— О, що се отнася до тия двамата, аз отговарям за тях. Те няма да ми изменят дори ако това им струва живота.
— Слушайте по-нататък. Докато бил у нея господин Колбер, госпожа Ванел била принудена да излезе за малко, за да приеме някого. Останал сам, господин Колбер, който не обича да седи без работа, извадил молив от джоба си и започнал да нахвърля бележки на намерената върху масата хартия.
— За Еймери и Лиодо?
— Именно.
— Любопитен съм да узная какви са тия бележки.
— Аз ви ги донесох.
— Нима госпожа Ванел ги е взела от Колбер и ми ги изпраща?
— Не, но случайно, като по чудо, в ръцете й попаднало копие от тия бележки.
— Как така?
— Слушайте. Казах ви, че Колбер намерил хартия на масата.
— Да.
— Че извадил молив от джоба си.
— Да.
— Че писал на тая хартия.
— Да.
— Е, добре, моливът му бил много твърд, така че от написаното на горния лист се получил отпечатък на долния.
— После?
— Колбер откъснал първия лист и не обърнал внимание на долния. А при това на него можело да се прочете всичко, което било написано на първия: госпожа Ванел го прочела и изпратила за мене.
— А!
— После, след като се убеди, че съм ви предана приятелка, тя ми даде листа и ми откри тайната на тая къща.
— А де е тоя лист? — попита Фуке, в сърцето на когото се промъкна известна тревога.
— Ето го, господине, четете — каза маркизата. Фуке прочете:
Имена на откупчиците, които трябва да бъдат осъдени от съдебната палата: д’Еймери, приятел на г-н Ф.; Лиодо, приятел на г-н Ф.; дьо Ванен, индеф.
— Д’Еймери! Лиодо! — извика Фуке, като прочете повторно тия редове.
— Приятели на г-н Ф. — посочи с пръст маркизата.
— Но какво означават тия думи: „които трябва да бъдат осъдени от съдебната палата“?
— Ех, струва ми се, че е ясно. Впрочем вие не сте стигнали до края. Четете, четете!
Фуке продължи:
„Първите двама на смърт а третият — да бъде уволнен заедно с господа д’Отеман и дьо Ла Валет, имуществата на които ще бъдат само конфискувани“.
— Боже мой! — извика Фуке. — На смърт, на смърт, Лиодо и д’Еймери! Но дори ако съдебната палата ги осъди на смърт, кралят няма да утвърди присъдата, а без подписа на краля не се изпълнява смъртна присъда.
— Но кралят е направил господин Колбер интендант.
— Ах, да! — извика Фуке, сякаш за първи път забеляза разтворилата се пред него бездна. — Невъзможно, невъзможно! А кой е попълнил с молив следите, оставени от господин Колбер?
— Аз. Страхувах се да не се изличат.
— О, ще узная всичко!
— Нищо няма да узнаете, господине. Вие презирате твърде много неприятеля си за това.
— Простете ми, мила маркизо, простете ми. Да, господин дьо Колбер е мой неприятел, вярвам го; да, господин дьо Колбер е опасен човек, признавам го. Но аз имам още много време. А тъй като вие сте тук, тъй като вие ми доказахте своята преданост, зад която виждам любов, тъй като сме сами най-после…
— Аз дойдох, за да ви спася, господин Фуке, а не за да се погубя — каза маркизата, като стана. — И така, пазете се…
— Наистина, маркизо, вие се плашите прекалено и ако тоя страх не е предлог…
— Господин Колбер е човек с твърд характер! Пазете се!
Фуке стана на свой ред от мястото си.
— А аз? — попита той.
— Вие? Вие сте само благороден човек. Пазете се!
— И така?
— Аз направих това, което трябваше да направя с риск да погубя доброто си име, приятелю мой. Сбогом!
— Не сбогом, а довиждане!
— Може би — рече маркизата.
И като му подаде ръка за целувка, тя тръгна така решително към вратата, че Фуке не посмя да й прегради пътя.
А Фуке пое с наведена глава и помрачено чело обратния път през подземието, което съединяваше двете му къщи.
LV
АБАТЪТ ФУКЕ
Фуке мина бързо през подземието и натисна пружината на огледалото. Когато се намери в кабинета си, той чу, че някой блъска по вратата и един добре познат глас викаше:
— Отворете, монсеньор, моля ви се, отворете! Фуке приведе бързо в ред всичко, което можеше да издаде вълнението и отсъствието му; разхвърля книжата по писмената маса, взе едно перо в ръка и попита през вратата, за да спечели време:
— Кой е там?
— Какво? Монсеньорът не ме ли познава? — отговори гласът.
„Напротив — каза си Фуке, — напротив, приятелю, чудесно те познавам.“
И запита високо:
— Вие ли сте, Гурвил?
— Разбира се, аз съм, монсеньор.
Фуке стана, погледна се за последен път в огледалото, отвори вратата и пусна приятеля си.
— Ах, монсеньор, монсеньор! — каза Гурвил. — Каква жестокост!
— Защо?
— От четвърт час ви моля да отворите, а вие не ми отговаряте дори.
— Веднъж завинаги запомнете, че не искам да ме безпокоят, когато работя. Макар че вие правите изключение, Гурвил, все пак искам заповедта ми да бъде спазвана по отношение на другите.
— В тая минута, монсеньор, аз съм готов да разбия. Да съборя, да издъня всички заповеди, врати, мандали и стени.
— Охо! Значи се е случило нещо много важно? — попита Фуке.
— О, да, монсеньор! — отговори Гурвил.
— А какво се е случило? — продължи Фуке, леко обезпокоен от вълнението на най-близкия си довереник.
— Основана е тайна съдебна палата, монсеньор.
— Зная. Но събира ли се вече тя, Гурвил?
— Не само се събира, но е издала и присъда… мо, сеньор.
— Присъда! — каза суперинтендантът с трепет в гласа и бледина на лицето, които не можа да скрие. Присъда! И срещу кого?
— Срещу двама ваши приятели.
— Лиодо и д’Еймери, нали?
— Да, монсеньор.
