сте ужасно бледен.
— Наистина не съм добре; но, моля ви се, не ми обръщайте внимание. Нищо ли не ви каза господин дю Валон, като ви предаде писмото?
— Не. Чух силен шум, приближих се до прозореца и видях край външното стълбище нещо като мраморен конник; слязох при него, той ми подаде писмото и конят му падна мъртъв.
— А той?
— Той падна заедно с коня; вдигнаха го и го занесоха в стаите; като прочетох писмото, отбих се при него, за да го разпитам за по-големи подробности: но той спеше толкова дълбоко, че беше невъзможно да го събудят. Съжалих го; заповядах да му свалят ботушите и да не го безпокоят.
— Добре. Сега ето за какво се отнася. Вие видяхте господин д’Артанян в Париж, нали?
— Разбира се. Той е умен и дори благороден човек, макар че благодарение на него убиха нашите скъпи приятели Лиодо и д’Еймери.
— Уви, да, зная. В Тур срещнах куриера, който ми носеше писмото на Гурвил и бързите служебни писма на Пелисон. Размислихте ли за това събитие, господине?
— Да.
— И разбрахте ли, че това беше пряко нападение върху вашия суверенитет?
— Мислите ли?
— О, да!
— Е, добре, ще ви призная, че и на мен ми хрумна тая мрачна мисъл.
— Не се заслепявайте, господине… за бога, не се заслепявайте! Слушайте… Връщам се на д’Артанян.
— Слушам.
— При какви обстоятелства го видяхте?
— Дойде за пари.
— С каква платежна заповед?
— С бон от краля.
— Личен?
— Подписан от негово величество.
— Виждате! Е добре, д’Артанян дойде в Бел Ил; беше предрешен, представяше се за интендант, натоварен от господаря си да купи солници. А д’Артанян има само един господар — краля; значи е бил изпратен от краля. Той видя Портос.
— Кой е тоя Портос?
— Извинете, сбърках. Той видя господин дю Валон в Бел Ил и сега знае не по-зле от нас двамата, че Бел Ил е укрепен.
— И вие мислите, че го е изпратил кралят? — попита Фуке замислено.
— Не се съмнявам.
— И в ръцете на краля д’Артанян е опасно оръдие?
— Най-опасното от всички.
— Значи добре съм го преценил от пръв поглед.
— Какво искате да кажете?
— Поисках да го привлека към себе си.
— Ако сте намерили, че той е най-храбрият, най-умният и най-ловкият човек в цяла Франция, вие сте го преценили добре.
— Значи на всяка цена трябва да стане наш!
— Д’Артанян ли?
— Нима сте на друго мнение?
— Не, съгласен съм с вас; но той няма да стане ваш.
— Защо?
— Защото пропуснахме момента. Той беше в разногласие с двора; трябваше да се възползуваме от това; но после той мина в Англия, допринесе много за реставрацията, спечели богатство и най-после се върна на служба при краля. Това значи, че му плащат добре за тая служба.
— Ние ще му дадем повече, това е всичко.
— О, господине, извинете: д’Артанян има само една дума и щом я даде, не я взема назад.
— Какво заключение вадите от това? — попита Фуке разтревожено.
— Че в момента става въпрос да отбием страшен удар.
— А как ще го отбиете?
— Чакайте… Д’Артанян ще дойде да даде отчет на краля за поръчението си.
— О, имаме време да помислим за това.
— Как така?
— Предполагам, че сте го изпреварили много, а?
— Приблизително десетина часа.
— Е добре, за десет часа… Ар а мис поклати глава.
— Вижте тия облаци, които се носят по небето, вижте тия ластовички, които цепят въздуха. Д’Артанян е по-бърз от облаците и птиците; д’Артанян е вятърът, който ги носи.
— Хайде де!
— Казвам ви, че в тоя човек има нещо свръхчовешко; той е мой връстник и аз го познавам от тридесет и пет години.
— Е, тогава?
— Тогава вижте какво е положението, господине. Аз изпратих при вас господин дю Валон в два часа през нощта; той замина осем часа преди мене. Кога пристигна?
— Приблизително преди четири часа.
— Ето виждате, аз дойдох четири часа по-бързо от него, а при това Портос е безподобен ездач; уморил е осем коня; видях труповете им по пътя. Аз изминах с пощенските коне петдесет левги, но имам подагра, камък в бъбреците, зная ли какво? Така че умирам от умора. Наложи се да си отдъхна в Тур; оттам пътувах полужив; каретата ми едва не се преобръщаше; понякога лежах на стените й, понякога на облегалото, а четирите бесни коня препускаха в кариер. Най-после пристигнах, като изминах тоя път четири часа по-бързо от Портос. Но д’Артанян не тежи триста фунта като Портос, д’Артанян няма подагра и камък в бъбреците като мене; той не е ездач, а центавър. Виждате ли, той тръгна за Бел Ил, когато аз тръгвах за Париж, и макар че го изпреварих с десет часа, д’Артанян ще пристигне два часа след мене.
— Но случайностите?
— За него няма случайности.
— А ако не намери коне?
— Той ще затича по-бързо от конете.
— Боже мой, какъв човек!
— Да, той е човек, когото обичам и от когото се възхищавам; обичам го, защото е добър, благороден, честен; възхищавам се от него, защото за мене е връх на човешката мощ; но в същото време се страхувам от него и предугаждам постъпките му. И така, накратко казано, господине: след два часа д’Артанян ще бъде тук; изпреварете го, идете бързо в Лувър и се вижте с краля, преди той да се види с д’Артанян.
— Какво да кажа на краля?
— Нищо; подарете му Бел Ил.
— О, господин д’Ербле, господин д’Ербле! — извика Фуке. — Колко планове рухват изведнъж!
— След един пропаднал план винаги може да се измисли и да се изпълни друг. Никога не трябва да изпадаме в отчаяние. Но вървете, господине, вървете бързо.
— А тоя тъй грижливо подбран гарнизон! Кралят ще го смени веднага.
— Господине, тоя гарнизон беше на краля, когато влезе в Бел Ил; сега е ваш. Същото ще стане с всеки друг гарнизон след петнадесетдневна обработка. Не пречете на нищо, господине. Нима намирате за неудобно да бъде цялата армия на ваша страна след една година, вместо да привлечете само един два полка? Нима не разбирате, че сегашният ви гарнизон ще ви създаде привърженици в Ла Рошел, в Нант, в Бордо, в Тулуза, навсякъде, където го изпратят? Вървете при краля, господине, вървете. Времето тече и
