— Не, всемилостиви господарю, и това не е.
— Тогава как бихте ме познали, ако не сте виждали нито портрета ми, нито мене лично?
— Всемилостиви господарю, аз видях негово величество краля — вашия баща — в един страшен момент.
— В деня, когато…
— Да.
Мрачен облак мина по челото на краля; той сякаш го отстрани с ръка и попита:
— Виждате ли още някакво затруднение да доложите за мене?
— Всемилостиви господарю, извинете ме — отговори офицерът, — но по тая тъй скромна външност аз не можах да се сетя, че пред мен стои крал; и все пак, както преди малко имах честта да кажа на ваше величество, аз видях краля Чарлз I… Но извинете, ей сега ще предупредя краля. — След няколко стъпки обаче се върна и попита: — Навярно ваше величество желае това свиждане да остане в тайна?
— Не изисквам това, но ако е възможно да остане в тайна…
— Възможно е, всемилостиви господарю, защото аз мога да не казвам нищо на дежурния старши камерюнкер. Но за това ваше величество трябва да ми предаде шпагата си.
— Вярно… Съвсем забравих, че никой не влиза с оръжие при краля на Франция.
— Ваше величество ще направи изключение, ако иска, но тогава аз ще сваля отговорността от себе си, като предупредя дежурните при краля.
— Ето шпагата ми, господине. Сега ще бъдете ли тъй любезен да доложите за мене на негово величество?
— Веднага, всемилостиви господарю.
Офицерът изтича веднага и почука на съобщителната врата, която камердинерът му отвори.
— Негово величество кралят на Англия! — каза офицерът.
— Негово величество кралят на Англия! — повтори камердинерът.
При тия думи един камерюнкер разтвори двете крила на кралската врата и отвън можа да се види Луи XIV без шапка и без шпага, с разкопчана късовейка, който се приближаваше с признаци на най-голяма изненада.
— Вие, братко мой! Вие тук, в Блоа! — извика Луи XIV, като отпрати с ръка камерюнкера и камердинера, които отидоха в съседната стая.
— Всемилостиви господарю — отговори Чарлз II, — аз отивах в Париж с надеждата да видя ваше величество, когато от мълвата научих, че скоро ще пристигнете в тоя град. Тогава останах тук, защото имах да ви съобщя нещо много важно.
— Харесва ли ви тоя кабинет, братко мой?
— Отлично, всемилостиви господарю, защото мисля, че никой не може да ни чуе.
— Аз отпратих камерюнкера и дежурния камердинер: те са в съседната стая. Зад тая преграда има една отделена стая; тя води в предната стая, а в предната стая вие видяхте само един офицер, нали?
— Да, всемилостиви господарю.
— Тогава говорете, братко мой, аз ви слушам.
— Всемилостиви господарю, аз започвам и нека ваше величество благоволи да се съжали над нещастията на нашия дом.
Френският крал се изчерви и приближи креслото си До креслото на английския крал.
— Всемилостиви господарю — продължи Чарлз II, — не е необходимо да питам дали ваше величество знае подробностите на моята плачевна история.
Луи XIV се изчерви още повече, улови ръката на английския крал и отговори:
— Братко мой, срамота е да се каже, но рядко кардиналът говори пред мене за политика. Нещо повече: едно време камердинерът ми Лапорт ми четеше исторически съчинения, но той забрани тия четения и ми отне Лапорт, така че моля брат ми Чарлз да ми разкаже всички тия неща като на човек, който нищо не знае за тях.
— Е добре, всемилостиви господарю, ако разкажа всичко отначало, аз ще имам един шанс повече да трогна сърцето на ваше величество.
— Говорете, братко мой, говорете!
— Вие знаете, всемилостиви господарю, че през 1650 година, при похода на Кромуел в Ирландия, бях повикан в Единбург и бях коронясан в Стоун. Една година по-късно, ранен в една от заграбените провинции, Кромуел се нахвърли отново върху нас. Да се срещна с него беше моя цел, да изляза от Шотландия беше мое желание.
