— Не ще и дума: господарка на ума и на душата ми.
— Хубава собственост, няма що! Душа — глупава, а ум — сух.
— Внимавайте, Монтале, познавам ви — каза Маликорн; — вие ще се влюбите във вашия слуга.
— Е да, да — рече тя, като увисна на шията му по-скоро с детско безгрижие, отколкото със страстно отдаване. — Да, да, защото трябва да ви поблагодаря най-после.
— За какво?
— За мястото на придворна дама. Нали в него е цялото мое бъдеще?
— И моето. Монтале го погледна.
— Колко е ужасно — каза тя, — че не може никога да се отгатне дали говорите сериозно.
— Напълно сериозно; аз отивах в Париж, вие отивате там, ние отиваме в столицата.
— Значи само за това ми помогнахте, егоист такъв?
— Какво да се прави, Ор, не мога без вас.
— Е добре, всъщност и аз не мога без вас; а все пак трябва да си признаем, че сте много лош човек.
— Ор, мила ми Ор, внимавайте; ако се заловите пак с оскърбленията, вие знаете как те ми действуват и аз ще ви обожавам.
И Маликорн привлече отново младото момиче към себе си.
В същия мит по стълбата се чуха стъпки.
Младите хора стоеха съвсем близко един до друг и влезлият щеше да види, че те се прегръщат, ако Монтале не беше отблъснала силно Маликорн, който отлетя към вратата и удари гърба си в нея точно когато тя се отваряше.
Чу се силен вик, последван от оскърбителни думи.
Това беше госпожа дьо Сен Реми: нещастният Маликорн я притисна с вратата, която тя беше полуотворила.
— Пак тоя безделник! — извика старата дама. — Все кисне тук!
— Ах, госпожо — почтително отговори Маликорн, — цяла седмица не съм идвал тук.
LXXVIII
В КОЯТО ОТНОВО СЕ ПОЯВЯ НА ИСТИНСКАТА ГЕРОИНЯ НА ТАЯ ИСТОРИЯ
Зад госпожа дьо Сен Реми се изкачваше госпожица дьо Ла Валиер.
Тя чу как избухна гневът на майка й, разбра причината му и влезе разтреперана в стаята. Тук видя нещастния Маликорн, жалкият вид на когото би трогнал или разсмял всеки хладнокръвен зрител.
Действително той се беше укрил зад едно голямо кресло, за да избегне първите гневни пристъпи на госпожа дьо Сен Реми; той не се надяваше да я смекчи с думи, защото тя говореше по-високо от него и при това без прекъсване, но се осланяше на жестовете си, пълни с красноречие.
Старата дама не чуваше и не виждаше нищо: много отдавна тя не обичаше Маликорн.
Но гневът й беше прекалено голям, за да не се излее от Маликорн върху съучастницата му.
Дойде редът на Монтале:
— А вие, госпожице, да не би да се надявате, че няма да предам на нейно височество какво става у една от нейните почетни госпожици?
— О, мамо — извика госпожица дьо Ла Валиер, — за бога, смилете се…
— Мълчете, госпожице, и не си правете труда да се застъпвате за недостойни личности; вече достатъчно голямо нещастие е, че честно момиче като вас трябва Да вижда лош пример. А вие се и застъпвате? О, няма Да допусна това!
— Но — каза Монтале, като се разбунтува най-после, — наистина не разбирам защо се отнасяте така с мене? Да не би да правя нещо лошо?
— А тоя голям безделник, госпожице — продължи госпожа дьо Сен Реми, като показа Маликорн, — да не е дошъл за добро? Кажете.
— Нито за добро, нито за лошо, госпожо; просто е дошъл да ме види.
— Добре, добре — каза госпожа дьо Сен Реми, — нейно кралско височество ще бъде осведомена и сама ще отсъди.
— Във всеки случаи не виждам — отговори Монтале, — защо на господин Маликорн да бъде забранено да се среща с мене, щом има честни намерения?
— Честни намерения, с такова лице! — извика госпожа дьо Сен Реми.
— Благодаря ви от името на лицето ми, госпожо — обади се Маликорн.
— Елате, дъще моя, елате — продължи госпожа дьо Сен Реми; — хайде да предупредим нейно височество, че в същата минута, когато тя оплаква съпруга си, а ние нашия господар, в стария замък Блоа, в това обиталище на скръбта, се намират хора, които се забавляват и се веселят.
— О! — в един глас извикаха двамата обвиняеми.
— Една почетна госпожица! Една почетна госпожица! — продължи старата дама, като вдигна ръце към небето.
— Е добре, точно в това се лъжете, госпожо — каза силно раздразнената Монтале. — Аз не съм вече почетна госпожица, поне не съм почетна госпожица на нейно височество.
— Вие си давате оставката, госпожице? Много добре. Мога само да се радвам на такова решение — и се радвам.
— Аз не си давам оставката, госпожо; само преминавам на друго място, нищо повече.
— В буржоазията или в съдийското съсловие? — попита госпожа дьо Сен Реми презрително.
— Знайте, госпожо — отвърна Монтале, — че такова момиче като мене не може да служи в семейство на буржоа или съдии. Аз преминавам от нищожния двор, в който вие живуркате, в почти кралски двор.
— Аха, кралски двор! — каза госпожа дьо Сен Реми, като се мъчеше да се засмее. — Кралски двор, какво ще кажете за това, дъще моя?
И тя се обърна към госпожица дьо Ла Валиер, като искаше на всяка цена да я отведе по-далече от Монтале. Но Луиз не споделяше желанието на госпожа дьо Сен Реми и гледаше с хубавите си примирителни очи ту майка си, ту Монтале.
— Аз не казах „кралски двор“, госпожо — отговори Монтале, — защото принцеса Анриет Английска, която ще стане жена на негово кралско височество херцог Филип, не е кралица. Казах „почти кралски“ и не се излъгах, защото тя ще бъде снаха на краля.
Мълния да беше паднала върху замъка Блоа, не би замаяла толкова госпожа дьо Сен Реми, както последните думи на Монтале.
— Какво общо с това има нейно кралско височество принцеса Анриет? — промърмори старата дама.
— Казвам, че ще постъпя у нея като почетна госпожица: нищо друго.
— Като почетна госпожица? — едновременно извикаха госпожа дьо Сен Реми и госпожица дьо Ла Валиер: първата с отчаяние, а втората с радост.
— Да, госпожо, като почетна госпожица.
Старата дама наведе глава, сякаш ударът беше прекалено силен за нея.
Но почти веднага се изправи, за да пусне последния снаряд в противницата си.
— Охо — каза тя, — такива обещания се дават често. Хората се ласкаят с безумни надежди, но в последния миг, когато става въпрос да се изпълнят тия обещания, да се осъществят тия надежди, те забелязват с учудване, че голямото влияние, на което са разчитали, се разсейва като дим.
— О, госпожо, влиянието на моя покровител е неоспоримо и неговите обещания са равносилни на дела.
— А ще бъде ли нескромно да ви попитам за името на тоя тъй могъщ покровител?
— О, боже мой, не! Моят покровител е тоя господин — каза Монтале, като показа Маликорн, който през цялата тая сцена беше запазил най-невъзмутимо хладнокръвие и най-комична важност.
— Тоя господин! — извика госпожа дьо Сен Реми, като избухна в смях. — Тоя господин е ваш покровител! Човекът с толкова могъщо влияние, обещанията на когото са равносилни на дела, е господин Маликорн?
Маликорн се поклони.
