— Да, всемилостиви господарю.
— А кое е това място, планът на което ми показвате?
— Всемилостиви господарю, това е Бел Илан Мер — отговори Фуке просто.
При тая дума, при това име Колбер направи такова рязко движение, че кралят се обърна, за да го предупреди да бъде по-сдържан.
Както изглежда, Фуке не се развълнува ни най-малко нито от движението на Колбер, нито от предупредителния знак на краля.
— Господине — продължи Луи, — значи вие сте заповядали да укрепят Бел Ил, а?
— Да, всемилостиви господарю, и донесох плановете и сметките на ваше величество — отвърна Фуке. — За тая работа похарчих един милион и шестстотин хиляди ливри.
— А за какво е това? — студено попита Луи, подтикван от пълния с омраза поглед на Колбер.
— Моята цел е много ясна за разбиране — отговори Фуке. — Ваше величество беше в обтегнати отношения с Великобритания.
— Да; но след реставрацията на крал Чарлз II аз сключих съюз с нея.
— Това стана преди един месец, всемилостиви господарю, а укрепленията на Бел Ил са започнати преди шест месеца.
— Значи са станали безполезни.
— Всемилостиви господарю, укрепленията не са никога безполезни. Аз укрепих Бел Ил срещу господа Мънк и Ламберт и срещу всички граждани на Лондон, които играеха на войници. Бел Ил ще послужи като укрепен пункт срещу Холандия, на която или Англия, или ваше величество ще отвори неминуемо война.
Кралят замълча отново и скришом погледна Колбер.
— Струва ми се, че Бел Ил е ваш, господин Фуке, нали? — прибави Луи.
— Не, всемилостиви господарю.
— А на кого е?
— На ваше величество.
Колбер почувствува такъв ужас, сякаш под краката му се отвори бездна.
Луи потрепера, възхитен от гениалността или предаността на Фуке.
— Обяснете се, господине — каза той.
— Нищо по-лесно, всемилостиви господарю. Бел Ил е мое имение и аз го укрепих с мои средства. Но тъй като нищо на света не може да попречи на един смирен поданик да направи скромен подарък на краля си, аз поднасям на ваше величество Бел Ил. Всеки укрепен военен обект трябва да принадлежи на краля: отсега нататък ваше величество ще може да държи там верен гарнизон.
Колбер едва не падна на плъзгавия паркет; за да се задържи, стана нужда да се хване за колонките на ламперията.
— Вие проявихте големи военни способности, господине — забеляза Луи XIV.
— Всемилостиви господарю, идеята не е моя; мнозина офицери ми я внушиха. И самите планове са начертани от един крайно забележителен инженер.
— Името му?
— Господин дю Валон.
— Господин дю Валон? Не го познавам — каза Луи и прибави: — Много е жалко, господин Колбер, че ми са неизвестни талантливите хора, които правят чест на царуването ми.
И като каза това, той се обърна към Колбер.
Колбер беше смазан; пот течеше от челото му; устните му не можеха да промълвят нито дума; той изпитваше неизразими мъки.
— Запомнете това име — прибави Луи XIV. Колбер се поклони, по-бледен от маншетите си от фландърска дантела.
Фуке продължи:
— Каменната зидария е изградена с римски хоросан; архитектите ми го направиха по описания на древните.
— А оръдията? — попита Луи.
— О, всемилостиви господарю, това е вече работа на ваше величество; не ми подобава да поставям оръдия, докато ваше величество не каже, че в Бел Ил е у Дома си.
Луи се заколеба между омразата, която му вдъх ваше тоя могъщ човек, и съжалението към другия съсипан човек, който изглеждаше лошо подражание на първия.
Но съзнанието на кралския дълг надви човешките чувства в него.
Луи посочи с пръст хартията.
— Тия планове са ви стрували навярно много скъпо? — попита той.
— Мисля, че имах честта да кажа цифрата на ваше величество.
— Повторете, забравих.
— Един милион и шестстотин хиляди ливри.
— Един милион и шестстотин хиляди ливри? Вие сте извънредно много богат, господин Фуке.
— Ваше величество е богат — каза суперинтендантът, — защото Бел Ил е ваш, всемилостиви господарю.
— Да, благодаря; но колкото и да съм богат, господин Фуке… — започна кралят и се спря.
— Е, какво, всемилостиви господарю? — попита суперинтендантът.
— Предвиждам момент, когато няма да имам пари.
— Вие, всемилостиви господарю?
— Да, аз.
— А кога?
— Например утре.
— Нека ваше величество ми направи честта да ми обясни.
— Моят брат се жени за английската принцеса.
— И… всемилостиви господарю?
— И аз трябва да приема младата принцеса, както подобава да се посрещне внучката на Анри IV.
— Точно тъй е, всемилостиви господарю.
— И така, имам нужда от пари.
— Без съмнение.
— Утре ще ми трябва…
Луи XIV се спря. Той се готвеше да поиска точно такава сума, каквато беше принуден да откаже на Чарлз II.
Кралят се обърна към Колбер, за да нанесе той удара.
— Утре ще ми трябва… — повтори той, като гледаше Колбер.
— Един милион — грубо каза интендантът, крайно доволен, че може да си отплати със същото.
Фуке обърна гръб на интенданта, за да слуша само краля. Той не се помръдна, като чакаше.
Кралят повтори или по-скоро промърмори:
— Един милион.
— О, всемилостиви господарю — презрително отговори Фуке, — един милион! Какво ще направи ваше величество с един милион?
— Обаче струва ми се… — започна Луи XIV.
— Такива суми харчат за сватбите на малките германски принцове.
— Господине…
— Ваше величество трябва да има най-малко два милиона. Само конете ще глътнат петстотин хиляди ливри. Довечера ще имам честта да изпратя един милион и шестстотин хиляди ливри на ваше величество.
— Как? — рече кралят. — Един милион и шестстотин хиляди ливри?
— Почакайте, всемилостиви господарю — отговори Фуке, без да се обърне дори към Колбер, — зная, че в дадения случай не достигат четиристотин хиляди ливри. Но тоя господин от интендантството (и над рамото си той посочи с палец силно побледнелия Колбер зад него), тоя господин от интендантството… държи в касата си деветстотин хиляди ливри, които са мои.
