Жан-Клод Дюнак
Какво знаят мъртъвците
С настъпването на вечерта слязох на плажа. Исках да наблюдавам тяхното възкресение. На сивкави пенести кълба вълните се увиваха една в друга и с лек плисък разстилаха кадифените си пелени по брега. От морето се надигаха пашкули, очертаваха се във форми, сякаш току-що излезли от утробата-майка и крепящи се на тънката струйчица пъпна връв, ала изпразнени от кръв и съдържание. Слушах припевите на метлеми — лекият бриз с привкус на пясък и сол и наблюдавах Спиридон, който бе седнал на една скала, вдадена навътре в морето. Погледът му се бе втренчил в хоризонта, почервенял от тлеещите зарева на залеза. Като че ли търсеше мястото, където свършва в морето — някъде там, близо до кървящата рана на потъващото слънце…
Шепотът на вълните е вечен, не се променя никога, но аз… Аз се промених. Въпреки просвирването на вятъра и глухия ромон, гласът, който чувам да ридае изпод вълните, вече ми говори на език, който разбирам.
Пристигнах в Нексеа в средата на зимата точно преди една година. Без да знам, без да подозирам каквото и да било, бях избрал най-лошия ден, най-лошия час. Вятърът не ми бе позволил веднага да поема в открито море, въпреки предупрежденията на онези, които бях срещнал по пътя и настояванията им да не влизам в залива. Колкото повече изтичаше времето, толкова по-голяма ставаше неприязънта към мен на хората от острова. Поне така чувствах. Усещах как у тях се натрупваше отрицателна енергия, без да разбирам защо. И не знам как щеше да свърши всичкото това, ако Спиридон не се беше намесил. Дойде и ми каза, че лично щял да се заеме с мен.
Бях намерил подслон в мъничкото кафене, кацнало на самия ръб на кея като контейнер, забравен от докерите. Точно в този момент Спиридон бе влязъл и с тежки стъпки се бе отправил право към мен. С побелели, засукани мустаци, пожълтели в краищата от никотина, загоряло, почти с шоколадов тен лице и син, овехтял платнен каскет, той представляваше типичен модел за пощенска картичка. Много скоро разбрах, че всъщност бе сутеньор, а не моряк, както си бях помислил в началото. Говореше езика на прадедите ми със странен акцент, плод на дванайсетгодишната му работа в белгийските въгледобивни мини, някъде край Арлон в югоизточната част на страната. Оказа се, че присъствието ми тук бе проблем за всички от острова, но той щял да се погрижи…
Почерпи ме с тежко островно вино и продължи да ме налива със същата мека амброзия, докато не паднах от стола, след което ме настани в изоставена колиба в самите покрайнини на селцето. Спах дълбоко и непробудно цели два дена без помен от сън, видение, образ, за които да се захвана. Сигурно бе трябвало да замина веднага след първата чаша, да отплавам обратно, да изоставя острова да потъне далече зад мен, да го забравя като празна бутилка… Всички това и бяха очаквали да направя. Само че аз не го бях сторил.
На следващата сутрин Спиридон ме събуди. Разтърси ме, стискайки ме за рамото с яката си десница, напукана от солта. Онова, което прочетох в очите му, ме накара веднага да изтрезнея. Хирургът, оперирал жена ми, ме беше изгледал със същия поглед, преди да ми съобщи скръбната вест: поглед на човек, който знае, че ще причини силна болка и се опитва да намери точното място във вената, където най-безболезнено да забоде иглата.
—
Поисках обяснения, ала думите трудно идваха. Мозъкът ми се бе разложил в пихтиесто желе, не можах нищо да изрека. След заминаването на Спиридон, слязох на пристана. Някой, не разбрах никога кой, бе развързал котвените въжета на моята платноходка и тя никъде не се виждаше. Явно вятърът и вълните бяха свършили останалото. Вещите ми обаче бяха събрани накуп и ме чакаха в края на дъсчения пристан край разпрегната, продънена двуколка. Не липсваше нищо, дори дрехите бяха грижливо нагънати. Гадеше ми се, главата ми се въртеше, нямах никакви сили да вия и да крещя. Върнах се обратно и отново си легнах.
В следващите дни разбрах, че фериботът не спира никога на този от Цикладските острови, че радиостанция тук включват само в случай на бедствия и спешни обаждания за помощ, че аз бях първият чужденец, стъпил на този бряг от десет години насам.
