— Но струва ми се, че на това разстояние от Париж човек се чувствува погребан.
— Приятелю мой, аз остарявам — отговори Арамис. — Шумът и движението на града не са вече за мене. На петдесет и седем години човек търси спокойствие и размисъл. Намерих ги тук. Какво може да бъде — по-хубаво и едновременно по-сурово от тоя старинен край? Тук, мили д’Артанян, аз намирам тъкмо противоположното на това, което обичах някога. А в края на живота човек трябва да живее не така, както е живял в началото. От време на време моите бивши удоволствия ми напомнят за себе си, без да ме отвличат от грижите за спасението на душата ми. Аз съм още на тоя свят, а все пак с всяка крачка се приближавам до бога.
— Красноречив, умен, сдържан, вие сте съвършен прелат, Арамис, и аз ви поздравявам.
— Но — забеляза Арамис с усмивка — вие не сте дошли само за да ми правите комплименти, мили приятелю… Говорете, какво ви доведе тук? Нима бих бил тъй щастлив да имате нужда от мене?
— Слава богу, не, мили ми приятелю — каза д’Артанян; — няма нищо подобно. Аз съм свободен и богат.
— Богат?
— Да, богат за мене; не за вас, нито за Портос, разбира се. Аз имам около петнадесет хиляди ливри годишен доход.
Арамис го погледна недоверчиво. Той не можеше да повярва, че старият му приятел е забогатял, особено като гледаше скромния му костюм.
Тогава д’Артанян разбра, че е настъпил часът за обяснения, и разказа английската си история.
През време на разказа той видя как постоянно блестяха очите на прелата и тънките му пръсти се свиваха.
Колкото за Портос, той не се възхищаваше от д’Артанян, а просто се прекланяше пред него, не можеше да се побере в кожата си от възторг. Когато д’Артанян млъкна, Арамис попита:
— А после?
— После — отговори мускетарят, — вие виждате, че в Англия имам приятели и недвижими имоти, а във Франция — пари. Ако желаете, аз ви предлагам всичко, което имам. Ето защо съм дошъл.
Въпреки всичката си твърдост д’Артанян не можа да издържи в тоя момент погледа на Арамис. И така той насочи погледа си към Портос, както се отмества шпагата, която отстъпва пред всемогъщ натиск и търси друг път.
— Във всеки случай — каза епископът — вие сте избрали много особен костюм за пътуване, мили приятелю.
— Ужасен е, зная. Но, разбирате, не исках да пътувам нито като кавалер, нито като сеньор. Откак забогатях, станах скъперник.
— И вие казвате значи, че сте дошли в Бел Ил? — попита Арамис без преход.
— Да — отвърна д’Артанян, — знаех, че там ще намеря Портос и вас.
— Мене? — извика Арамис. — Мене? Аз съм тук от една година и нито веднъж не съм минавал морето.
— О, не знаех, че сте такъв домашар.
— Ах, мили приятелю, трябва да ви кажа, че не съм вече предишният човек. С мъка яздя, морето ме уморява. Аз съм нещастен болен свещеник, който винаги се оплаква, винаги мърмори; аз съм склонен към суров живот, който, както ми се струва, подобава на старостта, склонен съм да водя преговори със смъртта. Аз живея на едно място, мили ми д’Артанян, на едно място.
— Е, толкова по-добре, приятелю мой, защото ще станем навярно съседи.
— Хайде де! — рече Арамис не без известна изненада, която не се помъчи дори да скрие. — Вие ще станете мой съсед?
— Боже мой, да.
— Как така?
— Искам да купя твърде доходните солници между Пириак и Кроазик. Представете си, мили мой, добивът на сол дава дванадесет на сто чиста печалба; никакви щети, никакви непредвидени разноски; верен и редовен, океанът ще внася всеки шест часа своя дял в касата ми. Аз съм първият парижанин, който се сеща за такава спекулация. Но не разгласявайте това, моля ви се, и в скоро време ще станем съседи. Ще получа три левги за тридесет хиляди ливри.
Арамис хвърли поглед на Портос, сякаш го питаше дали е истина всичко това, дали тук не се крие някоя клопка; но скоро, сякаш се засрами от желанието, да се посъветва с тоя слаб помощник, той събра всичките си сили за нов щурм или за нова отбрана.
— Уверяваха ме, че сте имали неприятности при двора, но че сте излезли от тях, както знаете да излизате от всяко положение, мили ми д’Артанян, тоест с почести.
— Аз ли? — извика мускетарят и високо се засмя. Но смехът не можа да скрие смущението му, защото тия думи на Арамис го накараха да мисли, че на прелата са известни новите му отношения с краля. — Аз? А, разкажете ми това, мили ми Арамис?
— Да, на мен, бедния епископ, загубен в пущинаците, ми разказваха, че кралят ви е направил довереник на своята любов.
— Към кого?
— Към госпожица Манчини. Д’Артанян си отдъхна.
— А, не отричам това — отговори той.
— Кралят, разправят, ви е отвел една сутрин отвъд Блоаския мост, за да поприказва с хубавицата си.
— Това е вярно — съгласи се д’Артанян. — А, вие знаете това? Но тогава вие трябва да знаете, че същия ден си подадох оставката.
— Искрено?
— О, приятелю мой, повече от искрено.
— И тогава ли отидохте при граф дьо Ла Фер?
— Да.
— При мене?
— Да.
— И при Портос?
— Да.
— Просто да ни посетите?
— Не; аз не знаех, че не сте свободен, и исках да ви заведа в Англия.
— Да, разбирам, и тогава вие, удивителни човече, извършихте сам това, което искахте да ни предложите да извършим четиримата. Аз подозирах, че играете някаква роля в тая прекрасна реставрация, когато узнах, че са ви видели на приемите на краля Чарлз, който е говорил с вас като приятел или по-скоро като човек, който ви е задължен.
— Но как узнахте всичко това? — попита д’Артанян, който се страхуваше, че сведенията на Арамис се простират по-далече, отколкото му се искаше.
— Мили д’Артанян — каза прелатът, — моето приятелство прилича отчасти на грижовността на нощния пазач, който седи у нас в малката кула на вълнолома, в края на пристанището. Тоя добър човек пали всяка вечер фенер, за да свети на корабите, които идват от море го. Той е скрит в будката си и рибарите не го виждат; но той ги следи внимателно, открива ги, зове ги, привлича ги в пристанището. Аз приличам на тоя пазач; от време на време до мене стигат известия и ми напомнят всичко, което съм обичал. Тогава следвам някогашните приятели в бурното море на живота, аз, жалкият наблюдател, на когото господ е имал добрината да даде подслона на една будка.
— А какво правих след Англия? — попита д’Артанян.
— Ах, вие искате да насилите зрението ми. Не зная вече нищо след вашето завръщаме, д’Артанян; очите ми отслабнаха. Аз съжалявах, че не си спомнихте за мене. Много ми беше мъчно, като мислех, че просто сте ме забравили. Но не бях прав. Виждам ви отново и това за мене е празник, голям празник, кълна ви се… А как е Атос? — прибави Арамис.
— Много добре, благодаря.
— А нашият млад възпитаник?
