— Какво има още? — попита Фуке.

— Вие забелязахте, господине — смирено каза абатът, — че не искам нищо за себе си лично.

— Това е много деликатно от ваша страна, господине — възрази Фуке. — И както виждате, чакам.

— И аз не искам нищо… о, не… но не за това, че нямам нужда от нищо. Уверявам ви.

Министърът помисли малко.

— Хиляда и двеста пистола на шивача — каза той. — Това са много дрехи, струва ми се!

— Аз издържам сто души! — гордо рече абатът. — А това, мисля, не е леко.

— Защо сто души? — попита Фуке. — Нима вие сте Ришельо или Мазарини, за да имате толкова телохранители? Защо ви са тия сто души? Говорете, кажете!

— И вие питате? — извика абатът Фуке. — А как можете да задавате такъв въпрос — защо издържам сто души? А!

— Да, задавам ви тоя въпрос. Защо ви са необходими сто души? Отговорете!

— Неблагодарник! — продължи абатът, като се възбуждаше все повече и повече.

— Обяснете се най-после.

— Ах, господин суперинтенданте, лично аз имам нужда само от един камердинер, а ако бях сам, бих минал и без него. Но вие, вие, който имате толкова неприятели… сто души не ми стигат, за да ви защищавам. Сто души!… За вас са необходими десет хиляди! Аз ги издържам, за да не смее никой да издигне глас срещу вас на обществените места и на събранията; без това, господине, бихте били засипани с проклятия, бихте били унищожени от злите езици, не бихте издържали една седмица, не, дори не и една седмица, чувате ли?

— О, господин абат, аз не знаех, че във вашето лице имам такъв горещ защитник!

— Вие се съмнявате в това! — извика абатът. — Тогава слушайте какво се случи. И то вчера. На улица дьо ла Юшет един човек пазареше пиле.

— Е, добре, с какво може да ми повреди това, абате?

— Ето с какво. Пилето беше слабо. Купувачът отказа да даде осемнадесет су за него, като каза, че не желае да плати толкова за кожата на пиле, от което господин Фуке е изцедил всичката мазнина.

— После?

— Забележката — продължи абатът — предизвика наоколо смях и остроти по ваш адрес, дявол да го вземе! Събраха се безделници. Подигравачът прибави: „Дайте ми пиле, хранено от господин Колбер, тогава с удоволствие ще заплатя за него колкото поискате“. Наоколо се чуха ръкопляскания. С една дума, страшен скандал! Скандал, който принуждава един брат да си закрие лицето.

Фуке се изчерви.

— И вие го закрихте? — попита той.

— Не, работата не стигна до там, защото в тълпата се намираше един от моите хора; един новобранец, дошъл от провинцията, някой си господин дьо Менвил, към когото съм привързан. Той се промъкна през тълпата и каза на подигравача: „Дявол да го вземе, господин лоши шегобиецо, с удоволствие ще намушкам Колбер!“ На което подигравачът отвърна: „А аз с още по-голямо удоволствие ще намушкам Фуке!“

След това те измъкнаха шпагите пред пекарницата с ограда от любопитни около тях и други петстотин любопитни по прозорците.

— И как завърши тая история? — попита Фуке.

— С това, господине, че моят Менвил промуши подигравача, което направи силно впечатление на присъствуващите, и каза на пекаря: „Вземете тоя пуяк, приятелю; той е по-тлъст от вашето пиле“. Ето за какво харча доходите си, господине: поддържам семейната чест. Фуке наведе глава.

— И такива имам сто — продължи абатът.

— Добре — каза. Фуке, — дайте сметката си на Гурвил и останете тук тая вечер.

— Ще има ли вечеря?

— Ще има.

— Но касата е затворена?

— Гурвил ще я отвори за вас. Вървете, господин абате, вървете.

Абатът се поклони.

— Значи сме приятели? — попита той. — Да, приятели. Елате, Гурвил.

— Вие излизате? Значи няма да вечеряте?

— Ще се върна след един час, бъдете спокоен. И прибави тихо на Гурвил:

— Нека впрегнат английските ми коне. Ще отида в кметството.

LVI

ВИНОТО НА ГОСПОДИН ДЬО ЛАФОНТЕН

Каретите докарваха вече сътрапезниците на Фуке в Сен Манде; вече в цялата къща се вършеха трескави приготовления за вечерята, когато суперинтендантът се носеше на бързите си коне по пътя за Париж. Той се приближи до кметството, като мина по крайбрежните улици, за да избегне оживлението по пътя си. Беше осем часът без четвърт. Фуке слезе на ъгъла на улица дю Лон Пон и тръгна пеша с Гурвил към площада Грев.

В началото на площада те видяха един мъж с приятна външност, облечен в черно и виолетово, който се готвеше да се качи в наемна карета и казваше на кочияша да кара във Венсен. Пред него се намираше голям кош, пълен с бутилки, които току-що беше купил от пивницата „Образът на света Богородица“.

— А, но това е Вател, моят домоуправител! — каза Фуке.

— Да, монсеньор — потвърди Гурвил.

— Защо е дошъл в „Образът на света Богородица“?

— Навярно да купи вино.

— Какво, за мене се купува вино от пивници? Нима избата ми е толкова лоша?

И той тръгна към домоуправителя, който нареждаше виното си в каретата с най-голямо усърдие.

— Хей, Вател! — викна той със заповеднически глас. — Внимавайте, монсеньор, ще ви познаят — каза Гурвил.

— Нека ме познаят! Какво ме интересува?… Вател! Мъжът, облечен в черно и виолетово, се обърна. Той имаше добродушно, но безизразно, слабо изпито лице. В очите му светеше никакъв огън и по устните му блуждаеше доста тънка усмивка; но един внимателен наблюдател би забелязал скоро, че тоя огън не осветяваше нищо, а усмивката му не се отнасяше към нещо определено…

Вател се смееше като разсеян или се държеше като дете.

Като чу гласа, който го викаше, той се обърна и каза:

— О, вие ли сте, монсеньор?

— Да, аз съм. Дявол да го вземе, какво правите тук, Вател?… Вино? Вие купувате вино от пивница на площад Греф? Иди-дойди, ако е Пом дьо пен или Баровер.

— Не е, монсеньор — рече Вател спокойно, след като хвърли враждебен поглед на Гурвил, — защо се бъркат в моите работи?… Нима избата ми се поддържа зле?

— Не, Вател, не, разбира се; но… — Какво но?

Гурвил побутна суперинтенданта по лакътя.

— Не се сърдете, Вател — каза Фуке. — Аз мислех, че моята… вашата изба е толкова добре снабдена, че бихме могли да минем без пивницата „Образът на света Богородица“.

— Е, господине — рече Вател, който с известно презрение мина от монсеньор на господин, — вашата изба е толкова добре снабдена, че някои от гостите не пият нищо на вашите обеди.

Фуке погледна изненадано най-напред Гурвил, а после Вател.

— Какво казвате?

— Казвам, че вашият домакин няма вина за всички вкусове, господине, и че господин дьо Лафонтен28, господин Пелисон29, и господин Конрар30 не пият, когато ви идват на гости. Тия господа не обичат прочутите вина. Какво да правя, според вас?

— И какво измислехте?

— Купувам тук тяхното любимо вино „Жоани“, което веднъж в седмицата идват да пият в „Образът на света Богородица“. Ето защо се запасявам.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату