А Монтале вместо отговор извади от джоба си грамотата и я показа на старата дама.
— Ето грамотата — каза тя.
Тоя път вече всичко се свърши. Като прочете набързо благословената грамота, старата дама сключи ръце, непредаваем израз на завист и отчаяние изкриви лицето й и тя се видя принудена да седне, за да не падне в безсъзнание.
Монтале съвсем не беше толкова лоша, за да се радва прекомерно на победата си и да смаже победения неприятел, особено когато тоя неприятел беше майката на приятелката й; тя не злоупотреби с тържеството си.
Маликорн не беше тъй великодушен. Той седна важно в креслото си и се изтегна с такава волност, за която преди два часа би изял боя.
— Почетна дама на младата принцеса! — повтаряше все още не напълно убедената госпожа дьо Сен Реми.
— Да, госпожо, и при това с покровителството на господин Маликорн.
— Това е невероятно! — повтаряше старата дама. — Нали, Луиз, това е невероятно?
Но Луиз не отговори; беше се навела напред, замислена, почти печална; притиснала ръце към хубавото си чело, тя въздишаше.
— Но, господин Маликорн, какво направихте, за да добиете това място? — внезапно попита госпожа дьо Сен Реми.
— Поисках го, госпожо.
— От кого?
— От един от моите приятели.
— Значи вие имате приятели, които заемат такова добро положение при двора, че могат да ви дават подобни доказателства за влиянието си?
— Хм! Така изглежда.
— А може ли да се узнаят имената на тия приятели?
— Не казах, че имам много приятели, госпожо; казах един приятел.
— И как се нарича?
— Ай да му се не види, госпожо, каква сте! Когато човек има такъв влиятелен приятел, той не го показва наляво и надясно, за да не му го отнемат.
— Имате право, господине, като премълчавате името на тоя приятел, защото, предполагам, би ви било трудно да го кажете.
— Във всеки случай — забеляза Монтале, — ако приятелят не съществува, съществува грамотата, и точка на въпроса.
— Значи — каза госпожа дьо Сен Реми с усмивка на котка, готова да одраска — когато преди малко заварих господина у вас…
— Е, какво?
— Той ви носеше грамотата.
— Именно, госпожо, отгатнахте.
— Но тогава това е напълно морално.
— Така мисля, госпожо.
— И, както изглежда, напразно ви укорявах, госпожице.
— Съвсем напразно, госпожо; но аз толкова съм навикнала на вашите укори, че ви ги прощавам.
— В такъв случай да си вървим, Луиз; остава ни само да си идем. Но какво става с тебе?
— Госпожо — рече Ла Валиер, като потрепера, — какво казвате?
— Види се, ти не слушаше, дете мое, а?
— Не, госпожо, мислех.
— За какво?
— За хиляди неща.
— Поне ти не ми се сърдиш, Луиз, нали? — извика Монтале, като й стисна ръката.
— А за какво бих ти се сърдила, мила ми Ор? — отговори младото момиче със сладкия си като музика глас.
— Ех — забеляза госпожа дьо Сен Реми, — дори и да ви се сърдеше малко, горкичката би имала известно право на това.
— За какво, боже господи?
— Струва ми се, че тя е от също тъй добро семейство и също тъй хубава като вас.
— Мамо! — извика Луиз.
— Сто пъти по-хубава, госпожо; от по-добро семейство, не; но това не ми обяснява защо Луиз трябва да ми се сърди.
— Значи вие мислите, че й е весело да се погребе в Блоа, когато вие ще блестите в Париж?
— Но, госпожо, аз не преча на Луиз да ме последва в Париж. Напротив, бих била много щастлива, ако тя дойде там.
— Но струва ми се, че господин Маликорн, който е всемогъщ при двора…
— А, толкова по-зле, госпожо — обади се Маликорн, — всеки за себе си на тоя грешен свят.
— Маликорн! — каза Монтале.
И като се наведе към младия човек, прибави:
— Заемете се с госпожа дьо Сен Реми: или спорете, или се сдобрявайте с нея. Трябва да поприказвам с Луиз.
И в същото време леко натискане на ръката награди Маликорн за бъдещото му подчинение.
Маликорн се приближи без желание до госпожа дьо Сен Реми, а в това време Монтале обви с ръка шията на приятелката си и й каза:
— Какво ти е? Кажи, вярно ли е, че ще престанеш да ме обичаш, защото ще блестя, както каза майка ги?
— О, не — отговори Луиз, като едва сдържаше сълзите си, — напротив, много се радвам на щастието ти.
— Радваш се? А като че ли си готова да заплачеш.
— Само от завист ли се плаче?
— А, да, разбирам! Аз отивам в Париж и тая дума „Париж“ ти напомня за един конник.
— Ор!
— Един конник, който някога е живял в Блоа, а сега живее в Париж.
— Не зная, наистина, какво ми е, но се задушавам.
— Плачи тогава, щом не можеш да се усмихваш. Луиз вдигна кроткото си лице: едри сълзи, които се търкулнаха една след друга, го осветяваха като диаманти.
— Хайде, признай си — каза Монтале.
— Какво искаш да си призная?
— Това, което те кара да плачеш; не се плаче без причина. Аз съм ти приятелка; ще направя всичко, което искаш да направя. Не бой се, Маликорн е по-влиятелен, отколкото си мислят. Искаш ли да дойдеш в Париж?
— Уви! — каза Луиз.
— Искаш ли да дойдеш в Париж?
— Да остана тук сама, в тоя стар замък, когато тъй свикнах да слушам песните ти, да стискам ръката ти, да тичам с всички вас по парка! О, колко ще скучая, колко бързо ще умра!
— Искаш ли да дойдеш в Париж? Луиз въздъхна.
— Ти не отговаряш.
— Какво искаш да ги отговоря?
— Да или не; това не е много мъчно, струва ми се.
— О, ти си много щастлива, Монтале!
— Значи ти би искала, да бъдеш на моето място, а? Луиз не отговори.
— Вироглавка! — каза Монтале. — Де се е чуло и видяло да имаш тайни от приятелка? Но признай си, че би искала да дойдеш в Париж, признай си, че умираш от желание да видиш отново Раул!