— Обаче — възрази младият крал — Шотландия е почти ваша родина, братко мой.
— Да. Но шотландците бяха за мене жестоки сънародници! Всемилостиви господарю, те ме принудиха да се откажа от вярата на дедите ми; те обесиха лорд Монтроз, най-предания ми служител, защото не бил презвитерианец. Когато му предложили да каже предсмъртното си желание, клетият мъченик поискал да разсекат тялото му на толкова части, колкото градове има в Шотландия, за да има навсякъде свидетели на верността му. И аз не можех да изляза от един град или да вляза в друг, без да видя късове от това благородно тяло, което беше действувало, беше се сражавало, беше дишало за мене…
И така, с един смел поход аз заобиколих армията на Кромуел и влязох в Англия. Протекторът се спусна да ме преследва и това беше необикновена надпревара, която имаше за цел една корона. Ако можех да пристигна в Лондон преди Кромуел, сигурно наградата за това надбягване щеше да се падне на мене, но той ме настигна при Уорчестър.
Щастието беше вече не с нас, а с него. Всемилостиви господарю, на 3 септември 1651 година, в годишнината на сражението при Дънбар, толкова съдбоносна за шотландците, аз бях разбит. Две хиляди души паднаха около мене, преди да отстъпя една крачка назад. Най-после се наложи да бягам.
Оттогава историята ми стана роман. Преследван ожесточено, аз си остригах косата и се преоблякох като дървар. Цял ден прекарах в клоните на един дъб, за което го нарекоха кралски дъб: така се нарича и сега. Моите приключения в графството Стафорд, откъдето излязох на кон, на който зад мене седеше дъщерята на моя хазаин, и сега още се разказват по седенките и един ден навярно ще направят балада от тях. Един ден ще напиша всичко това, всемилостиви господарю, за напътствие на моите събратя крале.
Ще опиша как, пристигнал у господин Нортън, срещнах един придворен капелан, който гледаше игра на кегли, и един стар слуга, който ме нарече по име и потъна в сълзи: той едва не ме погуби със своята вярност, както друг би можал да ме погуби със своето предателство. Най-после ще опиша моите ужаси… да, всемилостиви господарю, моите ужаси, когато у полковник Уиндъм един подковач, който преглеждаше конете ни, заяви, че те били подковани в северните провинции…
— Чудно — прошепна Луи XIV, — аз не знаех всичко това. Знаех само, че сте се качили на кораб в Брай-елмстийд и че сте слезли в Нормандия.
— О, боже мой! — прошепна Чарлз. — Ако кралете не знаят нищо един за друг, как могат да си помагат помежду си!
— Но кажете ми, братко мой — продължи Луи XIV, — щом тъй лошо са ви приели в Англия, как все още се надявате на тая нещастна страна и на тоя бунтовен народ?
— О, всемилостиви господарю! След Уорчестърската битка всичко се промени в Англия! Кромуел умря, след като сключи с Франция договор, в който той се подписа над вашето име. Той умря на 3 септември 1658 година, нова годишнина на битките при Уорчестър и Дънбар.
— Синът му го наследи.
— Някои хора имат семейство, всемилостиви господарю, но нямат наследници. Наследството на Оливър беше твърде тежко за Ричърд. Ричърд не беше нито републиканец, нито роялист; Ричърд позволяваше на телохранителите си да изяждат обеда му, а на генералите си — да управляват републиката. Ричърд се отказа от властта на 22 април 1659 година. Оттогава изтече повече от една година, всемилостиви господарю.
Оттогава Англия стана игрален дом, където всички залагат за короната на баща ми. Двамата най- разпалени играчи са Ламберт и Мънк. Е добре, всемилостиви господарю, и аз бих искал да се намеся в тая игра, където е заложена моята кралска мантия. Всемилостиви господарю… един милион, за да подкупя единия от тия играчи, да го превърна в мой съюзник, или двеста ваши благородници, за да ги изгоня от двореца ми Уайтхол, както Исус нагони търговците от храма.
