Спомни си! Живеехме на борда на една гондола-хотел, дълга неколкостотин метра и задвижвана от древни механични гондолиери. Бавно пресичахме лагуната, обайвани от песните на техните гръдни високоговорители и плисъка на еластичната от нечистотии вода.
Колко лесно беше да се влюбиш на такъв кораб! Одеждите бяха такива, че да падат лесно от телата ни, маските едва скриваха общото желание да бъдем разпознати. Стараехме се да скрием телата си в изкусителни калъфи, които обаче е толкова лесно да отвориш… Запознахме се в самия град — помниш ли?
Тя отрицателно поклати глава, радвайки се, че слуша тяхната история за пръв път.
— Аз вървях в черна плащеница и с коса в ръка по площад Сан Марко, осеян с мъртви риби. Танцуващи фарандола и скучаещи арлекини хвърляха с шепи храна на гълъбите. Бях в остроноса маска, пресякох тълпата, размахал косата — всички се разсмяха и започнаха да ме замерят със зърна. Внезапно ми се стори, че измъкнатата от водата Венеция се задъхва на чистия въздух както агонизиращите риби… Затичах в посока на Риалто, без да се обръщам. Ти тичаше подире ми, вдигнала полите на пурпурната си рокля, и крещеше до задъхване:
— Кой сте вие?
— Аз ли? Аз съм смъртта.
Ти се разсмя и ние дълго плувахме по задръстените от водорасли улички, хванати за талиите.
На брега на Канале гранде работници изгребваха утайките от древен дворец. Там, където водата беше направила непоправимото, залепваха грамадни фотографии, блестящи с нереалните си цветове, които обаче плесента бързо разяжда. Пропуканите дворци се оглеждаха в черното огледало на водата.
Тогава ти ми разказа за един венециански художник, който през голяма част от живота си фотографирал своя град, изцеждайки така неговите жизнени сокове и консервирайки ги завинаги в своята камера обскура. И твърдеше, че само водата може да бъде онзи проявител, който може да върне истинските цветове на Венеция.
Бродихме безспир и аз се радвах на гласа ти; тогава ти говореше много и аз можех да слушам по- внимателно, отколкото сега. Сънуваше мистични кошмари за Венеция и ми ги разказваше, като гледаше уплашено статуите на Девите, скрити в дълбоките ниши по стените. Ти казваше, че някога Венеция ще се разтвори напълно в морето и от града ще остане черен груб скелет; и тогава хората ще разрушат шлюзовете и ще позволят на теченията да създадат в глъбините нов град, който никому няма да бъде съдено да види.
В своя плаващ хотел се върнахме на другия ден, приюти ни Гетто Нуово със своите избелели фрески. Твоята твърде бяла кожа блестеше на фона на пурпурните одежди, захвърлени в бързината в олтаря.
Не те ли шокирам? Всичко това е скътано в моята памет и ти разказвам с онази страст, която тогава ни беше завладяла. Виждам, поруменяваш, по-рано не го правеше толкова често. Защо да те занимавам с неща, които не помниш? А може и да лъжа, нали?
Излегнала се на лакътя си, тя се усмихна с поглед в нищото. Поривите на вятъра приповдигаха роклята й, разкривайки за миг бедрата. Смути се. Дланите им се докоснаха за миг, после тя бавно отмести ръката си встрани.
— Не сега. Разкажи ми още за Венеция…
— Няколко дни разглеждахме пустеещите дворци, плавахме на малък сал, който бяхме откраднали от градската стража. Аз удрях мътните води с греблото и разбягващите се вълни се нахвърляха яростно върху дебелите стени на сградите…
Тогава още не знаех името ти. Научих го по-късно, когато фестивалът завърши. Дрехите ни бяха станали на парцали и последната фарандола приличаше на танц на мъртъвци, сред които се мяркат костюми на арлекини.
Нашият хотел вдигна котва последен. Стояхме на палубата, пълна с много мълчащи Пиеро, и гледахме как градът отново се спуска под водата. Небето стана виолетово. Сякаш Венеция потъваше във влажна кутия, която се захлопна над нея, както мидата над своя бисер.
