глад. От голия му череп стърчаха почти бели, нематериални туфички коса. Докато острието на бръснача се хлъзгаше по предварително намазаното със сапун теме, детето бе втренчило в мен невиждащи очи. Бе удивително спокойно. А аз се чувствах като хипнотизиран. В погледа му нямаше никакви отговори. Единственото, което ми се струваше, че долавям, бе зачатък на презрение към каквито и да е въпроси.
— Искаш ли да се видиш как изглеждаш?
Затърсих парчето огледало, за да може да се огледа. Това бе моментът, който избра Неа, за да нахълта в палатката. Когато забеляза детето, тя за миг просто разшири очи, примига… и това бе всичко. Най-сетне намерих късче огледало, голямо колкото дланта ми, което кой знае как се бе изплъзнало на бдителността на Спиридон. Ала когато го поднесох към малчугана, Неа бързо го изтръгна от ръцете ми. Нямах никакво време да реагирам. Тя веднага напъха парчето в устата си, сетне чух как зъбите й захрущяха в стъклото.
Изплю кървавата каша, облиза разранените устни. Белегът на лицето й бе станал почти черен. Детето приседна, протегна към нея краката си, обезформени, покрити с охлузвания и драскотини. Неа нежно се зае да изтръгва ноктите му, а когато и последният беше отскубнат, стана и си отиде.
„Има невидими врати, които ти трябва да се научиш да отваряш!“ — беше ми казал вълшебникът. Опитах сълзите, но и те се оказаха неспособни да ме пречистят, да заличат мъката ми. Даже морето не можеше да го стори. Корабът, вместо спасение, се бе оказал лоша идея: всяко едно пристанище е задънена улица.
Винаги когато отивах при Неа, имах чувството, че напластявам по кожата и в душата й част от моята миризма, че част от моето аз я прониква. Сега вече знам, че не е било така, а тъкмо обратното. Защото ако можех да го направя, тъкмо тя щеше да ми плаща, при това по начин, който би задоволил и най-безумните мои мечти. Ала наистина има врати, които се отварят само в едната посока, а аз явно бях от тези, родени от обратната им страна.
Цялата сутрин детето не излезе от къщата. Аз също нямах къде да отида. Островът е малък, затворен отвсякъде, сякаш смачкана на топка носна кърпичка. През лятото, когато тежкият въздух се бе напоил с омайните аромати на маслини, чимшир и зеленина, бях пребродил надлъж и нашир всички пътечки из боровите гори, огъвани от постоянния порив на несекващия метлеми… Стъпките ми винаги ме довеждаха до пристанището и до безполезния, никому ненужен кей.
Наблюдавах как детето спи възнак, втренчило очи във варосания таван, по който пробягваха гвардии от мравки. Знаех, че то ме наблюдава, докато пишех на кривата масичка и късах един подир друг листата от пожълтялата вече тетрадка. Наблюдаваше ме и докато се миех под очукания умивалник и калната вода повече ме мърсеше, отколкото можеше да отмие чернилката по ръцете, лицето… Но не реагира, когато започнах да търкам с дебелата гъба гърдите и гърба му. Странно! До която и част от тялото му да се докоснех, ръцете ми винаги оставяха дълбоки белези. Плътта на детето се нашупляше, напукваше се, после зейваха пукнатини и хукваха в плетеница напред-назад, а то заприличваше на огромен, настръхнал хищник.
В началото на следобеда яростното ръмжене на котките ни изкара навън. Улиците на селото и пътечките по склона гъмжаха от силуети — всичките се клатушкаха по двойки, големи и малки. Повечето се бяха отправили към морето. Децата бяха облечени в дебели, тежки и груби непрозрачни дрехи с качулки, които имаха процепи единствено за очите, а в някои дори не бяха изрязали и такива. Знаех, че под тези дрехи се криеха тела, покрити с паяжините на множество плъзнали във всички посоки рани, чернеещи върху белезникавата кожа.
Тайните на другите бяха и мои.
Не долиташе никакъв разговор, нямаше никакви смехове. Провлачено се долавяше изскърцването на прогнило черчеве на прозорец, пригласяше му дивият вой на котараците. Оставих селото зад гърба си и поех към вътрешността, към малкия плаж в другия край на острова. Съвсем голо, детето ме последва. Чувствах как в него се впиват недоверчивите погледи на останалите островитяни, докато проточените хладни сенки на последните къщи ни приютяваха в царството си. Неизбежният вятър клатеше боровете, детето продължаваше да гризе ноктите си.