Първата седмица Спиридон остана с мен. Помогна ми да си пренеса вещите и всичко необходимо до колибата. Имах някакви гръцки драхми, не много. Твърде бързо разбрах, че на острова парите нямаха никаква стойност. Човек можеше да си купи хляб и маслини, всичко останало беше безплатно или се подаряваше. Вечерта, когато помогнах на зетя на Спиридон да изтегли от морето мрежите с улова, ме нагостиха с риба. От този момент разбрах, че от глад тук нямаше да умра. Един приятел маг ми беше казал преди години: „Ти трябва да се научиш да влизаш през вратите, които вече си отворил!“ Тогава бях пропуснал казаното покрай ушите си, без да се напрягам да го разбера. Беше отдавна, преди да изтръгнат от издутия корем на жена ми онова бездушевно нещо с изцъклени очи, омотало се в собствената си пъпна връв… Преди и тя самата да избере своя собствен край и да си замине завинаги, политайки в небитието през прозореца на клиниката. Бе издържала само два дена след падането и нанизването й на шиповете на близката ограда от ковано желязо. Скачен за нея чрез системите за кръвопреливане, аз бях наблюдавал как кръвта ми изтича в нейните вени. Само че тя не я беше приела.
От онзи ден вратите повече не се отваряха за мен.
Проститутката на Спиридон и по съвместителство на острова се казва Неа. Малко от моите сънародници биха я намерили за красива, но понятията за женска красота и въобще за жена се менят от една страна в друга. Всичко зависи от хората, а понякога дори и от погледа, с който я оглеждаме изпитателно. Неа има прорезна рана, която разсича почти цялата й лява буза чак до окото. Подстригва съвсем късо тъмните си коси, до основи, което още повече подчертава необичайната форма на черепа й. Иначе фигурата й е добре поддържана, апетитна, гласът й е достатъчно безличен и ненатрапчив. Не знам откъде Спиридон я е довел тук, но и тя като мен не е островитянка.
Ала е единствената, която приема моите пари. Така че често ходя при нея. Под маслиновите дръвчета в другия край на селото тя е разпънала стара армейска палатка, някога зелена на цвят, сега почти кафеникава от наслоилия се пясък, носен от вятъра. Там посреща своите клиенти. Палатката е тясна, душна, но във върховния миг на оргазъм платнищата като че ли се издуват, палатката се разраства, слива се с Вселената и през дупките, раздиплили се край прътовете на покрива, звездите безмълвно присъстват на нощното ни съвъкупление. После зеленикавите платнища отново се свиват, атмосферата пак натежава и дотолкова ме потиска, че аз бързам да си отида.
Отвън, приклекнал под най-бухналото дърво, Спиридон бели лук с дългия овчарски нож. Задоволява се да ми отговори с дяволито кимване, когато смутено го поздравявам.
Два месеца след моето пристигане се опитах да остана една цяла нощ с Неа. Напразно. Начесто ме будеха кошмари, задушавах се в околоплодни води, овързан в пъпни върви, които не можех да разсека. Излегнат по гръб, бях застинал в очакване на дъжда, който още от сутринта обещаваха надвисналите тежки оловносиви облаци, поръбени в черно. После задуха вятър. Светкавица озари дървото, под което се бяхме изпънали, сякаш призрачни скелети клоните се приведоха към палатката, протегнаха костеливи пръсти и падащите маслини, които забарабаниха по платнището, все едно се целеха в мен. Подскочих. Полузаспала, Неа погали косите ми и в полусън измърмори нещо, ала не ме спря. Излязох навън.
За последен път се обърнах да я огледам, преди да навляза в бурята. Белегът на бузата й бе станал тъмночервен, почти черен, все едно разделителна линия. Леко свистене се носеше от полуотворените й устни.
Не знам, не мога да разбера какъв език говори Неа, когато спи, но във всички случаи не сънува на гръцки.
Вече нося дълга брада, тъй като няма огледало, в което да се обръсна. Стъклото тук не може да устои на метлеми, този специфичен островен вятър; надрасква се бързо, губи прозрачността си. А и Спиридон изтърва някъде огледалцето от тоалетните ми принадлежности. Дали не го направи нарочно? Тъмни вълни приплясват в прибоя, пясъкът съска в процепите на вратата още щом метлеми с щурм подхване своята песен. Тъй като колибата няма прозорци, а обикновени противокомарни мрежи, дебна да зърна лика си в
