— Какво има? — спокойно попита Арамис. — Вие, струва ми се, искате да ми кажете нещо, мили приятелю?
— Да — отговори д’Артанян, като гледаше Арамис. — Портос не е в стаята си.
— Я гледай! — спокойно рече Арамис. — Уверен ли сте в това?
— Бога ми! Идвам от там.
— Де може да бъде?
— Аз ви питам това.
— А не се ли осведомихте?
— Питах.
— И какво ви отговориха?
— Че Портос излизал често от къщи, без да предупреди никого, и че навярно и сега е излязъл.
— Какво направихте тогава?
— Отидох в конюшнята — отвърна д’Артанян равнодушно.
— Защо?
— За да видя дали Портос е излязъл с кон.
— И?… — запита епископът.
— В ясла 5 липсва един кон на име Голиат. Разбира се, мускетарят се вълнуваше, а Арамис водеше разговора с най-любезен тон.
— О, работата е ясна — рече Арамис, след като помисли малко: — Портос е излязъл, за да ни поднесе изненада.
— Изненада?
— Да. Каналът от Ван към морето е пълен с диви патици и бекасини; това е любимият лов на Портос; той ще ни донесе една дузина от тях за закуска.
— Мислите ли? — попита д’Артанян.
— Уверен съм в това. Къде иначе би могъл да отиде? Обзалагам се, че е взел пушка.
— Възможно е — рече д’Артанян.
— Направете едно нещо, мили приятелю: качете се на кон и го настигнете.
— Имате право — каза д’Артанян. — Веднага ще отида.
— Искате ли да ви придружават?
— Не, благодаря, Портос е забележим. Ще се осведомя.
— Ще вземете ли аркебуза?
— Благодаря.
— Заповядайте да оседлаят който си искате кон.
— Ще взема тоя, на който пристигнах вчера от Бел Ил.
— Добре. Чувствувайте се като у дома си. Арамис позвъня и даде заповед да оседлаят коня, който си избере господин д’Артанян.
Д’Артанян тръгна след натоварения с тая заповед слуга.
До вратата лакеят се отдръпна, за да направи път на мускетаря.
В това време очите му се срещнаха с очите на господаря му. Леко движение на веждите показа на умния шпионин какво трябваше да прави.
Д’Артанян се метна на коня. Арамис чу тропота на подковите по каменната настилка.
След една минута слугата се върна.
— Е какво? — попита епископът.
— Монсеньор, той тръгна по канала към морето — отговори слугата.
— Добре! — каза Арамис.
Действително, отхвърлил всяко подозрение, д’Артанян препускаше към океана, като все се надяваше да види сред ландите или по чакълестия бряг грамадния силует на приятеля си Портос.
На д’Артанян се струваше, че вижда конски стъпки край всяка локва.
Понякога му се счуваше гърмеж от огнестрелно оръжие.
Тая илюзия трая три часа.
В продължение на двата часа д’Артанян търси Портос, а на третия се върна в къщи.
„Навярно сме се разминали — помисли си той — и на масата ще видя двамата ми другари да чакат завръщането ми.“
Д’Артанян се излъга. И в епископския дворец той не завари Портос, както не го намери по брега на канала.
Горе на стълбата го чакаше Арамис с опечалено лице.
— Не ви ли настигнаха, мили д’Артанян? — извика той още отдалече, щом забеляза мускетаря.
— Не. А нима изпратихте за мене?
— Отчаян съм, мили ми приятелю, отчаян съм, задето ви накарах да препускате напразно; но към седем часа дойде свещеникът на Сен Патерн; по пътя той срещнал дю Валон, който, не желаейки да буди никого в епископството, го натоварил да ми каже, че се страхувал да не би в негово отсъствие господин Жетар да му изиграе някой номер и че щял да се възползува от сутринния прилив, за да обиколи в Бел Ил.
— Но нали Голиат не е можал да премине четирите левги по море?
— Шест са — поправи го Арамис.
— Още по-мъчно тогава.
— Ето защо, мили приятелю — каза прелатът с кротка усмивка, — Голиат е в конюшнята и дори, уверявам ви, е много доволен, че Портос не е на гърба му.
Действително конят беше доведен обратно от мястото, където великанът беше се качил на отпочинал кон; такова беше нареждането на прелата, който се грижеше за всичко, дори за най-малките подробности.
Наглед д’Артанян остана напълно доволен от обяснението.
Той започна да се преструва под влияние на все повече и повече засилващите се в него подозрения.
На закуската седеше между йезуита и Арамис и особено се усмихваше на седналия срещу него доминиканец, пълното добродушно лице на когото не му се харесваше никак.
Разкошната закуска се продължи дълго; отлично испанско вино, чудесни морбиански стриди, вкусни риби от устието на Лоара, грамадни пембьофски скариди и крехък полски дивеч украсяваха масата.
Д’Артанян яде много и пи малко.
Арамис не пи никак, или по-точно пи само вода.
След закуската д’Артанян попита:
— Вие ми предлагахте аркебуза, нали?
— Да.
— Дайте ми я.
— На лов ли искате да отидете?
— Мисля, че докато чакам Портос, това ще бъде най-доброто занимание.
— Вземете която си искате от стената.
— Ще дойдете ли с мене?
— Уви, мили приятелю, бих дошъл с най-голямо удоволствие, но ловът е забранен на епископите.
— А, не знаех това — рече д’Артанян.
— Впрочем — продължи Арамис — до дванадесет часа имам работа.
— Значи ще ида сам? — запита д’Артанян.
— Уви, да! Но непременно се върнете за обяд.
— Ей богу, у вас се яде толкова добре, че не мога Да не се върна.
И д’Артанян стана от масата, поклони се на сътрапезниците си, взе аркебузата, но вместо да отиде на лов, пое бързо към малкото ванско пристанище.
Напразно се озърта да види дали не вървят след него: не видя никого, не забеляза нищо.
Нае малко рибарско корабче за двадесет и пет ливри и отплува в единадесет часа и половина, наивно убеден, че не го бяха проследили.
И наистина никой не вървеше след него. Само един брат йезуит, който от сутринта стоеше горе на
