— Вие ме учудвате, маркизо; ще кажа дори нещо повече — почти ме плашите. Вие, тъй сериозна, тъй разумна, вие, която познавате тъй добре света, в който живеем! Значи наистина това е нещо важно.
— О, много важно! Слушайте!
— Най-напред кажете как дойдохте тук?
— Ще узнаете след малко; но най-напред неотложното.
— Говорете, маркизо, говорете! Моля ви, съжалете се над моето нетърпение!
— Знаете ли, че господин Колбер е назначен за интендант на финансите?
— Хайде де! Колбер, малкият Колбер?
— Да, Колбер, малкият Колбер.
— Дясната ръка на господин Мазарини?
— Точно той.
— Е, добре, какво ужасно виждате в това, мила маркизо? Малкият Колбер интендант — това е чудно, съгласен съм, но не е страшно.
— Мислите ли, че без особено важни причини кралят е назначил на такава длъжност тоя, когото наричате смешен и дебелак педант?
— Най-напред наистина ли му е дал кралят това място?
— Така разправят.
— Кои.
— Всички.
— Всички значи никой; посочете ми някой, който наистина е добре осведомен и твърди това.
— Госпожа Ванел.
— А, вие започвате наистина да ме плашите! — каза Фуке със смях. — Ако някой трябва да бъде осведомен добре, това е лицето, което посочвате.
— Не говорете лошо за горката Маргюрит, господин Фуке: тя все още ви обича.
— Хайде де, наистина ли? Не е за вярване. Аз мислех, че малкият Колбер, както казахте преди малко, е успял да замърси вече тая любов с мастилено или мазно петно.
— Фуке, Фуке, ето как се отнасяте към тия, които изоставяте!
— Е, маркизо, да не искате да поемете защитата на госпожа Ванел?
— Да, ще я поема, защото, повтарям, тя все още ви обича; и доказателство за това е, че иска да ви спаси.
— Чрез вашето посредничество, маркизо; това е много Ловко от нейна страна. Никакъв ангел не би могъл да ми бъде по-приятен и да ме води по-сигурно към спасението. Но кажете, познавате ли Маргюрит?
— Тя ми е приятелка от манастира.
— И тя ви съобщи, казвате, че господин Колбер е назначен за интендант?
— Да.
— Е, добре, обяснете ми, маркизо; господин Колбер е интендант, съгласен съм. Как един интендант, тоест мой подчинен, мой служител, може да ме засенчва или да ми вреди, дори ако той е господин Колбер?
— Господине, вие изпускате предвид едно важно обстоятелство — отговори маркизата.
— Какво?
— Че господин Колбер ви мрази.
— Мене! — извика Фуке. — О, боже мой, откъде идвате, маркизо? Мене всички ме мразят, а и Колбер като другите.
— Колбер ви мрази повече от другите.
— Повече… съгласен съм.
— Той е честолюбив.
— Кой не е, маркизо?
— Да, но неговото честолюбие няма граници.
— Виждам и това, щом е пожелал да стане мой заместник при госпожа Ванел.
— И е постигнал целта си. Внимавайте.
— Вие искате да кажете, че той има желанието от интендант да стане суперинтендант?
— Не е ли изниквал вече такъв страх у вас?
— Охо! — рече Фуке. — Да ме замести при госпожа Ванел бива; но при краля — това е съвсем друго. Франция не се купува тъй лесно, както жената на някакъв чиновник.
— Е, господине, всичко се купува: ако не със злато, с интриги.
— Вие знаете добре, че не е така, маркизо, вие, на която предлагах милиони.
— Вместо тия милиони, Фуке, трябваше да ми предложите истинска, чиста, безгранична любов: тогава бих приела. Добре виждате, че всичко се купува, ако не по един, по друг начин.
— Значи, според вас, господин Колбер се пазари вече за суперинтендантското ми място? Хайде, хайде, маркизо, успокойте се, той не е още достатъчно богат, за да го купи.
— Но ако ви го открадне?
— А, това е друго нещо. За нещастие, преди да стигне до мене, тоест до главното укрепление, той трябва да разруши предните окопи, а аз съм страшно добре укрепен, маркизо.
— А това, което наричате предни окопи, са вашите привърженици и вашите приятели, нали?
— Именно.
— Господин д’Еймери спада ли към вашите привърженици?
— Да.
— Господин Лиодо спада ли към вашите приятели?
— Разбира се.
— А господин дьо Ванен?
— Е, с господин дьо Ванен могат да правят каквото си искат, но…
— Но…
— Но да не пипат другите.
— Е, добре, ако не искате да пипат господа д’Еймери и Лиодо, време е да вземете мерки.
— Какво ги заплашва?
— Искате ли да ме изслушате сега?
— Както винаги, маркизо.
— Без да ме прекъсвате?
— Говорете.
— Е, добре, тая сутрин Маргюрит изпрати за мене.
— А!
— Да.
— И какво ви поиска?
— „Аз не смея да се видя лично с господин Фуке“ — ми каза тя.
— Хайде де, защо? Нима си мисли, че бих почнал да я укорявам? Горката, тя се лъже много, боже мой!
— „Вижте се с него и му кажете да се пази от господин дьо Колбер.“
— Как, тя ме предупреждава да се пазя от любовника й?
— Казах ви, че тя все още ви обича.
— По-нататък, маркизо?
— „Господин дьо Колбер — прибави тя — дойде преди два часа да ми съобщи, че е станал интендант.“
— Казах ви вече, маркизо, че господин дьо Колбер ще бъде още повече в ръцете ми.
— Да, но това още не е всичко. Както знаете, Маргюрит дружи с госпожа д’Еймери и госпожа Лиодо.
— Да.
— Е, добре, господин дьо Колбер я разпитвал много за богатството на тия двама господа и доколко са ви предани.
