Жан-Клод Дюнак
В градината на Медичите
Те се срещнаха отново в градината на Медичите три години по-късно. Той се разхождаше по градината, потокът на мисълта му приличаше на пътечка от пясък и ситни бели камъчета. А тя седеше на каменна скамейка и държеше в ръце книга с изпомачкани страници.
Не трябваше да се срещнат отново. За да запази вътрешния им свят, алеята трябваше съвсем мъничко да свърне встрани, а около пейката да прорасне непроходим жив плет. Но в този ранен час градината беше почти пуста и лудият архитект, който властваше тук, все още не беше включил своите механизми. Ливадите и обраслите с мъх алеи не бяха оживели в очакване на възможния посетител. Всяка тревичка пазеше своя вчерашен вид, сякаш градината беше оставена на произвола на случайността…
Но техните пътища се пресякоха. Чувайки крачките му, тя потръпна и извърна глава. Той спря изненадан. Внимателно се гледаха един друг; той я позна, тя — не.
Когато седна до нея, тя апатично повдигна рамене и постави разтворената книга на коленете си. Неговата първа дума я поизплаши.
— Здравей.
Тя отново се вгледа в него: кафяви очи, правилни черти на лицето, лека неуверена усмивка. Не, не си го спомня. Тя с опасение заопипва границите на паметта си, опитвайки се да намери спасителни острови. Може би е някой от случайните ухажьори, от тези, с които беше близка допреди три години. Но инстинктът й подсказа, че нещата стоят иначе. Тя поклати глава.
— Не ви познавам.
— Не ме ли помниш? — В гласа му се промъкна изненада, усмивката се стопи. — Изглежда, наистина не ме помниш?
Името, което каза, наистина беше нейното.
Книгата се плъзна от коленете и падна на земята; той се наведе и й я подаде, без да се осмели да я постави на мястото й.
— Благодаря.
По тяхно общо желание завеса от клонки отдели скамейката от градината, а алеята бавно се покри с килим от мъртви листа. Градината лениво се събуждаше и се приготвяше да приеме многобройните жадуващи самота — всички трябваше да бъдат отделени един от друг с незначителни промени, за да заживеят с илюзията, че околното пространство принадлежи само тям. Те мълчаха няколко минути, без да осъзнават силите на живота, който променя всичко наоколо. Тишината наруши той:
— Разбирам, не искаш да говориш с мен. Отивам си. Само не казвай, че си ме забравила. Нямаш право.
Той леко се надигна, но тя го дръпна за ръкава.
— Почакайте! Почакай! — Тя прехапа устните си. — Ако съм те познавала, не помня. Не съм с цялата си памет. Продадох част от нея преди три години.
Тя дръпна от челото си кичур коса. До корените се беше плъзнал равен белег — работа на търговците с памет. Беше виждал такива белези като разписка за разкриване на черепа. Разбра всичко и се изправи, листата леко прошумоляха под ботушите му.
Те никога повече не трябваше да се срещнат, но градината по непредсказуем каприз беше запомнила в своите растителни клетки обстоятелствата на тази среща и ги разигра отново по свое собствено желание… Няколко дни по-късно той седна до нея, но тя пак не го позна.
Четеше все същата книга. Беше минала само няколко страници напред и сегиз-тогиз разгръщаше, за да си припомни прочетеното преди. Клетките, изгубили по-голямата част от спомените, не можеха да се сдобиват с нови — усещанията и фактите просто нямаше за какво да се уловят.
Сцената се повтори с незначителни отклонения. Той знаеше наизуст своите реплики, тя ги съчиняваше на мига. Той играеше фалшиво, но тя не долавяше този фалш.
— Знаете, че… — тихо започна той.
— Ти знаеш името ми. Но аз не си спомням за теб.
— Така е. Аз потънах в твоите спомени…
Тя леко поруменя.
— Заради теб ли го направих?
— Може би. Вероятно.
Млъкнаха. Тя разтвори книгата и прогони мухата, която искаше да се скрие в диплите на блузката й. Наблюдаваше я с нежност. След раздялата им той мечтаеше за среща с идеалната жена, чиято памет не е запазила спомени за злото. Желанието му беше изпълнено — тя не помнеше обстоятелствата за раздялата им. Нищо не можеше да попречи за нова близост. Той стана толкова смел, че постави дланта си върху нейната. Тя затвори книгата и си отиде.
През нощта той спа лошо и тръгна за работа по околен път, за да не мине през градината. Но след седмица каменистата алея неумолимо го заведе до каменната пейка. Неловко се извини и по изненадания й поглед подразбра, че тя не помни за предишната среща. Два часа по-късно те се запознаха отново.
Започна да се среща с нея всяка вечер с надеждата да свърже нишките, скъсани от търговците на памет. Миговете без него разхлабваха тъканта на общите им спомени. И той търпеливо ги възстановяваше при следващата среща, започвайки плетката от самото начало. Стана уверен в тази игра и се научи с няколко фрази да пресъздава онази интимна обстановка, без която разговорът губеше своя смисъл. Но нейната памет можеше да удържа спомени само няколко дни…
За да разбере какво тя си спомня от предния път, той поглеждаше към романа, който тя четеше със завидна упоритост. Ако листчето беше на предишното си място, той разбираше, че думите му са потънали в пустотата. Щом беше минала няколко страници напред, можеше да си спомни името и лицето му. В такива дни го посрещаше с неловка усмивка и не питаше защо той сяда до нея. Но минаваха само няколко дни и листчето се връщаше в началото на главата — тя зачиташе книгата отново, принуждавайки и него да се връща в началото. Болката на тези минути се преплиташе с радостта, че ще могат да беседват. Често той започваше да се съмнява в здравината на своите времеви опори — в такива моменти или си тръгваше без да се сбогува, или я заставяше да си отиде, опитвайки се да прескочи цели епизоди и да стигне до най- главното…
Започна да идва все по-рано. Едва свършил работа, бързаше към градината, басейнът го поздравяваше със струите на фонтаните си, а статуите закачливо сменяха позите си. Сядаше на скамейката и тя притваряше книгата с едно вече почти привично движение.
На празника на мъртвите той прекара с нея целия ден. Спомените от предния ден все още бяха в главата й, посрещна го радостно и му отстъпи място на скамейката. Книгата не беше в ръцете й, може би беше я забравила — в това той искаше да види добро предзнаменование.
Сутринта мина като сън в разговори за миналото. Времето му стигна да й разкаже за всичко: за връзката им, за раздялата, за дългите периоди на нежност между кавгите — техният живот приличаше на разходка по морски бряг, където ивиците ласкав пясък се смяняха с купчини остри камъчета. Тя не знаеше дали да му вярва, или не, но всяка негова дума звучеше в ушите й като забравена мелодия. Историята беше твърде красива и значи трябваше да бъде истинска.
По пладне той й предложи да хапнат и извади от чантата си свежи зеленчуци, варен бут, хляб и маслини; постлаха покривката под бора, а бутилката с вино оставиха да се охлажда в каменната раковина с вода.
След обяда останаха да лежат на земята и той заговори за Венеция. За Венеция украсена, изчистена от лошото, сияеща с ярките цветове на спомените, неволно променяща обстоятелствата на съвместния им живот според своеволията на околната градина.
— Запознахме се по време на карнавала. Ти знаеш, че по този повод вдигат града изпод водата и за няколко дни връщат някогашното му величие. Временни шлюзове отделят вътрешната лагуна от морето. Ненаситните глътки на помпите изсмукват калната вода, отваряйки достъп към погълнатите дворци и прекъсвайки тържествената меса на октоподите в плесенясалите катедрали.
