Кралят се обърна и погледна Колбер.
— Но… — започна интендантът смутено.
— Господинът — продължи Фуке да говори косвено за Колбер, — господинът е получил преди една седмица един милион и шестстотин хиляди ливри; сто хиляди ливри е платил на гвардейците; седемдесет и пет хиляди — на болниците; двадесет и пет хиляди — на швейцарците; сто и тридесет хиляди за хранителни продукти; хиляда за оръжие; десет хиляди за дребни разходи; значи не се лъжа, като смятам, че са останали деветстотин хиляди ливри.
И полуобръщайки се към Колбер, като високомерен началник към подчинения си, той каза:
— Погрижете се, господине, тия деветстотин хиляди ливри да бъдат предадени довечера в злато на негово величество.
— Но — забеляза кралят — тогава ще станат два милиона и петстотин хиляди ливри!
— Всемилостиви господарю, тия петстотин хиляди ливри в повече ще бъдат джобни пари на негово кралско височество. Чувате ли, господин Кол бе р? Довечера до осем часа.
И с тия думи, като се поклони почтително на краля, суперинтендантът отстъпи заднишком към вратата, без да удостои нито с един поглед завистника, когото беше изравнил със земята.
Колбер разкъса от яд фландърските си дантели и прехапа устните си до кръв.
Фуке не беше стигнал до вратата на кабинета, когато лакеят мина покрай него и извика:
— Куриер от Бретан за негово величество.
— Господин д’Ербле имаше право — прошепна Фуке, — като извади часовника си, — един час и петдесет и пет минути. Време беше!
LXXVI
В КОЯТО Д’АРТАНЯН ПОЛУЧАВА НАЙ-ПОСЛЕ УКАЗА ЗА КАПИТАН
Читателят знае предварително за какъв пратеник от Бретан доложи лакеят.
Беше лесно да се познае пратеникът.
Д’Артанян с прашни дрехи, зачервено лице, мокра от пот коса и вдървени крака се изкачваше с мъка по стъпалата, като окървавените му шпори дрънкаха на всяко стъпало. — На прага той се срещна със суперинтенданта.
Фуке се поклони с усмивка на човека, който щеше да стане причина за разоряването или смъртта му, ако беше Дошъл един час по-рано.
Д’Артанян намери в душевната си добрина и неизчерпаемата си телесна сила достатъчно присъствие на духа, за да си спомни добрия прием на тоя човек; и така той му се поклони също, но по-скоро от доброжелателство и съчувствие, отколкото от уважение. На езика му се въртеше думата, която толкова пъти беше повтаряна на херцог дьо Гиз:
— Бягайте!
Но ако изговори тая дума, той би изменил на каузата; като я каже в кабинета на краля и пред лакея, той би се погубил напразно, без да спаси никого.
И така, д’Артанян се поклони само на Фуке, без да му каже нищо, и влезе.
В тоя миг кралят се колебаеше между учудването, предизвикано от последните думи на Фуке, и удоволствието от завръщането на д’Артанян.
Д’Артанян не беше типичен придворен, но притежаваше бързата наблюдателност на придворен.
Като влезе, той прочете върху лицето на Колбер, че го бяха унизили и че яростта го разкъсва.
Дори чу думите, които му казваше кралят:
— А, господин Колбер, значи вие имате деветстотин хиляди ливри в супериитендантството?
Колбер се поклони, без да отговори: той се задушаваше.
Цялата тая сцена се запечати в мозъка на д’Артанян едновременно чрез очите и ушите.
Сякаш желаеше да подчертае разликата в обръщението си, Луи IV поздрави сърдечно мускетаря си.
След това веднага освободи Колбер. Силно побледнял, интендантът излезе от кабинета на краля, като залиташе.
Д’Артанян засука нагоре мустаците си.
— Приятно ми е да видя един от служителите си в такова безредие — каза кралят, като се любуваше на праха по дрехите на д’Артанян, който му придаваше войнствен вид.
— Действително, всемилостиви господарю — рече мускетарят, — аз сметнах, че присъствието ми в Лувър е съвсем неотложно и затова се осмелих да се представя на ваше величество в тоя вид.
— Значи ми носите важни новини, господине? — попита кралят усмихнато.
— Всемилостиви господарю, ще кажа всичко с две думи: Бел Ил е укрепен, превъзходно укрепен. Двойни стени, крепост, два отделни, форта; в пристанището му има три корсарски кораба, а бреговите му батареи чакат само оръдия.
— Зная всичко това, господине — каза кралят.
— А, ваше величество знае всичко това? — рече мускетарят смаяно.
— Аз имам плана на тия укрепления.
— Ваше величество има плана?…
— Ето го.
— Действително, всемилостиви господарю, това е планът; там видях също такъв.
Лицето на д’Артанян се помрачи.
— А, разбирам, ваше величество не се е доверил само на мене и е изпратил още някого — каза той с укор.
— Не е ли все едно, господине, как съм научил това, което зная, щом го зная?
— Може би, всемилостиви господарю — отговори мускетарят, без да се помъчи дори да прикрие недоволството си; — но ще си позволя да кажа на ваше величество, че нямаше смисъл да ме карате толкова да бързам, да рискувам двадесет пъти да си счупя костите, за да ме посрещнете след това с такава новина. Всемилостиви господарю, не се възлагат поръчения на хората, когато нямат доверие в тях или когато ги смятат за неспособни.
И чисто по войнишки д’Артанян тупна с крак, като изтърси на паркета окървавена прах.
Кралят го гледаше и се радваше вътрешно на първата си победа.
— Господине — каза той след миг, — не само Бел Ил ми е известен, но мога да кажа, че Бел Ил е мой.
— Добре, добре, всемилостиви господарю; не ви питам нищо повече — отговори д’Артанян. — Уволнението ми!
— Как, уволнението ви?
— Без съмнение. Аз съм твърде много горд, за да ям хляба на краля, без да съм го заслужил, или по- скоро, ако съм го заслужил зле. Уволнението ми, всемилостиви господарю!
— Охо!
— Уволнението ми или сам ще си дам оставката.
— Вие се сърдите, господине?
— Има за какво, пусто да остане! Аз не слизам от седлото тридесет и два часа, препускам денонощно, върша чудеса от бързина, пристигам вкочанясал като обесен и научавам, че някой друг е пристигнал преди мене.
Е, аз съм глупак! Уволнението ми, всемилостиви господарю!
— Господин д’Артанян — каза Луи XIV, като сложи бялата си ръка върху изпрашеното рамо на мускетаря, — това, което току-що ви казах, няма да попречи ни най-малко да изпълня даденото ви обещание. Дадена дума, — хвърлен камък.
Младият крал се приближи до масата и отвори едно чекмедже, от което извади сгъната на четири хартия.
— Ето вашия указ за капитан на мускетарите — каза той. — Вие го заслужихте, господин д’Артанян.
Д’Артанян разгъна бързо хартията и я прочете два пъти. Той не можеше да повярва на очите си.
— И тоя указ — продължи кралят — ви се дава не само за пътуването ви в Бел Ил, но и за храбрата ви намеса на площада Грев. Там наистина сте ми служили доблестно.