Ти ми показа самотния огън, пламтящ в прозорците на Палаццо Кавалли. Вероятно някой от бившите благородници на града беше решил да потъне заедно с него като капитан на търпящ бедствие кораб. Механичният гондолиер извърна безстрастното си лице към огъня и освободи въжетата, а след това пак се наведе над веслата… След няколко часа пристигнахме в Лидо.
Във влака за Рим съдрахме от себе си последните парцали на празника и отново наденахме униформите на всекидневната скука. Оказа се, че ти си почти целомъдрена и живееш като затворник в мансарда. Контрастът между студения запис в личната ти карта и образа, който разчетох по време на своите скиталчества върху плътта ти и във Венеция, ме принудиха да търся срещи с теб. След няколко седмици вече живеехме заедно и краят на нашата история беше предопределен…
Тя оцени мълчанието след последните му думи и с кимване благодари за това, че запази в тайна обстоятелствата за тяхната раздяла.
Той се наведе и я целуна в ъгълчето на устните. Тя се извърна изненадана, че вижда толкова близо едно лице, до вчера съвсем непознато. Вече не беше самотна на тясната плажна ивица, която започва от късото минало и стига до краткото бъдеще, която тя може да предвиди. Изплаши се. Извърна глава, затова втората целувка пропълзя по бузата и се изгуби в косите й.
— Не, моля те, не искам.
Наоколо градината се вълнуваше като океан от обезумели треви. Те плаваха по тях, уловени за покривалото като в спасителен сал.
— Защо?
— Не те обичам. Не, не ме прекъсвай, изслушай ме. Аз не те обичам, защото не мога да обичам никого. За това трябва време, а ти знаеш, че каквото и да се случи, утре аз всичко ще забравя.
Той погали шията й с пръсти.
— Аз няма да ти позволя да ме забравиш.
До залез с целувки той изписваше името й върху девствената кожа на придобитата нова любов, а градината на Медичите подготвяше поредната си метаморфоза.
На сутринта той тичаше по алеята, за да я срещне, но скамейката беше празна. Чака я до падането на мрака, после още много дни подред.
Видя я на скамейката едва след седмица. Разглеждаше го със светлите си очи, в които имаше само вежливо безразличие, затова думите му умряха между устните. Седна до нея и мълчаливо започна да наблюдава как тя старателно препрочита първите страници на своята вечна книга.
Когато реши да заговори, вече се свечеряваше. Успя да разбере защо е отсъствала, отговорът й предизвика само тъжна усмивка — била се простудила, не помни кога и къде.
Той не успя да сдържи разочарованието си и си тръгна. Тя остана на скамейката да се порадва на последните прекрасни есенни дни след дългото си затворничество. Жалко, помисли си тя, не успяхме да си побъбрим с този мъж. А беше привлекателен, макар да изглеждаше нещастен, пък и приличаше на един от героите на романа.
Трябваха му три дни, за да я убеди, че е забравила за прекарания заедно ден. Имаше прекрасната възможност отново и отново да се запознава с нея, но това вече не му бе достатъчно. Тяхната история би могла да продължи безкрайно и приличаше на играта на теченията, погълнали Венеция.
В отчаянието си той реши да събуди нейната омраза и започна да я преследва, правейки се на ексхибиционист — разхождаше се около нея гол с разкопчан шлифер. Но на следващия ден тя пак го посрещаше с усмивка, сякаш нищо не се беше случило. Тогава той разбра, че тази история не може да има край, докато тя не възвърне изцяло своята памет. Изтегли банковата си сметка и задлъжня на мнозина приятели. Веднага се свърза с Дружеството на търговците на памет и още на следващия ден беше пред вратата на тяхната резиденция с намерението да купи паметта на своето момиче.
На излизане бузите му бяха в сълзи — спомените са били купени още седмица след продажбата им, преди три години, и сигурно безследно са се утаили в главата на купувача. Много време е минало оттогава и никой не може да му помогне.
