смогна да им предложи втора чаша чай.
ГЛАВА XLII
ЯРКО СЛЪНЦЕ
В един снеговит януарски ден Лоуренс Букман отиде с баща си да поднесе почитанията си на семейство Бринкър.
Раф си почиваше след трудовия ден; Гретел, след като беше напълнила и запалила лулата му, се бе заела да не остави в огнището и прашинка пепел. Майката предеше, а Ханс се бе разположил на едно столче до прозореца и усърдно учеше уроците си — мирно, щастливо семейство, чието главно вълнение през изминалата седмица беше вероятността да бъдат посетени от Томас Хигз.
Веднага щом тържественото представяне приключи, госпожа Бринкър настоя да предложи на гостите горещ чай; „всеки би замръзнал, каза тя, в такава луда виелица“. Докато те разговаряха със съпруга й, тя прошепна на Гретел, че очите на младия господин и на Ханс си приличат като две капки вода — да не говорим за това, че и двамата имат глупав вид, а всъщност знаят колкото стари дядовци.
Гретел беше разочарована. Беше очаквала с нетърпение някаква трагична сцена, както ставаше з романите, които често й разказваше Ани Боуман, но ето че господинът, който едва не бе станал убиец, който десет години бе скитал по лицето на земята, който бе смятал, че е изоставен и презрян от баща си, същият
