— На какво са осъдени?
— На смърт.
— На смърт?! О, вие се лъжете, Гурвил! Това е невъзможно.
— Ето препис от присъдата, която кралят трябва да подпише днес, ако не я е вече подписал.
Фуке грабна жадно хартията, прочете я и я върна на Гурвил.
— Кралят няма да подпише — каза той. Гурвил поклати глава.
— Монсеньор, господин Колбер е смел съветник. Пазете се от него!
— Пак господин Колбер! — извика Фуке. — Хайде де, от два-три дни това име дразни непрекъснато слуха ми! Прекалено голямо значение се дава на това нищожество, Гурвил. Нека господин Колбер се появи, ще го гледам; нека вдигне глава, ще го смажа; но вие разбирате, че трябва да има на какво да се спре погледът ми, трябва да има на какво да стъпи кракът ми.
— Търпение, монсеньор, вие не знаете какво представлява Колбер… Изучете го бързо. Той е от тия тъмни финансисти, които напомнят метеори: окото не ги вижда никога напълно преди катастрофалното им нахлуване; когато ги забележат, те са нанесли вече смъртоносния си удар.
— Е, Гурвил, това е много — възрази Фуке с усмивка. — Позволете ми, приятелю мой, да не се плаша тъй лесно. Метеор — господин Колбер! Дявол да го вземе! Ще разберем какъв метеор е… Дайте ми факти, а не думи. Какво е направил?
— Поръчал е две бесилки на парижкия палач — отвърна Гурвил просто.
Фуке вдигна глава и в очите му блесна светкавица. — — Сигурен ли сте в това, което казвате? — извика той.
— Ето доказателството, монсеньор.
Гурйил подаде на суперинтенданта бележка от един секретар в кметството, който беше привърженик на Фуке.
— Да, вярно е — промърмори Фуке. — Ешафодът се издига… Но кралят няма да подпише, Гурвил, няма да подпише!
— Скоро ще узная това — рече Гурвил.
— Как?
— Ако кралят подпише, довечера бесилките ще бъдат изпратени в кметството, за да бъдат издигнати утре сутринта.
— Не, не! — отново избухна Фуке. — Всички вие се заблуждавате и на свой ред ме вкарвате в заблуда. Завчера сутринта Лиодо дойде да ме види, а преди три дни клетият д’Еймери ми изпрати сиракузко вино.
— Какво доказва това? — възрази Гурвил. — Че съдебната палата се е събрала тайно, че се е съвещавала в отсъствието на обвиняемите и че цялата процедура е била извършена, когато са били арестувани.
— Значи те са вече арестувани?
— Безспорно.
— Но де, кога и как са били арестувани?
— Лиодо — вчера на разсъмване; д’Еймери — завчера вечерта, когато се е връщал от любовницата си; тяхното изчезване не е обезпокоило никого; но Колбер си свалил веднага маската и разгласил за станалото; сега за него тръбят по улиците на Париж и само вие, монсеньор, не знаете за това събитие.
Фуке се заразхожда из стаята с все повече и повече нарастваща тревога.
— Какво смятате да предприемете, монсеньор? — попита Гурвил.
— Ако всичко това е вярно, бих отишъл при краля — извика Фуке. — Но преди да отида в Лувър, ще намина в кметството. Ако присъдата е подписана, ще видим тогава!
Гурвил вдигна рамене и каза:
— О, неверие, ти си бичът на всички велики умове.
— Гурвил!
— Да — продължи той, — ти ги погубваш така бързо, както заразата убива най-здравите хора!
— Да вървим! — извика Фуке. — Нека ни отворят вратата, Гурвил.
— Внимавайте, там е абатът Фуке.
— Ах, брат ми ли е там? — рече Фуке огорчено. — Значи той е научил някоя лоша новина и по навик ми я носи с голяма радост? По дяволите, ако брат ми е, там, работите ми са наистина зле, Гурвил. Защо не ми казахте това по-рано? Тогава по-лесно щях да повярвам на всичко.
— Монсеньорът клевети господин абата — каза Гурвил със смях. — Той е дошъл, но не с лошо намерение…
— Хайде, ето че се застъпвате за него — извика Фуке, — за тоя безсърдечен, непоследователен човек, за тоя непоправим прахосник.
— Той знае, че сте богат.
— И иска разорението ми.
— Не, иска кесията ви. Нищо повече.
— Стига, стига! Сто хиляди екю месечно в продължение на две години! Дявол да го вземе! Всички тия пари излизаха от моя джоб, Гурвил!
Гурвил се засмя тихо, но многозначително.
— Да — рече суперинтендантът, — вие искате да кажете, че ги е давал кралят? Ах, Гурвил, каква лоша шега! И при това неуместна.
— Монсеньор, не се сърдете.
— Хайде де! Нека кажат на абата Фуке да си върви, сега нямам пари за него.
Гурвил направи крачка към вратата.
— Цял месец не ме е виждал — продължи Фуке. — Защо да не ме види и два месеца?
— Той се разкайва, изглежда, че живее в лоша компания, и предпочита вас пред всичките си разбойници.
— Благодаря за предпочитанието. Днес вие сте в необикновено настроение, Гурвил, щом защищавате дори абата Фуке.
— Ех, монсеньор, всяко нещо и всеки човек си имат и добра, полезна страна.
— Разбойниците, които абатът държи на служба и пои, си имат полезна страна ли? Докажете го.
— Обстоятелствата могат да се стекат така, монсеньор, че вие да бъдете щастлив, ако имате подръка тия разбойници.
— Значи ти ме съветваш да се помиря с господин абата? — запита Фуке иронично.
— Съветвам ви, монсеньор, да не се карате със сто-сто и двадесет нехранимайковци, които, като допрат краищата на шпагите си, могат да обградят със стоманен кордон три хиляди души.
Фуке хвърли многозначителен поглед на събеседника си и мина пред него.
— Имате право, Гурвил — каза той. — Пуснете Тука господин абата Фуке! — извика той на дежурещите лакеи.
След две минути на прага се показа абатът, като се кланяше ниско.
Той беше четиридесет-четиридесет и пет годишен мъж, полусвещеник полувоенен, смес от дуелист и абат. Виждаше се, че не носи шпага отстрани, но се чувствуваше, че носи пистолети.
Фуке го поздрави по-скоро като министър, отколкото като по-голям брат.
— С какво мога да ви услужа, господин абат? — попита той.
— Охо, с какъв тон ми казвате това, братко!
— С тон на човек, който е много зает, господине.
Абатът погледна злобно Гурвил, неспокойно Фуке и рече:
— Довечера трябва да платя на господин дьо Брежи триста пистола… Дълг от игра — свещен дълг.
— После? — попита Фуке смело, уверен, че абатът не би го безпокоил за такава дребна работа.
— Хиляда на месаря ми, който вече не иска да ме снабдява.
— После?
— Хиляда и двеста на шивача… — продължи абатът. — Тоя проклетник си взе обратно седем костюма от моите хора; това ме излага и любовницата ми ме заплашва да ме замени с откупчик, което би било унизително за църквата.