Когато достигнахме закътания малък плаж, където беше започнало всичко, на пътя ни се изпречи Спиридон. Надвиснало иззад гърба му, огромното бяло слънце бълваше огън и жупел.
— Все още е твърде рано! — извика той, опитвайки се да ме спре и ме накара да се върна обратно. Вонеше на узо и някакъв необясним страх бе разкривил чертите на лицето му. Стискаше конвулсивно юмруци, неестествено поклащаше глава. Знаех, че нямаше никакъв начин да го заобиколя и въпреки това се втурнах насреща му с наведена глава. Отблъсна ме без никаква нежност. Строполих се върху острите камъни, разраних дланите си. Детето ги пое в своите и раните се затвориха. Болката изчезна, а ръцете ми отведнъж станаха безчувствени.
Когато се изправих, забелязах палатката на Неа, разпъната в единия край на плажа току до вълните.
После ми се стори, че видях
— Веднага щом дойде нощта! Но не по-рано! — изшепна ми той, без да се извинява. — След което край… и така до следващата година! Ще си замине!
Поклатих глава. Детето вече се беше обърнало, кичурче лигава коса се извиваше в единия край на устата му. Под ярката слънчева светлина острите камъни на пътя лъщяха като прешлени на огромно морско изкопаемо. Спомних си за устните на Неа, разрязани от парчето огледало, и разбрах, че няма да чакам още една година на острова.
Първата ми грижа, когато се прибрах в колибата, бе да подредя масата. Докато се приготвях, детето се изпъна на леглото с пръст в уста, като отвреме навреме изплюваше изтръгнатите късчета нокти към тавана. Възползвах се от това, че не ме наблюдава, за да сторя непоправимото.
Наложи се да пожертвам половината от запасите ми с мастило, както и най-хубавата плитка чиния, единствената, която не беше напукана и нащърбена. Покрих я с бяла салфетка, изскубнах кичур от косите си и след като ги сплетох във формата на венче, ги поставих в центъра на салфетката.
Вечерята беше готова. Повиках детето и то дойде, седна срещу мен.
С нарастващо внимание следях всяко от едно неговите движения. Когато се наведе да огледа венчето от сплетените мои коси, аз протегнах ръка и дръпнах рязко салфетката. Детето нема време да вдигне глава, нито да извърне очи.
Озовало се срещу мастиленото огледало, то нададе кратък, глух вик, подобен на писък на гризач, хванат в капан. Това беше първият звук, който чувах, издаван от него. Новородените никога не проплакват така, те са прекалено невинни, за да го направят по точно такъв начин.
Ето как разбрах, че привидностите най-сетне бяха готови да се разпаднат…
В супената чиния се отразяваше образът на детето: отражение мъртво и изкривено, каквото е всяко такова. Очите ми продължаваха да са вперени в него, едва сдържах дъха си. Кръвта в жилите ми се смрази. Не се наложи дълго да чакам.
Лицето на детето се нашупли на парцали, кожата му се набръчка и нацепи с шум на раздираща се коприна, повеите на вятъра започнаха да отвяват късовете на бузите, части от ушите… Плътта омекна, взе да се разнищва, след което гангрената атакува и ноздрите. От онова, което допреди малко бе представлявало някакво подобие на лице, коравите устни се отчупиха като два мъртви охлюва, мастиленото огледало ги погълна, всмука ги на дъното си.
Вонята на разложение бързо стана непоносима и стаята като че ли се смали. Докато скелетът се разкапваше и изтръгваше от оковите на привидните си мускули и мазнини, разлагащите се вътрешности изтичаха покрай стола. Когато най-сетне и зъбите се разрониха един след друг като хвърлени зарчета върху масата, пожълтялата кост на челюстта се напука, накълцаната, продупчена плът затече в лигава слуз.
Не пропусках нито миг от предлагащото ми се зрелище. Ала не бях сам. Детето също наблюдаваше собственото си разпадане в небитието.
Разнесе се сухо хрущене. Скелетът със заголени кости надигна глава. Вътрешностите му бяха погълнати
