Като взе това решение, той си легна и заспа почти веднага.
LXXIII
В КОЯТО ПОРТОС ПОЧВА ДА СЪЖАЛЯВА, ЧЕ Е ДОШЪЛ С Д’АРТАНЯН
Щом д’Артанян угаси свещта си, Арамис, който дебнеше през завесите си последните лъчи на светлината в стаята на своя приятел, мина на пръсти по коридора и влезе при Портос.
Великанът, легнал си преди около час и половина, се беше изтегнал на пухеното легло. Той бе в това щастливо спокойствие на първия сън, което у Портос не можеха да нарушат нито камбанният звън, нито топовните гърмежи. Главата му се клатушкаше леко, което напомняше мекото движение на кораб. Още една минута, и Портос би започнал да сънува.
Вратата на стаята му се отвори тихо под лекия натиск на Арамисовата ръка.
Епископът се приближи до спящия. Дебел килим заглушаваше стъпките му; впрочем хъркането на Портос би погълнало всички останали звуци.
Арамис сложи ръка върху рамото на великана.
— Хайде, мили ми Портос, стани! — каза той. Гласът на Арамис беше нежен и гальовен, но в него звучеше не молба, а заповед. Ръката му се допря леко до рамото, но говореше за опасност.
В съня си Портос чу гласа и почувствува допира.
Той потрепера.
— Кой е? — запита с гръмовития си глас.
— Шт, аз съм — каза Арамис.
— Вие, мили приятелю? А защо ме будите?
— За да ви кажа, че трябва да заминете.
— Да замина?
— Да.
— Къде?
— В Париж.
Портос подскочи в леглото си и седна, като впери в Арамис големите си уплашени очи.
— В Париж?
— Да.
— Сто левги? — рече той.
— Сто и четири — поправи го епископът.
— Ах, боже мой! — въздъхна Портос и легна отново като тия деца, които се противят на бавачката си, за да откачат един два часа сън.
— Тридесет часа на кон — решително прибави Арамис. — Вие знаете, че има добри коне за смяна.
Портос премести единия си крак и изпъшка.
— Хайде, хайде, мили приятелю! — настоя прелатът с отсянка на нетърпение.
Портос извади и другия си крак извън леглото.
— Абсолютно необходимо ли е да замина? — попита той.
— Абсолютно.
Портос се изправи на краката си; подът и стените затрепераха от тежките му стъпки.
— Шт, за бога, мили ми Портос! — каза Арамис. — Ще събудите някого.
— А, вярно — отговори Портос с гръмовит глас, — забравих; но бъдете спокоен, ще внимавам.
И като каза това, той изпусна колана с шпагата си, пистолетите си и една кесия, монетите на която шумно се изсипаха и с дрънкане се затъркаляха.
От тоя шум кръвта на Арамис закипя, а Портос се засмя гръмотевично.
— Чудна работа! — рече той със същия глас.
— По-тихо, Портос, по-тихо!
— Наистина…
И действително сниши гласа си с половин тон.
— Та исках да кажа — продължи Портос: — чудна работа, човек най-много се бави, когато иска да бърза, и най-много вдига шум, когато иска да мълчи.
— Да, така е. Но хайде Да опровергаем тая мисъл, Портос: да бързаме и да мълчим.
— Виждате, че се старая — каза Портос, като обуваше панталоните си.
— Много добре.
— Значи е бързо?
— Повече от бързо, важно е, Портос.
— Охо!
— Д’Артанян ви разпитва, нали?
— Мене?
— Да, в Бел Ил?
— Съвсем не.
— Сигурен ли сте, Портос?
— Бога ми!
— Не може да бъде. Спомнете си добре.
— Попита ме какво правя; аз отговорих: „Занимавам се с топография“. Исках да кажа друга дума, която ти употреби един ден.
— Кастраметация?
— Да, да; но не можах да си я спомня.
— Толкова по-добре. За какво още ви пита?
— Кой е господин Жетар.
— И още?
— Кой е господин Жюпене.
— Не видя ли случайно плана на укрепленията ни?
— Видя.
— Ай да му се не види!
— Но бъдете спокоен, аз изтрих с гума писаното от вас. Невъзможно е да заподозре, че сте ми дали някакъв съвет в тая работа.
— Нашият приятел има добри очи.
— От какво се страхувате?
— Страхувам се, че всичко е разкрито, Портос; и така, трябва да се предотврати голямо нещастие. Заповядах на моите хора да затворят всички врати. Д’Артанян няма да бъде пуснат до разсъмване. Конят ви е оседлан; вие ще стигнете до първата смяна на коне; в пет часа сутринта ще сте изминали петнадесет левги. Елате.
Арамис облече Портос с такава бързина, с каквато би го направил най-ловкият камердинер. Полусмутен, полузамаян, Портос не го спираше и просто не знаеше как да се извини.
Най-после той беше готов. Арамис го улови за ръката и го изведе, като го караше да стъпва предпазливо върху всяко стъпало на стълбата, като не му позволяваше да се блъска в рамките на вратите, като го обръщаше ту на една, ту на друга страна, сякаш той, Арамис, беше великанът, а Портос — джуджето.
Духът управляваше материята.
Действително един напълно оседлан кон чакаше на двора.
Портос се метна на седлото.
Тогава Арамис сам улови коня за юздата и го поведе по тора, разхвърлян из целия двор, за да заглуши шума. В същото време той стискаше ноздрите на коня, за да не зацвили…
После, когато стигнаха до външната врата, привлече към себе си Портос, който се готвеше да тръгне, без дори да запита защо заминава.
— Сега, приятелю Портос — каза му епископът на ухото, — сега не спирайте до Париж; яжте на коня, пийте на коня, спете на коня, но не губете нито минута.
— Разбрано; няма спиране.
