хубост; в блестящата като огледало значка на гърдите се отразяваха всички светлини и излитаха от нея като светкавици. Офицерът стоеше със сива шапка с червено перо на главата, доказателство, че е тук по служба, а не за свое удоволствие. Ако беше тук за удоволствие, ако беше придворен, а не войник, щеше да държи шапката си в ръка, защото всяко удоволствие трябва да се заплаща с някаква цена.
Офицерът беше дежурен и изпълняваше задача, на която бе навикнал; най-добро доказателство за това беше, че той наблюдаваше радостите и отегченията на тоя празник със скръстени ръце, с пълно равнодушие и невъобразимо безстрастие. Той, като философ — а всички стари войници са философи, — той, като философ, сякаш много по-добре разбираше отегченията, отколкото радостите; но не се измъчваше от първите, защото можеше да мине без последните.
И така, той стоеше облегнат на украсената с резба рамка на вратата, когато тъжните и уморени очи на краля срещнаха случайно неговите очи.
Изглежда, не за първи път очите на офицера се срещаха с височайшия поглед. Офицерът знаеше израза и мисълта му, защото щом погледна Луи XIV, веднага прочете върху лицето му всичко, което ставаше в душата му, тоест потискащото го отегчение и плахото му желание да излезе. Той разбра, че трябва да направи услуга на краля, макар че той не му я иска, да му направи услуга против волята му. Смело, сякаш командуваше кавалерийски отряд през време на сражение, офицерът извика със звънлив глас:
— Свитата на негово величество!
При тия думи, които подействуваха като гръмотевичен удар и заглушиха оркестъра, пеенето, разговорите и шума от стъпките, кардиналът и кралицата майка погледнаха изненадано краля.
Луи XIV побледня, но като видя, че офицерът на мускетарите отгатна мисълта му и я изрази в дадената заповед, стана решително от креслото си и тръгна към вратата.
— Тръгвате ли, сине мой? — запита кралицата, докато Мазарини питаше краля само с поглед, който можеше да се покаже благ, ако не беше така проницателен.
— Да, ваше величество — отговори кралят, — чувствувам се уморен и освен това бих искал да пиша тая вечер.
По устните на министъра се мярна усмивка; той освободи краля, като кимна с глава.
Тогава негово и нейно, величество побързаха да дадат заповеди на служителите си, които се появиха веднага.
Кралят се поклони, мина през залата и стигна до вратата.
На вратата отряд от двадесет мускетари, строени в две редици, чакаше негово величество.
В края на тоя отряд стоеше офицерът, безстрастен, с гола шпага в ръка.
Кралят мина и цялата тълпа се надигна на пръсти, за да го види още веднъж.
Десет мускетари разтваряха тълпата в предните стаи и по стъпалата и правеха път на краля.
Другите десет обграждаха краля и негово височество, който беше поискал да придружи негово величество.
Служителите вървяха зад тях.
Това малко шествие съпроводи краля до покоите, които бяха определени за него.
Същите тия покои беше заемал крал Анри III през времето на пребиваването си в замъка Блоа.
Негово височество беше дал заповедите си. Водени от офицера си, мускетарите навлязоха в тесния коридор, който свързваше едното крило на замъка с другото.
Тоя коридор започваше с една малка квадратна стая, мрачна дори в хубави дни.
Негово височество спря Луи XIV.
— Вие минавате, всемилостиви господарю — му каза той, — по същото място, където херцог дьо Гиз е получил първия удар с нож.
Кралят, слабо запознат с историята, знаеше за това събитие, но не знаеше нито подробностите му, нито де е станало.
— А! — рече той, като цял потрепера. И се спря.
Пред него и зад него всички се спряха.
— Херцогът, всемилостиви господарю — продължи Гастон, — беше почти на това място, където съм сега; той вървеше по посоката, по която върви ваше величество; господни дьо Лоан беше на мястото, където се намира сега вашият лейтенант на мускетарите; господни дьо Сент Малин и свитата на негово величество бяха зад него и около него. Точно тогава го удариха.
Кралят се обърна към офицера си и видя, че по войнственото му и смело лице мина облак.
— Да, отзад — промърмори лейтенантът, като с най-голямо презрение махна с ръка.
И поиска да отмине, сякаш се чувствуваше неловко между тия стени, където някога беше проникнала измяната.
Но кралят, който, както изглежда, желаеше да се учи, поиска да погледне още веднъж това зловещо място.
Гастон разбра желанието на племенника си.
— Вижте, ваше величество — рече той, като взе един факел от ръцете на господин дьо Сан Реми, — ето мястото, където той падна. Тук имаше креват; той скъса завесите му, като се мъчеше да се задържи за тях.
— Защо паркетът е вдлъбнат на това място? — попита Луи XIV.
— Защото тук протече кръвта му — отговори Гастон. — Тя проникна дълбоко в дъба и можа да бъде очистена само като изстъргаха паркета. И все пак — прибави Гастон, като приближи факела си до посоченото място, — и все пак тук остана червеникаво петно въпреки всички усилия да го премахнат.
Луи XIV вдигна глава. Може би той си спомни за тая кървава следа, която един ден му бяха показали в Лувър: беше от кръвта на Кончини, пролята от баща му краля при също такива обстоятелства.
— Да вървим! — каза той.
Шествието тръгна веднага: навярно вълнението придаде на гласа на младия монарх такъв заповеднически тон, какъвто никога не бяха забелязвали у него.
Когато стигнаха до определените за краля покои, До които можеше да се отиде и по тоя тесен коридор, и по парадната стълба откъм двора, Гастон каза:
— Нека ваше величество благоволи да се настани в тия покои, макар че са недостойни за него.
— Чичо — отговори младият монарх, — благодаря ви много за сърдечното ви гостоприемство.
Преди да излезе, Гастон се поклони на племенника си, а той от своя страна го целуна.
От двадесетте мускетари, които придружаваха краля, десет изпратиха негово височество до приемните зали, все още пълни с народ, въпреки оттеглянето на негово величество.
Останалите десет мускетари бяха поставени на пост от офицера: той сам за пет минути огледа цялата местност с тоя студен и сигурен поглед, който не винаги се придобива от навика, защото тоя поглед принадлежи на гения.
После, когато разпредели всичките си хора, той избра за своя главна квартира предната стая, в която намери едно голямо кресло, лампа, вино, вода и сух хляб.
Той усили светлината на лампата, изпи половин чаша вино, усмихна се много изразително, настани се в голямото кресло и се разположи да спи.
IX
В КОЯТО НЕПОЗНАТИЯТ ОТ СТРАННОПРИЕМНИЦАТА „МЕДИЧИ“ ОТКРИВА ИНКОГНИТОТО СИ
Тоя офицер, който спеше или се готвеше да спи, въпреки безгрижния си вид носеше тежка отговорност.
Като лейтенант на кралските мускетари, той командуваше цялата рота, пристигнала от Париж, а тая рота се състоеше от сто и двадесет души; но с изключение на двадесетте, за които говорихме, останалите сто пазеха кралицата майка и особено господин кардинала.
Господин Джулио Мазарини не искаше да харчи за пътни разноски на своите телохранители; затова той използуваше кралските, и ги използуваше широко, защото вземаше петдесет за себе си; това обстоятелство би се сторило много неприлично на всеки, който не познаваше обичаите на тогавашния двор.
Не по-малко неприлично или дори необикновено би се сторило и това, че тая част на замъка, която беше определена за господин кардинала, бе блестяща, осветена и оживена. Мускетарите стоеха на пост при
